Определение № 5599 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Н. К. срещу разпореждане №18241 от 25.7.2024 г. по възз. гр. д. № 14104 по описа за 2023 год. на Софийския градски съд, възз. II-Б състав, с което е върната касационната му жалба с вх. № 74992 от 1.7.2024 г. срещу решение № 3214 от 30.05.2024 г. по делото. Частният жалбоподател твърди, че определението е невалидно, недопустимо и неправилно, поради което моли да бъде отменено и делото да бъде върнато за администриране на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване определение, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Производството по делото е образувано по искова молба на „Топлофикация София“ ЕАД срещу К. Н. К. след възражение срещу заповед за изпълнение за признаване за установено, че ответникът дължи 17,97 лв., представляваща стойност на незаплатено дялово разпределение за топлоенергия за общите части на сградата и 3, 97 лв. лихва за забава върху главницата от 31.12.2017 г. до 25.11.2020 г. С решение № 8797 от 28.05.2023 г. по гр. д. №63606 по описа за 2021 г. Софийският районен съд, II ГО, 54 състав, е признал за установено, че ответникът дължи главницата и е отхвърлил иска за мораторната лихва, а Софийският градски съд, възз. II-Б състав, с решение № 3214 от 30.05.2024 г. по възз. гр. д. № 14104/2023 г. е потвърдил първоинстанционното решение за дължимостта на главницата в размер на 13,03 лв., отменил го е над тази сума до 17,97 лв. и е отхвърлил иска в тази част. К. К. е подал касационна жалба срещу въззивното решение, която е била върната с обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане. Съдията-докладчик е приел, че касационната жалба е недопустима, тъй като въззивният съд се е произнесъл по иск с цена под пет хиляди лева и съгласно чл.280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Разпореждането е постановено в писмена форма от съдия в Софийския градски съд в рамките на неговата компетентност и при наличие на необходимите процесуални предпоставки, поради което е валидно и допустимо. Разпореждането е съобразено с процесуалния закон-разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, която изключва от обхвата на касационното обжалване решения по въззивни дела с цена на иска под 5 000 лв. Тази разпоредба не противоречи на чл.124 от Конституцията на Република България, както твърди жалбоподателят, а напротив- осигурява възможност ВКС да съсредоточи дейността си именно върху съдебния надзор за точно и еднакво прилагане на законите. Другият довод на жалбоподателя за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане, че твърденият от него порок/нищожност/ обуславя допустимостта на касационното обжалване, също е несъстоятелен. В случая не се касае за иск прогласяване на нищожност на правна сделка, който според жалбоподателя е неоценяем, а за твърдение за нищожност на въззивно съдебно решение. Прагът на обжалваемост на въззивно решение обаче не зависи от евентуален негов порок. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съответно касационните доводи по чл. 281 от ГПК за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение, се преценяват само по отношение на касационни жалби, които са допустими – редовни, подадени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 638 от 17.08.2023 г. ч. т. д. № 1111/2023 г. на I ТО, № 4307 от 2.12.2022 г. по к. ч. гр. д. № 4411/2022 г. на IV ГО и много други. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение