Определение № 763 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби - с вх. № 2652/09.01.2020 г. по регистъра на СГС /Софийски градски съд/, подадена от Столична община, [населено място] чрез адвокат А. Д. и с вх. № 26546/27.02.2020 г. по регистъра на СГС, подадена от В. Б. Б. чрез адвокат Я. С. против решение № 8310/05.12.2019 г. по гр. дело № 7086/2019 г. на СГС, гражданско отделение, ІІ „Б“ състав. Всяка от страните в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основания за допускане касационно обжалване. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По касационната жалба на Столична община: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: „1. Нападенията и нараняването на граждани от агресивни безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ може ли да обоснове извод за противоправност в поведението на общината и да доведе до ангажиране на отговорността й по чл. 49 ЗЗД ?“; „Същественият материално – правен въпрос е дали от събраните по делото доказателства може да се направи извод за реализирано противоправно бездействие и станалият инцидент достатъчен ли е да се ангажира отговорността на ответника и решаването на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, което съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК“; „Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства ?“. За да се произнесе по изложените въпроси, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, взе предвид следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която, състав на СГС е уважил иск по чл. 49 ЗЗД, предявен от В. Б. Б. против Столична община за сумата 6000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, като е потвърдил решение № 12844/16.01.2019 г. по гр. дело № 67208/2016 г. на СРС /Софийски районен съд /, 45 състав в същата част, както и в частта, с която са присъдени разноски в размер на сумата 498 лв., дължими на ищцата и разноски в размер на сумата 498 лв., дължими на пълномощника й, адвокат Я. С.. За да постанови този резултат, съставът е приел, че за ответника е възникнала гаранционно – обезпечителна отговорност за противоправни виновни действия на лица, на които, той е възложил определена работа и тази работа са действията на ОП „Екоравновесие“, както и на други неустановени общински служители за ограничаване популацията на бездомни кучета и за предотвратяване на размножаването им и на нападенията спрямо пребиваващи на територията на СО /Столична община/ физически лица. Изброени са разпоредбите в ЗЗЖ /Закон за защита на животните/, предвиждащи задължения за общинските съвети и кметове и е посочено, че недостатъчната активност на специализираните общински структура обуславя ангажирането на отговорността на общината. Присъденият размер на обезщетението е мотивиран с установеност на получени вследствие нападението и ухапването от бездомно куче три разкъсано – контузни рани на лявото бедро, артроскопия /операция с кратък възстановителен период/, както и психически болки по заключението на вещото лице Г.. По наведените основания за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното: Първият по реда на изложението въпрос не е обуславящ. За да има характеристиката на общо основание, поставеният въпрос трябва да произтича от решаващ извод на въззивния съд. В случая, съставът е приел, че служители на ОП „Екоравновесие“, както и други неустановени общински служители не са проявили достатъчна активност за ограничаване популацията на бездомни кучета и за предотвратяване на размножаването им, както и за предотвратяване на нападенията спрямо пребиваващи на територията на СО физически лица. Изброени са разпоредбите в ЗЗЖ, които определят задълженията на общинските съвети и кметове за реализиране на посочените дейности. По тези мотиви не са поставени правни въпроси. Цитираният въпрос е поставен по изречение в мотивите, с което се пояснява необходимостта от мерките за ограничаване популацията на бездомни кучета, което не формира самостоятелно правно разрешение. Въпросът има относимост към спора по същество, тъй като засяга възможната констатация, която може да се направи от конкретен факт, но няма значение за селектиране на касационната жалба. Същият отразява становище на страната, неприето от състава, а именно че общината е предприела мерки по ЗЗЖ. Следователно цитираният въпрос не притежава характеристиките на общо основание, поради което не изпълнява изискванията за общи предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Само на това основание, без да се обсъждат допълнителните основания, искането за разглеждане на жалбата следва да се отхвърли като неоснователно / в този смисъл са разясненията в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Обсъждането в изложението на решения на състав на ВКС, ІV г.о. /решение № 488/07.08.2012 г., решение № 368/18.11.2015 г., решение № 308/03.01.2018 г./ отразява становище на касатора, затова че служителите му са изпълнили задълженията си. Мотивирането на противоречие между разрешения на въззивен съд и касационен съд се състои в съпоставяне на правни разрешения по идентични въпроси, което в случая страната не е направила поради непоставяне на въпрос, изведен от решаващи мотиви на въззивния съд и поради необсъждане на разрешения на въззивния съд по въпроси, по които практиката на ВКС съдържа други изводи. Жалбоподателят не е провел такава съпоставка, а е изложил становището си по съществото на спора. Няма значението на обуславящ и следващия въпрос, който е квалифициран от страната като материално - правен. Това е въпрос относно съответствието между извод на състава за противоправно бездействие и доказателствата по делото. Искането на страната към ВКС е да се отговори, дали доказателствата по делото водят до извод за противоправно бездействие на общината, т.е. дали този извод е правилен. Въпросът е по същество на спора и като такъв, съгласно разясненията в т.1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е без правно значение за селектиране на жалбата. Затова и допълнителните основания са ирелевантни, съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. По цитирания въпрос страната не е мотивирала предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е разграничила съставите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо горните въпроси и не е съобразила, че кумулативното въвеждане на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо едни и същи въпроси не е допустимо. Ето защо следва да се приеме, че по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Последният въпрос на касатора не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както в съдържанието му, така и в изложението на доводите не са посочени обстоятелствата, които задължителната практика на Върховния съд /ППВС № 4/1968 г./ и практиката на състави на ВКС изискват да бъдат взети под внимание при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, които съставът не е обсъдил. Една част от изложението възпроизвежда мотиви в ППВС № 4/1968 г., а друга част доводи на страната по съществото на спора. Несъгласието на касатора с изводите на съда по определяне размера на обезщетението не съставлява обосноваване на отклонение от правните разрешения в практиката на ВС и ВКС /по последната не са посочени решения на състави на касационната инстанция/. Ето защо следва да се приеме, че и по тази част от изложението на е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената жалба. По касационната жалба на В. Б. Б.: Жалбата е подадена при наличието на правен интерес, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: „1. Как се кредитират свидетелските показания дадени от свидетел, роднина на пострадалият ?“; „2. Следва ли да бъдат обезщетение всички понесени неимуществени вреди на пострадалият ?“; „3. При определяне размера на обезщетение, следва ли въззивния съд да преценява всички събрани по делото доказателства в тази връзка в тяхната съвкупност ? Следва ли също така решаващият съд да се съобразява в достатъчна степен задължителните указания по приложението на нормата на чл. 52 от ЗЗД, съдържаща се в ППВС № 4/68 г. ?“. За да се произнесе по изложените въпроси, ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, взе предвид следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която, състав на СГС е отхвърлил иск по чл. 49 ЗЗД, предявен от В. Б. Б. против Столична община за разликата между 6000 лв. и 10000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, след като е отменил решение № 12844/16.01.2019 г. по гр. дело № 67208/2016 г. на СРС, 45 състав в същата част, както и в частта, с която са присъдени разноски за разликата между 498 лв. и 830 лв. на ищцата и и в частта, с която са присъдени разноски за разликата между 498 лв. и 830 лв. на пълномощника й, адвокат Я. С.. За да постанови този резултат, съставът е приел освен изложените по предходната жалба мотиви, още и следните съображения. Констатирал е, че първоначално липсвали твърдения за падане и удар върху лявото коляно, от който удар впоследствие, ищцата ще твърди, считано от молбата си от 02.07.2018 г., че е получила лезия на МКЛ и увреждане на лявата коленна става. Развити са съображенията на състава, с оглед на които не са кредитирани показанията на свидетеля Г. Б., съпруг на ищцата, в частта, че преди инцидента с безстопанственото куче, Б. нямала оплаквания в левия си крак, а получила такива от инцидента. В тази насока, съдът е обсъдил данни от медицинската документация /съдебно – медицинско удостоверение и амбулаторен лист от 04.10.2016 г./, епикриза, допълнителна съдебно – медицинска експертиза, както и възможността увреждането на лявото коляно да е от процесния инцидент. Въз основа на тези съображения, въззивната инстанция е приела, че обезщетение от 6000 лв. е достатъчно да обезщети ищцата за претърпените болки и страдания, включително за психическите болки по заключението на вещото лице Г.. Първият въпрос не е обуславящ, тъй като не произтича от разрешенията на въззивния съд, с които е мотивиран извод за некредитиране показанията на свидетеля Г. Б., а е зададен общо, без връзка с изложените по – горе съображения на състава. Същевременно противоречие с конкретни решения на състави на ВКС или задължителна практика на ВКС или ВС, страната не е мотивирала. Поради липсата на общи и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да се приеме липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Изложеното се отнася и до следващия въпрос, във връзка с който липсва мотивиране на отклонения на състава от практика на ВС и ВКС. Доводите съдържат несъгласието на страната с приети от въззивния съд мотиви, което не се разглежда като основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а като оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК. Следователно и по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос и въведения към него допълнителен въпрос не отразяват доказателствата, които според страната, съставът не е обсъдил, както и указанията в ППВС № 4/1968 г., които съдът не е съобразил. Същите въпроси, подобно на предходните няма значението на общи основания, а доводите към тях не съдържат мотивиране на противоречие с ППВС № 4/1968 г. Не са мотивирани и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не е съобразено, че кумулативното въвеждане на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 спрямо едни и същи въпроси не е допустимо. Не са обосновани, изцяло липсват доводи по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в последния случай липсва и позоваване на актове по нормата. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената жалба. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение