Определение № 126 от 30.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2168/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Н. Н. срещу определение № 63 от 14.02.2022г. постановено по ч.гр.д. № 48/2022г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 310 от 25.01.2022г. по гр.д. № 3110/2021г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо на основание чл. 130 ГПК. В частната жалба се поддържа, че определението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Според жалбоподателя определенията на двете инстанции са нагласени по удобен начин за прекратяване на делото. Той твърди, че искът му не е за даване на невярно заключение от вещото лице, а за това, че е нарушено правото му да получи правилна съдебно-психиатрична експертиза. Счита, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като въззивният съд неправилно е приложил материалния закон и процесуалните правила, не е отчетено правилно съдържанието на исковата молба и приложените писмени доказателства, кои са страните в процеса и отговорността им. Твърди се, че дадената от съда правна квалификация на иска и разглеждането му от гражданския съд е неправилно - искът следвало да се квалифицира по ЗОДОВ и да се изпрати за разглеждане на съответно компетентния съд. Иска се допускане на касационно обжалване по въпрос, който касаторът намира, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: ако се приеме, че между съда и вещото лице са налице правоотношения по чл. 49 ЗЗД, следва ли за ангажиране отговорност на възложителя на действието, първо да се докаже по наказателен ред отговорността на изпълнителя. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 3110/2021г. на Варненския окръжен съд е образувано по иск на В. Н. Н. срещу Варненския районен съд с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на 80 000лв. за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищеца болки и страдания вследствие дадено невярно заключение по съдебнопсихиатрична експертиза от вещото лице С. В. по нахд № 2537/2019 г. на Варненски районен съд. Варненски окръжен съд е прекратил производството по делото като недопустимо. Счел е, че даването на невярно заключение от вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост, е престъпление по чл. 291 НК и установяването на това престъпление може да стане само по предвидения в закона ред - с присъда на наказателния съд, съотв. одобрено от такъв съд споразумение или от гражданския съд с установителен иск по чл. 124, ал.5 ГПК, който е допустим само в изрично предвидени от законодателя хипотези. Такива в случая не са налице. Наред с това съдът е допълнил, че ответникът Варненски районен съд не се явява възложител на работата на вещото лице по смисъла на чл. 49 ЗЗД; между последните възниква процесуална връзка по силата на НПК, но не облигационна, трудова или друга материалноправна такава. Варненски апелативен съд е потвърдил преграждащия акт. Посочил е, че така предявения и уточнен с молбата от 24.01.2022г. иск по чл. 49 ЗЗД предпоставя установяване в производството на обстоятелството, че ответникът Варненски районен съд е възложител на работата на вещото лице - психиатър д-р С. В. и че последният е изготвил съдебно-психиатрична експертиза с невярно съдържание по нахд №2537/19г. на Варненски районен съд - с грешни и нагласени диагнози за наличие на психични заболявания, от които в действителност ищецът не страда. Твърдяното от ищеца противоправно действие на деликвента (вещото лице) е изготвянето и даването пред съда на невярно заключение, като ищецът не твърди дали това е станало съзнателно или по непредпазливост. Даването на невярно заключение от вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост, е въздигнато в престъпление от общ характер против правосъдието - чл.291, ал.1 и ал.2 от НК. Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение пред наказателния съд или с уважен установителен иск за факта на престъплението по чл.124, ал.5 от ГПК. Искът за установяване на престъпно обстоятелство е допустим само в предвидените в закона случаи: когато наказателно преследване против дееца не може да бъде образувано, прекратено е или спряно на посочените в нормата основания, както и ако извършителят е останал неоткрит. Съдът е приел, че след като ищецът не твърди, нито се установява наличието на влязла в сила осъдителна присъда, респ. споразумение по НПК, за извършеното от вещото лице В., нито са налице обстоятелства от цитираната норма на чл.124, ал.5 от ГПК, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред, то предявеният иск е недопустим. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. На първо място, несъстоятелни са доводите за недопустимост на акта поради произнасянето му от некомпетентен съд. Твърди се от касатора, че правилната правна квалификация на иска е по чл.1, ал.1 ЗОДОВ и разглеждането му е от компетентността на административните съдилища и в частност на Административен съд-Варна. Извършено е позоваване на т.1 от Тълкувателно постановление № 2/2014г. на ГК на ВКС и ВАС. Сочената точка от тълкувателния акт е неприложима за настоящето производство, защото касае делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания. Отношение към спора има т.2 на Тълкувателното постановление, която касае делата по искове за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт, като е прието, че те са подсъдни на rражданските съдилища. Поддържаното в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано съобразно указанията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. Поставеният въпрос е: ако се приеме, че между съда и вещото лице са налице правоотношения по чл. 49 ЗЗД, следва ли за ангажиране отговорност на възложителя на действието, първо да се докаже по наказателен ред отговорността на изпълнителя. Въпросът има две части. Първата е хипотетична и на нея съдът е дал отрицателен отговор, а именно, че съдът не се явява възложител на работата на вещото лице по смисъла на чл. 49 ЗЗД и съответно не може да отговаря за причинените от вещото лице вреди при и по повод даването на заключение по дело. Ясен израз на тази теза е именно предвидената в закона наказателна отговорност за даване на невярно заключение от вещо лице по дело. Вещите лица са специалисти в определени области - наука, изкуство, техника, медицина, които подпомагат съда чрез даване на своето експертно мнение по въпроси от съответните области, които имат значение за решаване на спора. Вещото лице не е служител на съда, нито съдът се явява възложител на работата му по смисъла на чл. 49 ЗЗД. Именно затова за даване на невярно заключение вещото лице носи наказателна отговорност, а не някаква отговорност пред съда; освен това, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а разполага със свободата да го преценява заедно с всички останали доказателства по делото. Втората част на въпроса е получила положителен отговор от съда и той е съобразен с трайно установената съдебна практика. След като визираното в исковата молба противоправно действие, за което следва да отговаря ответника, е такова, че запълва състава на престъпление по НК, то гражданският съд не би могъл в рамките на производството по чл. 49 ЗЗД да установява извършеното престъпление. В исковата молба не се твърди, нито по делото е установено наличие на предпоставките по чл. 124, ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство от гражданския съд. Поради това, както е прието в обжалваното определение, предявеният иск е недопустим. В същия смисъл е практиката по решение № 440/1961 г. по гр. д. № 8487/60 г., III г. о., ВС, решение № 151 по гр. д. № 177/2008 г., II г. о., както и съображенията в определение № 50 по гр. д. № 3054/2016 г., IV г.о., определение № 389 по гр. д. № 239/2002 г., IV г.о., определение № 362 от 05.10.2020г. по ч.гр.д. № 2507/2020г. на ІV г.о. Не може да бъде споделено виждането на касатора, че искът му не е за установяване, че заключението е невярно, а за това, че е нарушено правото му да получи правилно заключение. Независимо от различния словесен израз, явно е, че той претендира вреди от това, че заключението не съответства на действителното положение, което означава, че е невярно. Предвид изложеното следва да се откаже допускането на касационен контрол на обжалвания акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.