Определение № 539 от 07.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2458/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. С., П. С. К. и Д. Ю. Г. срещу решение № 238 от 21.07.2022г. по в.т.д. № 282/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което, като е отменено решение № 517 от 22.12.2021г. по т.д. № 161/2021г. на Окръжен съд – Варна, с което са били уважени предявените от касаторите срещу „Групама Застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на А. С. С. и П. С. К. на суми от по 45 000 лева, а на Д. Ю. Г. – 40 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на смъртта на тяхната баба З. Н. Еменеджиева при пътнотранспортно произшествие от 22.11.2018г. в [населено място], със законната лихва за забава от 20.07.2019г. до окончателното плащане, исковете на касаторите са били отхвърлени, както и в частта, в която е потвърдено решението на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в останалата част, до пълните предявени размери съответно по 90 000 лева обезщетение за А. С. С. и П. С. К. и 80 000 лева обезщетение за Д. Ю. Г., със законната лихва.

Оплакванията на касаторите са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Съдът не е обсъдил събрания по делото доказателствен материал в неговата съвкупност – съдебно-психологическата експертиза, заключила за изпълнявана от починалата базова майчина функция в живота на касатора А. С. С., при което загубата още не е преживяна от нея. Неправилни са били и изводите във връзка с приложението на чл. 52 от ЗЗД. Обжалваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение. Починалата З. Еменеджиева е била за внуците си като майка. Тя ги е отгледала и възпитала. От ранна детска възраст А. и П., израснали без баща, са живели със своята баба, а след 12 - 13 годишната им възраст, когато майката е работила в чужбина, те са били отглеждани изцяло от нея. За касатора Д. Г. се установява също изключително силно чувство на привързаност, макар при нея да отсъства майчината фигура в лицето на бабата. Преди смъртта на З. Еменеджиева тя е полагала непосредствени грижи за баба си, изразяващи се в елементарни битови нужди за възрастен човек в добро общо състояние. Останала е да живее в града, в близост до баба си.

Касаторите искат да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна, да се отмени въззивното решение и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните предявени размери.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касаторите въпроси са:

1.Какви са предпоставките за приложение на чл. 432 от КЗ и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на лице, попадащо извън кръга на посочените в Постановление № 4/1961г. и Постановление № 5/1969г. на Пленума на Върховния съд?

2.Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ с предявен иск по чл. 432 от КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето?

Според касаторите обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с възприетото в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, както и с решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 372 от 14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. За да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство, например, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини – заболяване или смърт на родителя/родителите, работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.

3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка; следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приеме за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?

Във връзка с третия въпрос касаторите сочат Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 72 от 12.03.2010г. по гр.д. № 905/2009г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., свързани с приложение на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК.

От насрещната страна по жалбата „Групама Застраховане“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Основното съображение на страната е, че в конкретния случай липсват доказателства за отношения между касаторите и починалата им баба, които да надхвърлят по интензитет обичайните отношения между баба и внуци, особено пък трайна и дълбока духовна връзка и действително претърпени вреди. Касаторите имат живи родители, които са полагали непрестанни грижи за тях.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

За да отмени частично и да потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че към 22.11.2018г. „Групама Застраховане“ ЕАД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 10.00 часа, в [населено място], на [улица] по причина на водача на автомобила Б. Б. Х., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (21, ал. 1 от ЗДвП), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е била блъсната и е починала пресичащата от дясно на ляво на автомобила пешеходка З. Н. Еменеджиева, тогава на 82 години. Водачът е бил признат за виновен за пътния инцидент с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 167/2020г. на Окръжен съд – Варна. А. С. С. и П. С. К. са били внучки на починалата, деца на нейната дъщеря Б., която живее в Германия, а Д. Ю. Г. – дете на другата дъщеря на починалата – Т., която живее във Варна. Обстоятелствата са били безспорни във въззивното производство.

Съставът на Апелативен съд – Варна е приел още, че първият спорен въпрос, на който въззивната инстанция следва да отговори, е легитимирани ли са ищците – внуци на починалата при пътнотранспортното произшествие, да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт. При позоваване на разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че присъждане на обезщетение в такъв случай е по изключение, когато е създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт се търпят продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В тежест на ищците е било да установяват съществуването на изключителност в близостта между баба и внуци, надхвърляща нормално присъщото за тази родствена връзка. В случая, съгласно събраните гласни доказателства (показанията на свидетелите Т. П. М., Е. Ц. Н. и Г. Й. К.), се е установило, че между починалата З. и нейните внуци е съществувала силна и трайна връзка. А. и П. са отраснали в дома на баба си и дядо си. Първоначално всички са живеели в едно домакинство, като бабата и дядото са помагали при отглеждането на децата, а средата на деветдесетте години, след смъртта на дядото, майката заминала на работа в Германия, за да осигури семейството. През този период и до завършване на училище тяхната баба З. е поела всички непосредствени грижи за двете момичета. Децата обаче никога не са прекъсвали връзката със своята майка, която редовно се прибирала в отпуски и ваканции, след средното образование те са учили в чужбина и в последствие са се установили в други градове. Д. редовно ходила при своите баба и братовчедки. Баба им създавала комфорт и уют, били близки и емоционално свързани. Внезапната смърт на З. се отразила на всички, особено тежко е било за Д., която е живяла във Варна и последните години е била ежедневно в контакт с баба си, помагала е и прекарвала много време с нея. От съдебно-психологичната експертиза е установено, че тази ищца все още усеща липсата на баба си, но е съумяла да фокусира мислите си и преживяванията си в посока на добрите спомени с нея, както и да преработи и да приеме ефективно загубата. А. С. С. все още не е преработила загубата и последиците от психотравменото преживяване и за нея е препоръчителна психотерапия.

Въз основа на изложеното въззивният съд е заключил, че връзката между касаторите и тяхната баба съответства изцяло на характерната и типична за нашето общество връзка между баба и внуци – близост, обич, взаимност, разбирателство, помощ, доверие и уважение. Починала е била всеотдайна и грижовна, раздаваща се за своите внуци баба, ищците са били привързани към нея и са я обичали и са понесли тежко внезапната й смърт. Само това обаче не може да обоснове справедливо увеличение на предвидимия от застрахователя обем на отговорност. Липсва наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите в случая, както и не е преживяна травма от внезапната загуба, по-различна от характерните за подобни случаи скръб и продължително тъгуване.

При тези установени обстоятелства третият поставен от касаторите въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като изложи мотиви в тази връзка, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В исковата си молба касаторите са изложили конкретни твърдения, за които са посочили и представили доказателства, а в хода на първоинстанционното и на въззивното производство, образувано и по жалба на касаторите, от тях са били изложени конкретни доводи по приложението на закона на основание считаните за установени факти и обстоятелства, по което въззивният съд е дължал произнасяне.

Във връзка с въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самите касатори са посочили съдебни решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на Апелативен съд – Варна се е произнесъл по твърденията на касаторите, съответно доводите им във връзка с доказателствата по делото и приложимия закон, в рамките на въззивното обжалване. По-конкретно, и при оплакванията на касаторите в касационната им жалба, е било осъдено заключението на съдебно-психологическата експертиза и показанията на разпитаните свидетели, но е било отречено наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалата З. Н. Еменеджиева, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите в случая. За касаторите А. С. С. и П. С. К., отглеждани от баба им, това е било поради непрекъснатата връзка с майка им, завършването на висше образование в чужбина и установяването им извън Варна след това, а за Д. Ю. Г. – поради характера на установените отношения между баба и внучка, традиционни за българското общество. Също въз основа на доказателствата, преживяната травма от внезапната загуба е била приета за характерна за подобни случаи. Дали е налице неправилно анализиране и грешна интерпретация на събраните в хода на делото доказателства, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

Първият и вторият от формулираните от касаторите материалноправни въпроси са идентични, при по-голяма конкретика в съдържанието на втория от въпросите - относно предпоставките за приемане от съда за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ с предявен иск по чл. 432 от КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

Въпросът, с оглед възприетото от въззивния съд, че касаторите са извън кръга на лицата, посочени като имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния близък съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е значим за изхода на производството.

По отношение на него, относно касатора Д. Ю. Г., не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд.

Изричен отговор на въпроса е даден в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, но което се е позовал и въззивният съд, и той е, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, стоящи извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е по изключение, за всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Във връзка с предпоставките за присъждане на обезщетение в такива случаи в мотивите на тълкувателното решение е посочено изрично още, че тези лица трябва да са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Практиката на Върховния касационен съд, след приемане на тълкувателното решение, също последователно се придържа към разбирането, че правото на брат или сестра, баба или дядо и внук да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен родственик се признава по изключение, когато вредите е справедливо да бъдат обезщетени. При приложението на чл. 52 от ЗЗД по делото относно исковете на Д. Ю. Г. въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, като е приел, че е необходимо установяването на случай на изключение, при който вредите е справедливо да бъдат обезщетени, и въз основа на обстоятелствата и доказателствата по делото е било решено, че такова изключение в случая няма. Установените отношения са били между баба и внучка, традиционни за българското общество, а преживяната травма от внезапната загуба е била в рамките на нормалното за подобни случаи.

Въззивното решение не е в противоречие и с посочените от касатора решения на отделни състави на ВКС, съставляващи каузална практика. Относимо е решението по т.д. № 1275/2019г., но съгласно него особено близка връзка има при проявени конкретни особени житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка, например при отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини. Такива отношения между и нейната починала баба не е имало. От самата Д. Ю. Г. е признато, че при нея отсъства майчината фигура в лицето на бабата. Тя е живяла със своите родители. Останала е да живее във Варна, в близост до баба си, но не заради своята баба. До смъртта й е полагала грижи, но за елементарните битови нужди на възрастната жена, която е била в добро общо състояние, без да са живели в едно домакинство или при други особени обстоятелства, както и във Варна е живяла майката на Д..

По отношение на втория от въпросите, от значение за изхода на делото, е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за касаторите А. С. С. и П. С. К.. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., така както съдържанието на тези решения е изяснено по-горе.

Касаторите А. С. С. и П. С. К. са освободени от заплащане на държавна такса по делото на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

По разноските по чл. 81 от ГПК в този случай ВКС дължи произнасяне с крайния си съдебен акт.

От касатора Д. Ю. Г. е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора по предявените от нея искове, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК.

С подадения отговор на касационната жалба насрещната страна - застрахователно дружество е поискало разноски за юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски за сметка на касатора Д. Ю. Г. следва да бъдат присъдени - 200 лева, при съобразяване на обжалваемия интерес по делото – 80 000 лева.

Воден от горното съдът