Определение № 1853 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4670/2022 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 71 218/28.10.2022 година, подадена по пощата на 26.10.2022 година, от М. А. Д., против определение № 10 216/17.10.2022 година на Софийски градски съд, ЧЖ-ІІ-А, постановено по ч. гр. д. № 3552/2022 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното разпореждане № 4507/15.01.2022 година на Софийския районен съд, 32-ри състав, постановено по гр. д. № 35 634/2021 година. С последното е върната подадената от Д., заедно със С. А. Н., А. П. В. и Г. П. Г. срещу Столична община и „Софийска вода“ АД [населено място] искова молба с вх. № 16 699/22.06.2021 година, тъй като е приел, че предявените с нея искове по чл. 59 от ЗЗД са недопустими, като образуваното въз основа на нея съдебно производство е било прекратено. В частната си касационна жалба М. А. Д. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него разпореждане № 4507/15.01.2022 година на Софийския районен съд, 32-ре състав, постановено по гр. д. № 35 634/2021 година и делото да бъде върнато на първоинстанционния Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд. М. А. Д. е била уведомена за обжалваното определение на 19.10.2022 година, като частната й жалба срещу същото е с вх. № 71 218/28.10.2022 година, като е подадена по пощата на 26.10.2022 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Софийски градски съд е приел, че производството по делото било образувано по искова молба на М. А. Д., заедно със С. А. Н., А. П. В. и Г. П. Г. срещу Столична община и „Софийска вода“ АД [населено място] за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сума в общ размер на 23 450.00 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на земеделски земи-ниви, ливади и гори, индивидуализирани в исковата молба, за периода от 15.06.2016 година до 15.06.2021 година. В исковата молба се твърдяло, че по отношение на тези земеделски земи на ищците, като наследници на А. Г. Н., бил постановен отказ за възстановяване на собствеността с решение № 198/24.02.2020 година на ПК „Панчарево“, поради това, че попадали в чашата на язовир „Искър“. С оглед това, ищците претендирали при условията на пасивна солидарност обезщетение, тъй като Столична община била предоставила на ответното дружество с концесионен договор водата от язовир „Искър“, а ответното дружество я ползвало. Всеки от ищците претендирал сумите разделно-М. А. Д. и С. А. Н.-по 7816.66 лева, а А. П. В. и Г. П. Г.-по 3908.33 лева С разпореждането си първоинстанционният съд бил върнал исковата молба по съображения, че субсидиарните искове по чл. 59 от ЗЗД били недопустими, поради наличие на императивен ред в ЗСПЗЗ, който определял начина на обезщетение при наличие на мероприятия, непозволяващи възстановяване на собствеността. Съставът на Софийски градски съд намирал, че са налице предпоставките за връщане на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 3 от ГПК. При предявяване на искова молба с правно основание чл. 59 от ЗЗД относно заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, какъвто бил настоящият случай, следвало да са налице твърдения, обосноваващи активната и пасивната материалноправна легитимация по иска, а именно: възникнало в патримониума на ищеца право на собственост върху процесния имот и правопораждащия за това факт и фактическо ползване на имота от ответника през претендирания период. В случая не били налице твърдения, обосноваващи активната материалноправна легитимация по исковете. Ищците изрично заявявали, че е налице влязъл в сила отказ за възстановяване на правото им на собственост от органа по поземлена собственост относно земеделските земи. Поради това била налице нередовна искова молба, която подлежала на връщане, поради липса на обстоятелствена част, която да била в съответствие с петитума на заявената искова защита за претендираното облигационно притезание. При липса на твърдения за възникнало за ищците право на собственост върху процесните земеделски земи в обстоятелствената част на исковата молба, било налице противоречие със заявения петитум за парични притезания, възникнали на плоскостта на неоснователно обогатяване поради разместване на имуществени блага между насрещните страни. Такова разместване можело да се твърди само чрез намаляване на имуществена сфера на ищеца като собственик на имота. С оглед изложеното, било без значение наличието на специален ред за обезщетяване на правоимащите по ЗСПЗЗ с постановен отказ за възстановяване на органа по поземлена собственост, съответно допустимостта на исковата молба не можела да бъде проверена поради нейната нередовност. Независимо от това, същата подлежала на връщане и производството по нея-на прекратяване по посочените от въззивния съд съображения. Затова частната жалба срещу първоинстанционното разпореждане била неоснователна като краен резултат и следвало да бъде оставена без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. А. Д. иска определението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за това, че при подадена искова молба с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот трябвало да е възникнало в патримониума на ищеца право на собственост и след като има влязъл в сила отказ за възстановяване правото на собственост от органа по поземлената собственост исковата молба е нередовна. Това по съществото си представлява твърдение за това, какво е приел въззивният съд при постановяване на обжалваното определение, а не представлява правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Липсата на такъв въпрос е достатъчно основание, според посоченото ТР, да не бъде допускано касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. Дори и да се приеме, че посоченото представлява въпрос, който е годно общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то пак не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Задължение на страната е не само да формулира правния въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но и да обоснове връзката му с допълнителните предпоставки за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая Д. не е обосновала по какъв начин отговорът на поставения от нея правен въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При това трябва да се има предвид, че за да се претендира обезщетение за лишаването от право да се ползва недвижим имот, претендиращият обезщетението трябва да има вещно или облигационно право да ползва имота, което право е възпрепятстван да упражнява. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 10 216/17.10.2022 година на Софийски градски съд, ЧЖ-ІІ-А, постановено по ч. гр. д. № 3552/2022 година, по подадената срещу него М. А. Д., частна касационна жалба с вх. № 71 218/28.10.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение