Определение № 3013 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3019/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба от К. Х. Д. и Й. К. Д., подадена чрез адв. З. В. от АК – К., срещу въззивно решение № 86/10.04.2025 г. по в. гр. д. № 468/2024 г. на Окръжен съд – Кюстендил.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск за делба на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място].

Ответната страна - ищец в производството Й. М. Д., чрез адв. А. К.-К. от АК – К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозирала писмено становище, в което са изложени съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба.

По делото не постъпил писмен отговор от другите страни – съделители в процеса.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството е по иск за делба, във фаза по допускане на делбата. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 159/11.04.2024 г. по гр. д. № 1847/2023 г. на Районен съд – Дупница, в обжалваната пред въззивния съд част, с която е допуснато да бъде извършена съдебна делба на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД 18-382/05.06.2019 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността "Д.", с площ от 4318 кв.м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ливада, категория на земята: 6-та, с номер по предходен план: *, при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, ***, между съсобственици и при квоти: 1/3 ид. ч. за Й. М. Д., 1/3 ид. ч. за Й. К. Д., 1/9 ид. ч. за Й. Б. Д., 1/9 ид. ч. за В. Х. К. и 1/9 ид. ч. за К. Х. Д..

Първоинстанционният съд е допуснал делба на всички посочени от ищцата Й. М. Д. имоти, при квоти: по 1/3 ид. ч. за Й. М. Д., и за Й. К. Д., и по 1/9 ид. ч. за Й. Б. Д., В. Х. К. и К. Х. Д., като придобити от тях по наследяване от общия им наследодател В. Х. Д.. За неоснователно е прието направеното от ответниците К. Х. Д., Й. К. Д. и Й. Б. Д. възражение за придобиване по давност на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], поради това, че ответниците не са обективирали поведение пред останалите съделители, което да им покаже по недвусмислен начин, че са завладели процесния поземлен имот, както и че са го владели явно, непрекъснато и спокойно като техен собствен повече от 10 години. Първостепенният съд е приел, че ответниците В. В. Д. и С. В. Д. нямат качеството на съделители - съсобственици на процесните земеделски земи по наследяване, тъй като общият им със съделителя Й. К. Д. наследодател - а именно К. В. Д. /наследник на В. Х. Д./, е завещал на Й. К. Д. всичките си земеделски земи, т.е. и правата си в процесните такива, поради което е отхвърлил иска за делба изцяло спрямо тях.

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ответниците К. Х. Д., Й. К. Д. и Й. Б. Д. срещу първоинстанционното решение само в частта, в която е допусната делба на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място] между посочените от първата инстанция лица, е потвърдил първоинстанционното решение в тази част като правилно. В останалите части решение на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано – чл. 296, т.1 ГПК, т.е. допускане до делба на другите имоти, и изключване от съсобствеността на всички делбени имоти на ответниците В. В. Д. и С. В. Д..

Въззивният съд е приел е за установено, че спорният поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], заедно с останалите недвижими имоти, предмет на делбата, са били собственост на общия наследодател на страните В. Х. Д., починал на 05.03.1975 г. Установено е, че имотите са възстановени по реда на ЗСПЗЗ с три решения на ПК гр. Сапарева баня - съответно: решение № 08/19.12.1994 г., решение № 11/23.04.1999 г. и решение № 08/31.05.2002 г. на наследниците на В. Х. Д.. Възражението на трима от ответниците-въззивници (сега и касатори) за придобиване от тях по давност на спорния поземлен имот е прието за неоснователно, поради липсата на доказателства относно намерение за своене, което да е демонстрирано пред другите сънаследници, за да се приеме, че е налице субективният елемент на владението като придобивен способ. Този извод е обоснован с направената преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, с акцент върху тези на свид. Р. Д., кредитирани от съда, от които е установено, че ищцата Й. М. Д. по повод възстановяване на наследствени имоти, е водела разговори с В. Д., предлагали да й дадат крава, дори крава с теле, за да се откаже от нейния дял, даже извадили удостоверение за наследници, в които тя не фигурирала. Посочено е, че неговите показания не се опровергават от тези на свидетелите Г. Ш. и И. Д., нито от разпитания пред въззивния съд свидетел С. К.. Тези трима свидетели, макар да установяват, че спорният поземлен имот се обработва само от К. и Й. Д., бил е ограден и се заключвал - последното прието да е с цел защита и ограничаване достъпа до имота от външни лица, не сочат, че намерението на част от наследниците за своене на имота е достигнало до адресатите му, т.е. до останалите сънаследници. А последното е посочено от съда като задължително условие за преобръщане държането на чуждите идеални части при съсобственост по наследяване, в която насока се е позовал съдът на задължителните разяснения по ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. В този контекст въззивният съд е посочил, че приетата декларация от името на съделителя В. К. – с която лицето признава, че брат й К. и чичо й Й. К. Д. владеят процесния имот повече от 25 г., няма доказателствено значение за установяване на това преобръщане на държането във владение. Прието е, че декларацията не може да бъде ценена в процеса, защото процесуалният ред за подобно изявление на страна в процеса е по чл. 176 ГПК и такава форма на установяване на права не е предвидена в ГПК, но дори и да може - то тя не обвързва останалите страни, също и че изложеното в нея се опровергава от показанията на свид. Д.. Посочено е, че извод за установяване на владение от страна на част от съделителите съгласно чл. 68 ЗС не следва и протокол от 1999 г. за констатирани увреждания на фиданки в м.Б., нито може да се приеме, че майката на съделителя С. Д. е направила признание за демонстрирано своене, като е посочила, че според Й. и К. нямат собственост и 30 г. не получават рента.

С оглед наследствения характер на имота, въззивният съд е приел за неприложима презумпцията на чл. 69 ЗС, а събраните доказателства е посочено да не установяват превръщане на държането на чуждите идеални части във владение. В тази връзка е съобразено, че обикновеното ползване на съсобствена вещ по смисъла на чл.31 ЗС не изразява намерение за своене, и действията на К. и Й. Д. по ползване на спорния имот не могат да се считат за такива, с които се отричат правата на останалите съсобственици.

По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд в обжалваната част относно иска за делба на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място].

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касаторите за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси, по три от които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? - противоречие с решение № 193/27.03.2024 г. по гр. дело № 87/2023г. на ВКС, II г.о., решение № 60085/18.06.2021 г. по гр. д. № 3620/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 60126/21.01.2022 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, I г.о. и решение № 43/11.06.2021 г. по гр. д. № 1772/2020 г. на ВКС, I г.о. и ППВС № 1/13.07.1953 г.

2. Как се установява и доказва от страна "своене" на недвижим имот, при направено възражение от същата, че е придобила в собственост същия на основание давностно владение? - противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. ОСГК на ВКС, решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 97/19.10.2020 г. по гр. дело № 325/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 484/04.02.2013 г. по гр.д. № 740/2011 г. на ВКС, І г.о.

3. Установяването на непрекъснато, явно и несмущавано владение на процесния имот в период по-голям от 25 г., заграждането и заключването на имота, т.е. ограничаването на достъпа на останалите съделители, ползването на имота от страна както намери за добре съобразно нуждите си и извличането на добиви единствено за себе си, при индикация, че останалите съделители знаят това и нищо не са предприели за защита на нарушените си права в период по-голям от 25 г., действия по отричане правата върху имота на останалите наследници ли са и тези действия представляват ли демонстрирано владение пред тях? - противоречие с цитираната съдебна практика по втория формулиран въпрос.

4. Съдът длъжен ли е да зачете направено признание от страна на явно неизгоден за нея факт, с което същата признава владение и собственост на друга страна по делото и ако не зачете това признание, то това води ли до порока "очевидна неправилност" на съдебното решение ? - по този въпрос не се сочи в коя от специфичните хипотези по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се поставя, не се сочи съдебна практика в противоречие с която да е постановен обжалваният въззивен акт по него.

Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Предвид мотивите на въззивния съд, поставените с изложението въпроси не могат да обусловят допускане касационното обжалване. Събораженията за това са следните:

Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми.

Поставените в изложението първи три въпроса се отнасят към хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос касае задълженията на въззивния съд да изясни делото от фактическа и правна страна. Според трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната с изложението, въззивният съд е длъжен да анализира и се произнесе по всички допустими и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и по относимите доводи и възражения на страните. Фактическите изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени, като съдът следва да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена от него фактическа обстановка. За сега обжалваното решение не се констатира отклонение от възприетото в практика на ВКС по този въпрос. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е аргументирал изводите си, разгледал подробно доводите и възраженията на въззивниците и е обосновал защо ги отхвърля. Конкретно мотивиран е изводът на съда, че ответниците- касатори не са доказали извършването на явни и недвусмислени действия, доведени до знанието на останалите сънаследници, от които да е видно, че са престанали да държат техните идеални части и са започнали да ги владеят за себе си, които извод е основан на анализ не само на свидетелските показания. Съдът се е произнесъл и по възражението на ответниците за заинтересованост на един от свидетелите /св. Д./ и за недостоверност на неговите показания, като е посочил, че ги кредитира, тъй като не се опровергават от останалите доказателства по делото, а и е намерил за голословно твърдението за "съмнителна" близост на свидетеля с ищцата, тъй като обстоятелства за заинтересованост в т.см. не са навеждани, респ. липсват и данни, които да ги подкрепят. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не е основание за допускане на касационното обжалване.

По втория въпрос са приложими разясненията, дадени в ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, на което въззивният съд се е позовал и го е приложил според точния му смисъл. В тълкувателното решение изрично е казано, че презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага по отношение на упражнявана фактическа власт от един от сънаследниците върху целия сънаследствен имот, защото владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. В този случай, за да завладее чуждите идеални части, наследникът следва да извърши действия за преобръщане на владението. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите трябва да се манифестира пред сънаследниците и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Тези действия според практиката на ВКС следва да са насочени срещу съсобственика, като във всеки конкретен случай се преценява кои са тези действия, обективиращи своене и преобръщане на държането във владение. В случая, в пълно съответствие с посочената съдебна практика, въззивният съд е преценявал дали ответниците, позовали се на придобивна давност, са доказали, че са обективирали чрез активни действия пред сънаследниците си отблъскването на тяхната фактическа власт върху процесния поземлен имот и завладяването на техните идеални части, на който въпрос е дал отрицателен отговор, като правилността на този идвод не подлежи на преценка във фазата по чл. 288 ГПК.

Третият поставен в изложението въпрос е фактически, а не правен такъв - разрешаването му е обусловено от преценка и обсъждане на доказателствата по делото и касае възприемане на конкретна фактическа обстановка по делото, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение, поради което с него не се обоснова наличието на общата предпоставка за достъп до касация, защото правният въпрос не може да се отнася до възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства фактите (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).

Последният въпрос първо, е некоректно поставен, защото не кореспондира с фактическата и правна рамка на спора. Въпросът е изведен от собственото разбиране на касаторите, че тази декларация представлява признание от страна по делото на неизгоден за нея факт, докато въззивният съд е отрекъл тя да има такъв характер като изявление на страна по реда на чл. 176 ГПК. Видно от съдържанието на декларацията, тя не е адресирана до съда, разглеждащ настоящия спор, била е представена в процеса от адвокат-пълномощника на другите ответници-касатори, който не е неин пълномощник, поради което този частен документ не може да се отнесе към норната на чл. 176 ГПК. По този четвърти въпрос не е обоснована и нито една от специфичните, кумулативно изискуеми, предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, поради което по въпроса липсват както общото, така и специфичното основание за селекция по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да обуслови допускане на касационното обжалване.

Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Извод за такъв порок не следва от текста на самото въззивно решение, в което мотивите на съда са подробни и ясни, липсват данни за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установява съмнение за други пороци по чл. 280, ал.2 ГПК – нищожност или недопустимост.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че касационното обжалване не може да се допусне.

При този изход на делото, касаторите нямат право на разноски, а ответните страни нямат искане за разноски в касационното производство.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,