Определение № 50362 от 06.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 696/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството М. Г. А., ЕГН: [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2, чрез адв. П. Х. П., със съдебен адрес [населено място], ул. „акад. С. Романски“ № 2, ет. 1, адв. П. П., срещу въззивно решение № 757 от 18. 12. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по т.д. № 891 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260072 от 11. 06. 2021 г., постановено от Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Трети състав по гр.д. № 161 по описа на съда за 2020 г. в неговата част, с която касаторката е осъдена да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата 17598.82 евро, представляваща просрочена главница по договор за ипотечен кредит № 43-88/17. 10. 2007 г. и анекси № 1/19. 07. 2010 г., и № 2/30. 11. 2011г. към него, дължима за периода след 30. 09. 2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 06. 10. 2020 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 764.73 евро, представляваща възнаградителни лихви за периода от 30. 09. 2017 г. до 29. 09. 2020 г., дължими на основание чл. 14 от договора; сумата 6796.13 евро, представляваща наказателни лихви за периода от 30. 09. 2017 г. до 29. 09. 2020 г., дължими на основание чл.19.1 от договора, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се и противоречие на решението със задължителната практика на ВКС, дадена в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Твърди се, че неправилно апелативният съд е отхвърлил основното възражение на касаторката, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила в по ранен момент - с връчване на 13. 03. 2015 г., на препис от искова молба в предходно исково производство, образувано между същите страни и на същото основание, от който момент започва да тече погасителната давност за всички претенции на ищцовата банка в настоящото производство. Оспорва се изводът на въззивния съд, че след като с влязло в сила решение е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК, поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на процесния кредит, то със сила на пресъдено нещо са отречени вземанията на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене – 25. 05. 2015 г., тъй като според съда съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили към същия момент. Излага се, че уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчването на исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК или по друг начин след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, има за последица настъпване на предсрочната изискуемост на кредита към този момент, ако са налице уговорените в договора условия за нейното настъпване; Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяването на иска от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, тъй като не е обуславящ изхода на спора и не може да се възприеме, че със сила на пресъдено нещо е отречено настъпването на предсрочната изискуемост към датата на приключване на съдебното дирене, а преценката на съда в производството по чл. 422 от ГПК се прави към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съобразно разрешението, дадено в т. 18 от ТРОСГТКВКС № 4/2013 г. от 10. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. При изложеното се твърди, че към момента на образуване на настоящото дело, субективното право на кредитора да обяви целия кредит за предсрочно изискуем вече е било упражнено с получаване на препис от исковата молба по предходното дело между страните, от който момент тече погасителната давност за процесното вземане, която към датата на образуването на настоящото дело – 06. 10. 2020 г. е изтекла. По отношение очевидната неправилност на въззивното решение се твърди, че съдът неправилно е приел, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е обявена на длъжника с исковата молба по настоящото дело, като не е отчел представена по делото нотариална покана от 10. 10. 2018 г., получена на 19. 10. 2018 г., с която банката – ищец е обявила кредита отново за предсрочно изискуем и нотариалната покана съдържа изрично изявление в този смисъл. Вследствие на това и в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС /т. 2 от ТРОСГТКВКС № 3/2017 г. от 27. 03. 2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г./, съдът неправилно е присъдил възнаградителна лихва за период след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, докато според цитираната практика след този момент се дължи само законната лихва, но не и възнаградителна. Иска се отмяната на въззивното решение и по същество – отхвърлянето на предявените срещу касаторката искове в цялост, претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулира въпросът: „Ако в исково производство по реда на чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но това право е упражнено впоследствие в хода на исковото производство с връчване на длъжника на препис от исковата молба, съдържаща твърдение за наличието на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока, представлява ли това релевантен за спора факт, който следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК при условие, че в тази хипотеза той не е обуславящ за изхода на спора в светлината на т. 18 от тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК? Следва ли това обявяване да бъде взето предвид при разглеждане на нов иск със същото правно основание? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с константната практика на ВКС, според която исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната изискуемост се обявява на длъжника /напр. решение № 114/07. 09. 2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 198/18. 01. 2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на Първо т.о., решение № 6/04. 04. 2019 г. по дело № 917/2018 г. на Първо т.о. и други/ - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. На следващо място се повтаря твърдението за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, обосновано по същия начин, както в касационната жалба, пресъздаден вече по-горе. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касаторката искове в уважената им и с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: С договор за ипотечен кредит № 43-88/17. 10. 2007 г. „Алфа Банка“ А.Е. - Гърция, действаща чрез своя клон „Алфа Банка“ - клон България, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, предоставила на касаторката сумата 36100 евро, която трябвало да бъде изплатена в срок от 10 години, с дванадесетмесечен гратисен период, считано от датата на първото усвояване; По време на гратисния период кредитополучателят трябвало да плаща само дължимите лихви, а след изтичането му погасяването на кредита следвало да се извършва на 108 анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва; Лихвеният процент бил в размер на 3.9 % годишно по време на гратисния период, а за остатъка до края на договора - дванадесетмесечен ЮРИБОР плюс надбавка в размер на 2.5 % годишно; При просрочие на която и да било погасителна вноска, такса за управление, разноски и други дължими суми, кредитополучателят се задължавал да заплаща лихва за забава в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка в размер на 2.5 % годишно, считано от деня на забавата до датата на окончателното изплащане на просроченото задължение; С анекс № 1/19. 07. 2010 г. размерът на дължимата към тази дата просрочена главница бил определен на 31952.68 евро, към която сума били начислени и дължимите лихва върху редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва върху просрочена главница; Страните уговорили цялата сума да бъде изплатена в срок от 120 месеца, включващ срок от дванадесет месеца гратисен период, през който се заплащат само лихвите, последван от срок от 108 месеца, в които задълженията по кредита ще се погасяват с равни месечни анюитетни вноски; Срока на договора бил продължен до 19. 07. 2020 г.; При просрочие на която и да било погасителна вноска, такси, комисиони или разноски върху непогасените в срок суми се дължало обезщетение за забава в размер на договорената лихва плюс надбавка от 10 %; С анекс № 2/30. 11. 2011 г. срокът за погасяване на кредита бил продължен до 30. 11. 2021 г.; С влязлото в сила на 10. 06. 2016 г. решение № 89 от 26. 06. 2015 г. по т.д. № 23/ 2015 г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав е отхвърлен предявеният от „Алфа Банка“ А.Е. - Гърция, действащ чрез своя клон „Алфа Банка“ - клон България срещу касаторката, иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено на съществуването на вземане на ищеца за следните суми по договора за кредит № 43-88 от 17. 10. 2007 г.: 29583.61 евро - просрочена главница; 989.38 евро - просрочена лихва върху редовна главница за периода от 30. 01. 2014 г. до 21. 08. 2014 г.; 328.17 евро - наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 28. 02. 2014 г. до 10. 09. 2014 г.; 44.56 евро - наказателна лихва върху просрочена лихва за периода от 28. 02. 2014 г. до 10. 09. 2014 г.; 108.30 евро - годишна такса за управление на кредита за 2012 г., 2013 г. и 2014 г.; 31.60 евро - платена застрахователна премия; 254.40 - разноски за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12. 09. 2014 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 978/2014 г. на Районен съд – Ботевград; В съдебното заседание на 25. 05. 2021 г. е прието заключението на счетоводна експертиза, от което се установило следното: Общият размер на усвоените средства бил 37013.18 евро, от които: Усвоени на 29. 10. 2007 г. по разплащателната сметка на кредитополучателя - 36100 евро; капитализирани на 21. 07. 2010 г. към главницата просрочени задължения - 274.81 евро; капитализирани на 30. 11. 2011 г. към главницата просрочени задължения - 638.37 евро; Първата просрочена вноска по кредита била с падеж на 28. 02. 2014 г.; Общия размер на непогасените задължения по договора към 29. 09. 2020 г. бил 26955.53 евро, от които: просрочена главница - 19020.32 евро; възнаградителна лихва - 793.41 евро; наказателна лихва - 7 051 евро; вноски за застраховка на обезпечението по кредита - 82.17 евро; разноски в общ размер 573.81 лева. При тези факти въззивният съд е направил следните правни изводи: Предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ; Въпросът за неговата допустимост се поставя във връзка с възражението на ответницата, основано на отвода за непререшаемост на спора, предвид наличието на влязло в сила решение по установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК между същите страни със същия предмет; Твърдението за идентичност в предмета на двете производства е очевидно несъстоятелно с оглед различните факти, на които са основани исковите претенции и на периода, за който се отнасят, както и на различния петитум в двете молби; Същественото, обаче е друго: Установителният иск е бил отхвърлен единствено и само въз основа на установеният в хода на производството отрицателен факт - към деня на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК предсрочната изискуемост на вземането за главница по договора за кредит не е била обявена от банката на кредитополучателката; В съответствие с последователната практика на касационната инстанция съдът приел за недоказано спорното вземане да е възникнало на заявеното основание - предсрочна изискуемост на вземането; Затова и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влезлия в сила съдебен акт обхващат само онези факти, които съдът е възприел като правопораждащи, респ. правоизключващи спорното право. За конкретния случай със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене - 26. 05. 2015 г.; Съдебната практика е последователна в разбирането, че няма пречка в хипотезата на отхвърляне на искове не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания (преждевременно предявени претенции), същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт - настъпване на изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело; Настоящият иск е основан на твърдението за обявена предсрочна изискуемост на претендираното вземане с факта на предявяването на иска за реално изпълнение (подаването на исковата молба), а предмет на исковата претенция са непогасените по давност към тази дата вземания по просрочената главница, възнаградителните лихви и уговорената мораторна неустойка (наказателни лихви) и разноските, направени от банката в срока на действие на договора; Изложените в исковата молба факти, от които произтича спорното право, не са обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното дело между страните, поради което заявеният на посоченото основание осъдителен иск е процесуално допустим; Неоснователно е оплакването на въззивницата за неправилност на изводите на съда относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията, което е свързано с възражението й за погасяване на вземанията по давност; В съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК, за да се приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост е необходимо да се установи настъпването на уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на потестативното право на банката - кредитор за обявяване на вземанията за изискуеми; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое право и достигане на нейното волеизявление до длъжника; При конкретната фактическа обстановка на спора не може да се приеме, че предсрочната изискуемост на вземанията е настъпила в по-ранен момент - на 16. 12. 2013 г. или на 14. 08. 2014 г., когато на кредитополучателката са били връчени нотариални покани с идентично съдържание, нито на 12. 09. 2014 г. - деня на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК; С влязлото в сила решение по т.д. № 23/ 2015 г. на Софийския окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания по договора за кредит, като обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили към края на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 от ГПК); В този смисъл със сила на пресъдено нещо е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и лихви, вкл. предсрочна изискуемост към 26. 06. 2015 г. Посочените от въззивницата дати на настъпване на предсрочната изискуемост предхождат този момент, поради което е недопустимо да бъдат въвеждани в настоящия спор и съдът не е длъжен да ги обсъжда; Предметът на иска по настоящето дело е ясно и недвусмислено посочен от ищеца - претендират се непогасените по давност към деня на подаването на молбата суми по главницата и изтеклите възнаградителни наказателни лихви, като изрично е изтъкнато, че именно с исковата молба кредиторът упражнява правото си да обяви тези суми за предсрочно изискуеми; Следователно към деня на предявяването на иска общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД за сумите по главницата и кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД за сумите по лихвите не са изтекли, затова и възражението за погасяване на вземанията поради изтекла погасителна давност, е неоснователно. По изложените съображения въззивният съд е приел, че исковите претенции са основателни за сумите: 17598.82 евро - главница; 764.73 евро - възнаградителна лихва и 6796.13 евро - наказателна лихва. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесният случай въпросът на касаторката не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция – въззивният съд нито е обсъждал, нито се е произнасял конкретно по въпроса за обявяването, респ. – настъпването на предсрочната изискуемост на кредита с връчването на касаторката, на препис от исковата молба по предходно образуваното и приключило между страните производство по иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Видно от точното съдържание на мотивите на обжалваното решение, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, съдът действително е приел ненастъпване на такава изискуемост, съответно – и произтичащата от това неоснователност на възражението за погасяването на процесните вземания на ищеца по давност, но като е изложил буквално, че не може да се приеме, че предсрочната изискуемост на вземанията е настъпила в по-ранен момент - на 16. 12. 2013 г. или на 14. 08. 2014 г., когато на кредитополучателката са били връчени нотариални покани с идентично съдържание, нито на 12. 09. 2014 г. - деня на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, без да коментира като релевантен факт конкретно връчването на исковата молба по приключилото производство. Дори да се приеме обратното, с оглед заключението на съда, че с влизането в сила на решението по т.д. № 23/ 2015 г. на Софийския окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав, със сила на пресъдено нещо е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания по договора за кредит, като обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили към края на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 от ГПК) - 26. 05. 2015 г., въпросът на касаторката не съответства на действителните обстоятелства по делото, доколкото предполага последващото влизането в сила на решението по предходно приключилото дело между страните ново такова дело, да е образувано по „нов иск“, със „същото правно основание“, което в случая не е налице – правните основания на двата иска са различни. Отново дори и условно да се приеме обратното, по отношение на същия въпрос не е налице претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – въззивното решение не противоречи както на задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 18 от ТРОСГТКВКС № 4/2013 г. от 10. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., установяваща условията за валидно настъпване на предсрочна изискуемост на кредита при предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, и каквото и да било противоречие на въззивното решение със съдържащите се там разрешения, в случая не се установява да е налице, така и с цитираната от касаторката каузална практика на касационната инстанция, която е формирана по дела с приети по тях за установени, различни от фактическа и правна страна, конкретни обстоятелства. В противният на поддържания от касаторката смисъл и по същия, спорен и в настоящото производство въпрос е налице актуална практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение в случая е изцяло съобразено, същата е обективирана пр. в решение № 60102/06. 10. 2021 г. по т.д. № 1922 по описа за 2020 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., в което изрично се приема, че: При отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1,т. 1 ГПК по съображения за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила; В тази хипотеза е установено, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на влизане в сила на съдебното решение; Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене; Допустимо е в нов процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът да предяви срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди нов /новонастъпил/ факт - осъществяването на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение, настъпило след края на устните състезания по предходното дело, тъй като в приключилото производство съществуването на вземането за предсрочно изискуеми вноски е отречено като неизискуемо, а не поради несъществуването на уговорена в кредитния договор възможност ищеца да получи предсрочно цялата неиздължена част; Съгласно мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание; В новия процес съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца дата на отнемането на преимуществото на срока и може да приеме за различна от посочената от ищеца дата на нейното настъпване с оглед събраните по делото доказателства /решението по т.д. № 1912/2017 г. на Първо т.о. на ВКС/, но във всички случаи е длъжен да зачете, че тази изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по предходното производство, в което е отречено вземането на кредитора за вноските с ненастъпил падеж; В последващото производство съдът не може да приеме настъпването на предсрочната изискуемост към дата, към която с влязлото в сила решение е отречено настъпването на този факт; По тези съображения, ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, поради ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай се претендира очевидна неправилност на решението поради това, че съдът неправилно е приел, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е обявена на длъжника с исковата молба по настоящото дело, като не е отчел представена по делото нотариална покана от 10. 10. 2018 г., получена на 19. 10. 2018 г., с която банката – ищец е обявила кредита отново за предсрочно изискуем и нотариалната покана съдържа изрично изявление в този смисъл, вследствие на което и в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС /т. 2 от ТРОСГТКВКС № 3/2017 г. от 27. 03. 2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г./, съдът неправилно е присъдил възнаградителна лихва за период след обявяването на кредита за предсрочно изискуем, докато според цитираната практика след този момент се дължи само законната лихва, но не и възнаградителна. Само по себе си изложеното не сочи на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, както същите са обяснени непосредствено по-горе в настоящите мотиви и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Изложеното от касаторката е въпрос на конкретна преценка от страна на въззивния съд, на основателността на твърденията и обясненията на страните, на събраните по делото доказателства и на приетите за установени с тях по делото обстоятелства, която преценка обаче е относима към правилността на решението, като основание за евентуалното му касиране на основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, и е възможен предмет на последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не обосновава допускането на такова обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право, но не установява реално извършени в настоящото производство по чл. 288 от ГПК такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение