Определение № 305 от 01.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4846/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Х., чрез адв. Ел. П., срещу решение № 467 от 12.05.2021 год. по в. гр. д. № 3171/2020 год. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решение № 1689 от 02.03.2020 год. по гр. д. № 15668/2016 год. на Софийски градски съд. С него ответникът С. Б. Д. е осъден, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, да заплати на М. Р. Х. /конституирана в хода на производството на мястото на първоначалната ищца Й. В. П./ сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. М. Х., настъпила на 08.04.2015 год., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева. Според касаторката решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 год. за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане. Счита, че съдът не е взел предвид обстоятелствата, които обуславят претърпените от ищцата вреди и не е посочил конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Като съществен материално-правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото сочи: „Следва ли при определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди на майка от смърт чрез убийство на единственото ѝ дете съдът да определя като решаващ критерий за това обезщетение на майката на убитата като законен наследник обстоятелството, че към момента на смъртта на починалата, майка ѝ е била към края на живота си, както и обстоятелството, че убитата дъщеря и майка ѝ приживе често са се карали?“. В заключение е застъпено и становището, че решението е постановено при очевидна неправилност, която се изразява в определянето на твърде малък размер обезщетение. Ответникът С. Б. Д., представляван от адвокати Р. С. и К. Н., оспорват жалбата в писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване въз основа на данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол не се обосновават поради следните съображения: От фактическа страна съдът е приел за установено, че за период от около три години преди настъпването на смъртта на Д. Х. в отношенията ѝ с нейната майка /първоначалната ищца Й. П./, е настъпил разрив. В тази насока, на първо място, е съобразено приложеното решение от 16.11.2012 год. по гр. д. № 16011/2012 год. на Софийски районен съд за издаване на заповед, с която на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН Д. Х. е била задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Й. П., като е била наложена забрана да приближава жилището и местата за социален отдих и контакти на последната на разстояние, по-малко от 20 метра за срок от шест месеца. За влошените им отношения свидетелстват и приетите медицински документи за лечението на Д. Х. през периода от постъпването ѝ в многопрофилната болница „Пазарджик“ АД след нанесения побой на 02.04.2015 год. до датата на смъртта ѝ на 08.04.2015 год., както и протоколите за разпити на майката Й. П. и нейната внучка М. Х. по ДП № 462/2015 год. на РУ на МВР – Пазарджик. Така, като показателно е възприето съдържанието на текста след подписа на хирурга в предоперативната епикриза от 03.04.2015 год. за взето решение за операция по спешност при наличие на огромен оперативен риск. Съгласно отразеното в него, близки и роднини на пациентката не са запознати с нейното състояние – отказват контакт, не поддържат контакти с нея и не се интересуват от нейното състояние. Отказват да отидат в болницата и да подпишат документите. Съдебният състав се е позовал също така на съдържащите се признания за неизгодни факти от страна на първоначалната ищца, касаещи отношенията с дъщеря ѝ, в протокола за разпит от 08.05.2015 год. по ДП № 462/2015 год. на РУ на МВР – Пазарджик. Въз основа на него се установява, че с дъщеря си са живеели в една и съща жилищна сграда в [населено място], но на различни етажи. П. не познавала ответника, нито ѝ било известно какви са били отношенията между него и дъщеря ѝ. От изявленията пред разследващия орган става ясно, че майката П. не си спомня кога за последно е виждала дъщеря си, не подържала контакт с нея по телефона и не знаела телефонния ѝ номер. Посочила е, че допреди три години е поддържала много добри отношения с нея, но след това тя започнала да злоупотребява с алкохол, след което ставала агресивна към семейството си. Многократно заплашвала П., която била принудена да потърси помощ от съда по Закона за защита от домашно насилие. Пред разследващия орган П. е заявила, че е научила за смъртта на дъщеря си на 08.04.2015 год., но не знае каква е причината за кончината ѝ. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема за справедлив определения от първоинстанционния съд размер от 20 000 лева на дължимото се в случая обезщетение за П.. Посочил е, че за неговото определяне съдът съобразява характера и тежестта на причинените вреди, техния интензитет и продължителност на проявление, характера на засегнатите нематериални блага и всички конкретни обстоятелства, които имат значение за репариране на вредите. Отчетено е, че към момента на смъртта на дъщерята Д. Х. между нея и майка ѝ – първоначалната ищца П., са били налице влошени отношения, като неразбирателството между тях е продължило сравнително дълъг период от техния живот - всички разпитани по делото свидетели установяват факта, че обтегнатите и комплицирани отношения между двете са съществували в последните две-три години преди инцидента. Същевременно е прието за установено, че първоначалната ищца П. на възраст от 83 год. към датата на инцидента, е понесла трудно смъртта на дъщеря си, като в двете години преди нейната собствена смърт се тормозела от случилото се. Като продължителност страданията на ищцата са траяли сравнително кратък период от време - от две години, до смъртта ѝ на 24.04.2017 год. Съгласно приетото в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 год., при причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В разглежданата хипотеза, мотивите към обжалваното решение съдържат посочване на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение, както и е обосновано тяхното значение. Дали така присъденият размер на обезщетението отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД е въпрос по същество на спора, който може да бъде преразгледан едва в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационен контрол. В този смисъл въззивното решение е съобразено с практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, като липсва основание за допускането му до касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /„Следва ли при определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди на майка от смърт чрез убийство на единственото ѝ дете съдът да определя като решаващ критерий за това обезщетение на майката на убитата като законен наследник обстоятелството, че към момента на смъртта на починалата, майка ѝ е била към края на живота си, както и обстоятелството, че убитата дъщеря и майка ѝ приживе често са се карали?“/ не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Въпросът е разглеждан както в задължителната тълкувателна практика, така и в практиката по чл. 290 ГПК при решаване на конкретни правни спорове. В ТР № 1 от 21.06.2018 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 год., ОСНГТК, е подчертано, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В този смисъл още решение № 957 от 26.01.2010 год. на ВКС по гр. д. № 2381/2008 год., III г. о., решение № 213 от 28.04.2009 год. на ВКС по гр. д. № 5028/2007 год., III г. о. и др. Въззивният съд е постановил съдебното решение съобразно вътрешното си убеждение, на базата на приетия доказателствен материал, като е достигнал до извод, че първоначалната ищца е претърпяла действително болки и страдания вследствие убийството на нейната дъщеря, но при установените влошени отношения, липса на емоционална близост, доверие и с оглед продължителността на страданието /около 2 год./ не се обосновава размер на обезщетението над присъдените 20 000 лева. При установената фактическа обстановка, изводите на съда не са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Атакуваният акт не е постановен в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито са нарушени основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане. С оглед изложеното не се констатира и сочената от касаторката очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,