Определение № 142 от 05.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4858/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 5/10.06.2021 г. по в. гр. д. № 205/202 1 г. Пловдивският апелативен съд, след като отменил решение № 260550/16.12.2020 г. по гр. д. № 1568/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, признал за установено по отношение на Б. И. П., че К. Ю. М., гражданин на Федерална република Германия, е собственик на лек автомобил марка „М.“ с оригинален номер на рама W., иззет като веществено доказателство по ДП № 127/2010 г. по описа на отдел „КП“ на ОД на МВР - П., с рег. № .............. съгласно приетата от Районна прокуратура - П. регистрация по регистрационни табели на автомобила при изземването му.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ответникът по иска, който е изложил оплаквания, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ищеца, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищецът твърди, че е собственик на спорния автомобил, закупен от него във Федерална република Германия от лизингова компания „Л. В.“ и регистриран на негово име на 04.06.2003 г. На 28.08.2005 г. автомобилът бил откраднат от него в [населено място], Република Х.. Във връзка с подправката на идентификационния номер на рамата, допълнително набит чрез заличаване на последните цифри от оригиналния, било образувано досъдебно производство /ДП/ № 127/2010 г. по описа на отдел „КП“ на ОД на МВР - П. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК. Както ищецът, така и ответникът подавали на основание чл. 111, ал. 2 НПК до Районната прокуратура - П. молби автомобилът да им бъде върнат, които били оставяне без уважение с мотив, че е налице спор за собственост между две лица, чието разрешаване не е в правомощията на прокуратурата.

Ответникът е оспорил допустимостта на иска по съображения, че е предявен срещу ненадлежна процесуално легитимирана страна и при липса на правен интерес, тъй като той не е предявявал претенции за собствеността върху автомобила, а пълномощното от фирма „ Д-Т.“ е издадено в полза на представляваното от него юридическо лице „В. С. Г.“ О. и именно в качеството си на управител на дружеството е управлявал автомобила и в същото качество е оспорил собствеността на ищеца. Счита иска за недопустим и като предявен след изтичане на преклузивния срок по чл. 78, ал. 2 ЗС повече от три години от датата на кражбата. Оспорил е иска и по същество досежно твърденията на ищеца във връзка с придобиване на собствеността.

Въззивният съд, като взел предвид, че спорът е за вещно право върху движима вещ, намираща се в Република България, където е и местоживеенето на ответника, и прилагайки разпоредбите на чл. 4 от Регламент на Съвета /ЕО/ № 1215/12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, и на чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 12, ал. 2 КМЧП, е приел, че е компетентен да разгледа възникналия спор с международен елемент.

Въззивният съд е приел, че искът е предявен срещу надлежна процесуално пасивно легитимирана страна и при наличие на правен интерес. Като се позовал на разпоредбите на чл. 111, ал. 1 и 2 и чл. 113 НПК и на разясненията, дадени в ТР № 2/12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСНК на ВКС, въззивният съд посочил, че пазенето на веществени доказателства по правило трае до приключване на наказателното производство, но по изключение те могат да бъдат върнати на правоимащите и преди това, ако връщането няма да затрудни разкриването на обективната истина и вещите не са предмет на административно нарушение. Правоимащо лице е не само собственикът на вещта, но и всяко лице, което е упражнявало фактическата власт върху им на правно основание към датата на изземването. В случай, че възникне спор за правото, от което произтича упражняването на фактическата власт, вещта се пази до влизане в сила на решението на гражданския съд. О. на такъв спор в случая е установено от писмо на Районната прокуратура - П., молбите от страните за връщане на автомобила, постановленията за отказ и съдебните определения за потвърждаването им. Ищецът е претендирал връщането като собственик, а ответникът - като фактически ползвател в качеството на управител на „В. С. Г.“ О. въз основа на пълномощно от фирма „Д-Т.“ със седалище в [населено място], Германия. Въззивният съд посочил, че пълномощното за управление на моторно превозно средство, което не е изрично нормативно уредено, се съставя във връзка със съществуващи между упълномощителя и упълномощения различни правоотношения /напр. предварителен договор за покупко-продажба, договор за лизинг, договор за заем за послужване/, по които е постигната уговорка за предаване на фактическата власт върху автомобила от неговия собственик. Дори страна по сделката да е юридическо лице, ползването на автомобила по предназначение се осъществява от физическото лице-водач, на което е възложено фактическото управление, било в качеството му на служител на дружеството, било като изрично упълномощено от него или от собственика-упълномощител, тъй като пълномощното практически легитимира ползвателя /водача/ като правоимащ пред органите на реда и е от значение за правната сигурност при определяне на кръга лица и ангажиране на персоналната отговорност при извършване на нарушения на правилата за движение по пътищата и произтичащите от тях вреди. По тези съображения въззивният съд е приел, че ответникът е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск. Действително, наказателното производство не е приключило, но връщането на автомобила не би затруднило разкриването на обективната истина по досъдебното производство и тъй като вещта не е предмет на административно нарушение, съдът заключил, че е налице и правен интерес от предявяване на иска, с уважаването на който ищецът би постигнал целения резултат да получи фактическата власт в качеството му на собственик на автомобила.

Въззивният съд е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ЗС, на която се е позовал ответникът, тъй като искът, предявен от собственика, не е срещу добросъвестен владелец, нито правоприемник на същия, а срещу ползвател.

Въззивният съд е приел, че е установена идентичността на регистрирания на името на ищеца автомобил с обявения за откраднат, както и с посочения в регистрационния талон на името на фирма „Д-Т. Г.“ и в пълномощното в полза на ответника, а също и с автомобила, иззет като веществено доказателство по досъдебното производство. Този извод съдът е обосновал с обстоятелството, че основният идентификационен белег на моторното превозно средство е неговият VIN /идентификационният номер на автомобила/, който съставлява уникален за всяко моторното превозно средство код, съдържащ информация за производителя, времето на производство и характеристиките на автомобила. Кодът се съставя още при производството на автомобила, не подлежи на промяна и се нанася чрез набиване в метала върху неразглобяемите части от шасито, именно за да служи за неговата идентификация, дори и при промяна на оборудването. В тази насока съдът се позовал на неоспореното заключение на химическата експертиза, посредством което е установено, че иззетият като веществено доказателство автомобил е с оригинален номер на рама W., с какъвто фигурира в свидетелството за регистрация на ищеца и в данните от „И.“ по повод обявяването му за откраднат, като този номер е бил подправен на W. допълнително набиване след заличаване на оригиналния, с какъвто фигурира в свидетелството за регистрация на фирмата „Д-Т.“ и в пълномощното на ответника. Съдът посочил, че установяването на оборудването е безпредметно, доколкото същото подлежи на подмяна и евентуалното различие на наличното такова в иззетия автомобил със заложеното от производителя като информация, съдържаща се във VIN кода, не би могло да опровергае извода за идентичност.

Въззивният съд е приел, че регистрацията на автомобила на името на ищеца е извършена въз основа на договор за лизинг и след изплащане на задължението по него му е предаден, с писмо от 21.01.2008 г. на лизингова компания „Л. В.“, регистрационният талон /свидетелството за регистрация/. Договорът за лизинг не е представен по делото, но съдът е приел, че съществуването му се потвърждава от посоченото писмо, което е адресирано до ищеца като физическо лице чрез изписване на неговите имена, а не до фирма, каквото е бланковото съдържание на писмото. В него договорът за лизинг е индивидуализиран по номер и предмет като отнасящ се именно до процесния автомобил, независимо че номерът на рамата е посочен непълно само с последните пет цифри /…51559/, с оглед и на останалите визирани в писмото характеристики, че се касае за „М. Б. S.“, откраднат на 28.08.2005 г., каквито са и данните на „И.“. С посоченото писмо на ищеца е изпратено свидетелството за регистрация, извършена още през 2003 г., когато автомобилът е пуснат в движение, на негово име, което също навежда, че към този момент той е бил лизингополучател по лизинговия договор, на когото именно в това му качество е регистриран автомобилът и е предоставено ползването му. Обстоятелството, че свидетелството се намира в държане на ищеца /и е представено от него по делото/, не противоречи на данните от „И.“, че към момента на кражбата през 2005 г. /когато на 28.08.2005 г. автомобилът е бил обявен за откраднат в [населено място], Х., от паркинга на хотел „Ц.“, където ищецът бил отседнал със съпругата си/ всички документ са били в автомобила, тъй като документът му е бил предаден впоследствие през 2008 г., след като е изплатил изцяло лизинговото си задължение. Установено е и това, че автомобилът е бил застрахован от 01.01.2004 г.- началото на календарната година, следваща датата на регистрацията на пускането му в движение на 04.06.2003 г., застрахователната премия по който е била изплатена.

Като взел предвид разпоредбата на чл. 65, ал. 1 и 2 КМЧП и обстоятелството, че договорът за лизинг, на който ищецът основава правото си на собственост, е сключен във Федерална република Германия, въззивният съд е приел, че приложение относно придобиването на вещта намира немското право. Така, установено е, че договорът за лизинг не е регламентиран съгласно немското право и е меродавно това, което страните са се споразумели съгласно договора, като съдебната практика прилага разпоредбите, регламентиращи договора за наем /пар. 535 и сл. от Гражданския кодекс/. В съдебната практика на Германия договорът за лизинг се характеризира с това, че лизингодателят предоставя на лизингополучателя лизинговата вещ за ползване срещу заплащане на лизингови вноски и финансира лизинговата вещ, като за срока на действие на договора лизингополучателят поема риска вещта да се влоши, да стане неизползваема или да погине, поради което в договора обичайно се уговаря, че лизингодателят прехвърля на лизингополучателя претенциите, които има спрямо други лица във връзка с вещта, но по принцип лизингодателят остава собственик за срока на действие на договора. Освен това в договора може да бъде уговорено право на изкупуване /опция за закупуване/, съгласно което лизингополучателят би имал претенция за придобиване на вещта при прекратяване на договора. В този случай са приложими пар. 929, изр. 1 и 2 от Гражданския кодекс, като съгласието за преминаване на собствеността може да бъде дадено и чрез конклудентно действие, който принцип важи и при продажбата на моторни превозни средства. При нея от значение е дали и кога продавачът /лизингодателят/ предава свидетелството за регистрация част ІІ на купувача /лизингополучателя/. Със задържането на свидетелството продавачът по правило изразява, че /все още/ не желае да се откаже от собствеността и иска да се предпази от неправомерни разпореждания на купувача с автомобила. По принцип най-късно към момента, в който покупната цена е изцяло платена и свидетелството за регистрация част ІІ е било предадено на купувача, собствеността върху автомобила преминава у купувача. Изложеното се отнася до обичайната съдебна практика, като меродавни при договора за лизинг винаги са действително сключените договорни споразумения между лизингодателя и лизингополучателя.

При тази нормативна уредба и съпоставката й с установените по делото факти въззивният съд е намерил, че макар и поради непредставяне на сключения между ищеца и лизинговата компания „Л. В.“ договор за лизинг да липсва яснота относно съдържащите се в него конкретни уговорки, фактът, че след изплащане на задължението по договора компанията, с писмото от 21.01.2008 г., е изпратила на ищеца свидетелството за регистрация на превозното средство, с което отношенията им по договора са финализирани, сам по себе си сочи на постигната помежду им уговорка за закупуване на спорния автомобил. Предаването на свидетелството за регистрация и получаването на същото от ищеца, на когото към този момент владението на автомобила вече е било предадено, съставлява конклудентно действие по даване на съгласие за продажба, при което съгласно пар. 929 от Германския Граждански кодекс собствеността му е била прехвърлена. В свидетелството за регистрация на ищеца не е отразено изрично то да е част ІІ, така както е посочено в представеното от ответника, и същото е различно по форма, като в него липсва информация дали притежателят му се легитимира като собственик на превозното средство, каквато фигурира в представеното от ответника. Така констатираното различие в съдържанието и формата на двете издадени по различно време свидетелства въззивният съд е обяснил с промяната в образците на свидетелствата, които следва да съдържат данни съгласно изискванията на Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29.04.1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства, изменена с Директива 2003/127/ЕО на Комисията от 23.12.2003 г. и Директива 2014/46/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 г. Съдът е отчел и това, че свидетелствата за регистрация се издават по образец, а не с произволно съдържание, при което обстоятелството, че в свидетелството на ищеца липсва обозначение за част/части, сочи към датата на неговото издаване то да се е състояло от една част. В подкрепа на това разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Директива 1999/37/ЕО предвижда, че свидетелството за регистрация се състои от една част съгласно приложение І, или от две части съгласно приложения І и ІІ, а според приложение І ако свидетелството се състои само от една част, то съдържа думите „свидетелство за регистрация“, каквито именно фигурират в издаденото на ищеца. Обстоятелството, че представеното от ответника свидетелство се състои от две части, сочи на променени междувременно изисквания, с които германското право понастоящем е и съобразено, придавайки на предаването именно на част ІІ от свидетелството правното значение на изразено съгласие за прехвърляне на собствеността върху превозното средство. След като към датата на издаването му свидетелството за регистрация на името на ищеца се е състояло от една част, то предаването му има същото правно значение. По тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът е придобил собствеността към 21.01.2008 г., когато му е било предадено от лизинговата компания, след изплащане на цената, свидетелството за регистрация въз основа на сключения с нея договор за лизинг с уговорка за закупуване.

По делото е установено, че в издадения по-късно регистрационен талон за процесния автомобил на фирма „Д-Т. Г.“ изрично е посочено, че притежателят на свидетелството за регистрация не се легитимира като собственик на превозното средство. Установено е и това, че автомобилът с променения регистрационен номер, с какъвто е бил вписан в този регистрационен талон, изобщо не е бил регистриран на територията на [община], от чиито органи е посочено да е издаден с първа регистрация от 19.08.2005 г., което според въззивния съд поставя под съмнение автентичността на документа. Съдът посочил, че по делото не са представени каквито и да било други доказателства за придобиване на собствеността от посочената фирма или евентуален неин праводател, за да се приеме, че тя е разполагала с право да учреди права на ответника като управител на дружество, въз основа на които да упражнява фактическата власт чрез пълномощното.

Според изпратената информация за германското право и неговото тълкуване собствеността може да бъде придобита добросъвестно и от неоправомощено лице, като с пар. 1006, ал. 1 е предвидена презумпцията, че този, който държи непосредственото владение на дадена вещ, е и собственикът. Презумпцията е приложима при прехвърляне на правото на собственост по пар. 929, изр. 1 и 2. Приобретателят следва да е добросъвестен по отношение на собствеността на продавача. Добросъвестността на приобретателя се предполага по закон съгласно пар. 932, ал. 2, което по граждански дела води до последицата, че този, който се позовава на осъществено недобросъвестно придобиване, следва да изложи липсващата добросъвестност на приобретателя и носи доказателствената тежест по отношение на същата. Добросъвестността липсва, ако на приобретателя е известно или вследствие на груба небрежност е неизвестно, че вещта не принадлежи на продавача, като за придобиването на моторни превозни средства важи особеността, че приобретателят действа грубо небрежно, ако не се увери чрез представяне на талона за регистрация част 2 /паспорта на моторното превозно средство/, че продавачът има правомощия за разпореждане. Правната сделка на добросъвестно придобиване е изключена, ако вещта е била открадната от собственика, изгубена или изчезнала по друг начин съгласно пар. 935, ал. 1, изр. 1 и истинският собственик не губи собствеността и може да иска връщане без значение от кого владелецът е получил вещта. Претенцията за връщане губи давност след 30 години според пар. 197, ал. 1, т. 2, като срокът на давност започва да тече с възникването на претенцията според пар. 200, изр. 1. При давността се касае за възражение, което следва да бъде взето под внимание, само ако насрещната страна - владелецът, също се е позовал на нея, и ако случаят е такъв, длъжникът има право да откаже престацията според пар. 214, ал. 1.

Въззивният съд посочил, че при тази регламентация и при наличните данни за извършена на 28.08.2005 г., преди ищецът да е придобил собствеността от лизинговата компания, кражба на процесния автомобил, фирмата или евентуален неин праводател не биха могли и да се легитимират за негови собственици спрямо истинския първоначален такъв, който при това положение не е правно препятстван да се разпореди с вещта в полза на ищеца, комуто е бил предал владението още преди това. Правоприемникът на действителния собственик /неправилно посочено „купувач“/ придобива и правото да иска връщане на откраднатата вещ, независимо в чия фактическа власт се намира тя. Ответникът като последен държател не разполага с противопоставимо на ищеца като собственик право на ползване на вещта.

По тези съображения въззивният съд, след като отменил първоинстанционното отхвърлително решение, уважил предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК и поставя две групи въпроси.

Първата група въпроси, които са свързани с допустимостта на предявения положителен установителен иск за собственост, са следните:

1. При вещноправните отношения единствено правните твърдения на ищеца достатъчни ли са да обусловят допустимостта на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, без да е необходимо да се установи, че ответникът нарушава или смущава неговия правен интерес, претендирайки вещни права върху предмета на спора;

2. Кои лица са пасивно легитимирани по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато се претендира установяване на право на собственост върху движими вещи;

3. Фактическият ползвател, който ползва вещ на основание упълномощаване от собственик на съответната вещ, пасивно легитимиран ли е по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на нейната собственост;

4. Установяването на степента на засягане на правната сфера на ищеца по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от съществено значение ли е за установяване на допустимостта на иска по този текст от закона.

По тези въпроси касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и със следната практика на ВКС: решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ІV-то г. о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 221/05.06.2012 г. по гр. д. № 1190/2011 г. на І-во г. о., и решение № 35/01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на ІІ-ро т. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Втората група въпроси са по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения;

2. Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивиращата дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество;

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им;

4. Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени, а кои - за недоказани;

5. Съдът следва ли да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото;

6. Следва ли съдът да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти.

По тези въпроси касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и със следната практика на ВКС: решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ІV-то г. о., решение № 990/24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на І-во г. о., решение № 447/18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на ІV-то г. о., и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като въпросите са решавани противоречиво от съдилищата.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Първата група въпроси, които са свързани с допустимостта на предявения положителен установителен иск за собственост, са поставени, без да отчитат спецификата на разглеждания случай. Тя се състои в това, че предмет на иска за собственост е моторно превозно средство, което е иззето като веществено доказателство по образувано досъдебно производство. Когато в такава хипотеза възникне спор за право върху предмет, иззет като веществено доказателство, който подлежи на разглеждане по реда на Гражданския процесуален кодекс, той се пази, докато решението на гражданския съд влезе в сила - чл. 113 НПК. Според теорията правният спор е спор относно граждански права, които се твърдят от едната или от другата страна като вече възникнали. Понятието е изяснено в съдебната практика в ТР № 2/12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСНК на ВКС, което е по приложението на чл. 113 НПК. То разглежда правния спор като обективирано по какъвто и да било начин противоречие между поне две насрещни твърдения било по фактите, било по правното им значение относно спорната вещ. От изложеното следва, че когато по отношение на вещ, иззета като веществено доказателство, възникне правен спор, процесуално легитимирани /надлежни/ страни по този спор са както лица, които предявяват /съответно противопоставят/ вещни права, така и лица, които предявяват /съответно противопоставят/ облигационни права, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещта - напр. основаващи се на право на ползване, на договор за наем, на договор за заем за послужване; страна може да бъде и владеещият с цел да стане собственик на вещта. В разглеждания по настоящото дело случай молби за връщане на иззетия автомобил са подавани както от ищеца, който твърди да е негов собственик, така и от ответника, който оспорва претендираното от ищеца право с твърдението, че е упражнявал фактическа власт върху автомобила в качеството си на управител на „В. С. Г.“ О. въз основа на пълномощно за правоуправление, издадено от немската фирма „Д-Т.“ О. със седалище в [населено място], Германия, който ответникът твърди да е действителният собственик на вещта. Така възникналият в процедура по чл. 113 НПК правен спор е предопределил и надлежните страни; от него се извежда и правният интерес от предявения положителен установителен иск за собственост, с решението по който ще се установи лицето, на което вещта следва да бъде върната. Ето защо не може да се приеме доводът, че след като спорът за собственост между ищеца и чуждестранното юридическо лице /трето за спора/ не може да бъде разрешен по настоящото дело, то касаторът в качеството му на физическо лице и фактически ползвател на вещта, не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, както и че не е налице правен интерес от предявения иск, поради което да е налице вероятност постановеното по делото решение да е недопустимо - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решенията на състави на ВКС, на които касаторът се позовава, са постановени по случаи, които не разкриват тази специфика, която съществува по настоящия спор - с тях са разгледани съответно иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, иск по чл. 135 ЗЗД, искове по чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, отрицателен установителен иск за собственост на идеални части от недвижим имот и негаторен иск, и иск за признаване на установено прекратяването на договори за аренда. Въззивното решение не противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, позоваването на което от касатора е на тази част от мотивите, в които е посочено, че „преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца“. Тези мотиви са изложени при отговора на правния въпрос: налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. В настоящия случай, при който вещта не се намира във фактическата власт на ответника, а се пази като веществено доказателство по досъдебно производство, конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото на собственост със сила на пресъдено нещо. Именно такъв - положителен установителен иск за собственост, е предявеният в настоящия случай.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване при посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. В случая касаторът е мотивирал наличие на това основание с твърдение, което не е свързано с разглеждания правен спор, а именно, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона /чл. 124, ал. 1 ГПК/, както и за развитието на правото предвид необходимостта за равнопоставено третиране на правата на страните и ограничаване злоупотребата с права, които предпоставят едностранна възможност за промяна на обективните условия за определяне на датата на предсрочна изискуемост. Страните по настоящото дело не са изправени пред подобен вид договор, съдържащ клауза като посочената от касатора.

По втората група правни въпроси една част от решенията, на които касаторът се позовава, са постановени по касационни жалби срещу въззивни решения, с които първоинстанционните съдебни актове са потвърдени. Поради това и в тях е разискван въпросът за приложението на чл. 272 ГПК, който постановява, че когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В разглеждания случай такава хипотеза не е налице, тъй като въззивният съд е отменил първоинстанционното отхвърлително решение и вместо него е постановил решение по съществото на спора, с което е уважил предявения положителен установителен иск. Ето защо тези решения не могат да послужат като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С другата група решения на състави на ВКС е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани; че следва да обсъди и отговори на всички доводи и възражения, които имат значение за решението по делото, а също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти. С Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС е закрепено задължението на съда при наличие на разноречиви доказателства мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, а с постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС е прието, че решението се отменя и делото се връща за ново разглеждане, когато няма мотиви към обжалваното решение и без тях не може да се провери правилността му. По отношение на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС касаторът се позовава на тази част от мотивите, в които е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

В случая въззивният съд се е съобразил с така установената съдебна практика, включително и със задължителната, като е изложил пространни мотиви, в които е обсъдил събраните по делото доказателства относно противопоставените от насрещните страни доказателства, доводи, възражения и процесуални искания. След обсъждане на събраните по делото относими доказателства е изложил правните изводи, които следват от извършения анализ. Анализ е извършен и на относимите за решаването на спора нормативни актове, включително и на приложимото германско право и на вторичното право на Европейския съюз. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои доказателства, искания, доводи и възражения на страните са останали необсъдени в обжалваното решение. Д. в касационната жалба, че при формиране на решаващата си воля въззивният съд е приел заключението на химическата експертиза и категорично е отхвърлил заключението на автотехническата експертиза, не съответства на мотивите към въззивното решение на стр. 8 и 9. Изложени са и съображения, поради които въззивният съд е приел за доказано основанието за придобиване от ищеца на правото на собственост- закупуването на спорния автомобил от лизинговата компания „Л. В.“, като е посочено защо съдът приема за установено наличието на такъв договор въпреки непредставянето му по делото и въпреки че в писмото от 21.01.2008 г., което е адресирано от лизинговата компания до ищеца като физическо лице, а не до фирма, каквото е бланковото съдържание, номерът на рамата е посочен непълно само с последните пет цифри. Обсъдени са доводите, които касаторът е направил като въззиваем, относно това у кого е държането на свидетелството за регистрация, изяснени са обстоятелствата относно наличието на две части на свидетелството, както и относно това, че автомобилът е регистриран за пускане в движение на 04.06.2003 г., а свидетелството е изпратено на ищеца с писмо от 21.01.2008 г. Действително, обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК не са изрично посочени в мотивите към обжалваното решение, но не се установява дадените от страната отговори да съдържат относими за спора факти, които е следвало да бъдат взети предвид - така, обстоятелството дали автомобилът е бил застрахован за всички видове рискове или само частично, няма отношение към принадлежността на правото на собственост, каквото е и обстоятелството относно местонахождението на останалите документи за автомобила, без свидетелството за регистрация, което се е намирало у ищеца и е било представено по делото от него. Освен това следва да се посочи, че за правилното приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не е необходимо за всяко конкретно доказателство или за всяко отделно твърдение или възражение на страните съдът да излага нарочни мотиви, а е достатъчно от изложените към решението мотиви да бъде видно, че същите са обсъдени от съда и какво е неговото отношение към тях. Това в случая е сторено от въззивния съд. Ето защо основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което към датата на подаване на касационната жалба изисква поставеният въпрос да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, а не както сочи касаторът да е решаван противоречиво от съдилищата. Актове от рода на посочените в приложимата към случая правна норма не са представени, нито касаторът се е позовал на такива.

На последно място следва да се посочи, че не се установяват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 3-то ГПК. Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или очевидно неправилно. Не се констатира с решението въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и да е постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Решението не е постановено в нарушение на материалния закон, нито при постановяването му е била приложена отменена правна норма; от прочита на същото не може да се стигне до извода, че законът е приложен в неговия обратен смисъл; събраните по делото доказателства са обсъдени и анализирани според установените в ГПК правила и са изложени съображения за правните последици на установените по делото релевантни за спора обстоятелства.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 760.24 лева по представените ведно с отговора на касационната жалба договор за правна помощ и защита, банков документ и списък на разноските.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.