Определение № 60395 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2596/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1580/25.05.2021 г., подадена от Н. А. Ч. и С. А. С., чрез адвокат Й. К., срещу решение № 53 от 8.04.2021 г. по гр. д. № 20213300500039/2021 г. на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено решение № 402 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 1629/2019 г. на Районен съд – Разград за отхвърляне на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Н. А. Ч. и С. А. С. срещу Н. Д., [дата на раждане] в Република България, гражданин на Република Турция, за установяване, че ищците са съсобственици при равни права в условията на съпружеска имуществена общност, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], област Р., одобрени със заповед № РД-18-19/23.03.2016 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 560 кв. м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м), както и на построените в имота сгради: с идентификатор , със застроена площ от 93 кв. м, брой етажи - 2, предназначение – жилищна сграда еднофамилна; и с идентификатор **, със застроена площ от 33 кв. м, брой етажи - 1, предназначение - жилищна сграда еднофамилна, както и на 1/2 ид. ч. от всички подобрения и приращения в имота.

Окръжен съд – Разград е визирал в решението си, че основното твърдение на ищците в исковата молба за възникване правото им на собственост на основание давностно владение, за времето от 1994 г. до завеждане на иска, се свързва със смяната на ключовете в имота, за да няма ответникът достъп до него, извършване на ремонти, плащане на данъци, възлагане на близки да наглеждат същия, когато ищците са извън страната. Посочено е също така и че ответникът повече от 25 години не се е завръщал в Република България, а когато сторил това през 2019 г., отседнал при приятел. Ответникът оспорва предявения срещу него иск. Признава, че не се е връщал в Република България, поради хронично заболяване и необходимост от устройване в Република Турция. Сочи, че в периода 1989 - 1996 г. ищецът със семейството си и баща им са живели при него. Заявява, че е участвал в строежа на новата къща със средства и труд, като идеята била тази къща да е на два етажа - по един за всеки от синовете, както и че в Република Турция двамата братя са постигнали уговорка първият етаж да бъде за ответника, а вторият - за ищеца. Имали уговорка ищецът да използва средствата, давани му от Турската държава за наем, и арендните плащания за земеделските земи за ремонти и данъци на имота, като никога ищецът не е заявявал на ответника, че счита имота в България за свой. Ответникът не отрича, че при завръщането си през 2019 г. не е отседнал в имота, тъй като знаел, че вторият етаж на къщата е необитаем. Сочи, че при това посещение се снабдил с нотариален акт за своята идеална част от наследсвените земи и намерението му било да заведе дело за делба за процесния имот. Твърди, че не е направил това по-рано, тъй като имал здравословен проблем, който лекувал с години до 2018 г., когато му била извършена операция, както и че по никакъв начин не е разбрал за промяна в отношението на брат му към имота. По отношение на подобренията сочи, че същите са само в първия етаж на жилищната сграда, както и че ищецът му заявил, че е свикнал с този етаж и иска той да е за него.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Ищецът Н. А. Ч. и ответникът Н. Д. са братя, а ищцата С. С. е съпруга на Н. Ч.. Първият ищец и ответникът са единствени наследници (синове) на А. А. С. (А. Х. Ч.), починал на 13.02.1993 г. в [населено място]. Преди него, на 9.10.1982 г., починала съпругата на А. Ч. и тяхна майка А. М. Ч.. През 1996 г. в PC - Разград е вписан отказ на Н. Д. (Н. А. Ч.) от наследството на майка му А. М. Ч..

Ответникът Н. Д. се е изселил в Р. Турция през 1978 г., а ищците и А. Ч. - през 1989 г. Ищците имат двойно гражданство, като в Р. Турция ищецът се именува като Н. Д..

С решение от 2.07.1973 г. по гр. д. № 764/1973 г. PC - Разград е предоставил в дял на А. Х. Ч. парцел в кв. 70 по плана на [населено място], сега [населено място], представляващ дворно място от 655 кв. м, заедно с построените в него стара паянтова къща от две стаи и веранда и нова масивна къща, оценени на 9 124.50 лв., като е осъдил същия да плати на останалите съделители за уравнение на дяловете по 3 016 лв. При съпоставяне на мотивите и диспозитива на това решение се установява, че в изписването на парцела, предоставен в дял на А. Х. Ч., е допусната грешка - като парцел в кв. 70 е изписан и имотът, поставен в дял на Ш. Х.. Същевременно в мотивите е посочено, че А. Х. Ч. иска да му бъде поставен в дял парцел в кв. 70, а Ш. Х. - парцел в кв. 70. С друго решение по същото дело другите съделители са осъдени да му заплатят по 1 625 лв. за подобрения в същия имот. В мотивите на решението е записано, че тези подобрения са за направената от него нова жилищна сграда в парцел ** в кв. 70. Няма спор, че по време на делбеното производство родителите на ищеца и ответника са били в брак. Жилищната сграда в имота, на два етажа и със застроена площ от 93 кв. м, е построена през 1972 г. В кадастралната карта на [населено място] имотът е записан със собственик А. А. С..

Ищците са сключили граждански брак на 30.03.1980 г. в [населено място]. Ответникът няма заявен постоянен и/или настоящ адрес на територията на [община].

Представени са по делото от ищците документи за заплатено електричество в имота, фактури за строителни материали и инструменти, мебели.

Няма спор, а същото е видно и от представеното удостоверение от ОД на МВР - Разград, че ответникът се е завърнал в България, след изселването си, на 19.05.2019 г. и е напуснал страната на 15.06.2019 г.

Окръжен съд – Разград е намерил за неотносими към спора твърденията и изявленията на ищцовата страна за влошени отношения между страните, възникнали при изселването на ищците и общия наследодател в Р. Турция и посрещането им там от ответника.

Въззивният съд е посочил, че свидетелските показания, сочещи на средствата и начина на построяване на жилищната сграда в имота през 1972 г., също нямат отношение към предявения иск, тъй като за същия е без значение с чии средства и труд е сторено това, като претенциите в тази част са облигационни. От гласните доказателства, сочени от ищцовата страна, се установява, че до смъртта на общия наследодател той оставял ключ на свои близки, които да наглеждат къщата и двора. При наводнението от 6.08.2007 г. в [населено място] имало поражения по къщата, като след това Н. А. Ч. идвал всяка година и ремонтирал стая по стая, като на втория етаж ремонтирали само една стая. С получаваните суми от рента на наследствени земеделски земи същият заплащал електричество, данъци, давал и свои средства при недостиг на упълномощените от него лица за тези разходи. Според свидетели от втората група, тази на ответника, по време на строежа на къщата „чорбаджия“ бил бащата на Н. Ч. и Н. Д., като всички в града знаят, че къщата е на двамата братя. Не е спорно по делото, че след изселването си ответникът не се е завръщал в Р. България до 2019 г., когато посетил [населено място]. Според свидетели Н. Д. поискал да влезе в имота, но влязъл само в двора, като друг човек му отключил пътната врата, тъй като той нямал ключ нито за нея, нито за къщата.

Ответникът е представил медицинска документация, установяваща здравословни проблеми, свързани със заболяване „епилепсия“ от 1971 г., и лечение и извършена операция в отделение по мозъчна хирургия в гр. Истанбул през 2018 г.

Съдът е приел за ирелевантни за спора представените от Н. А. Ч. банкови документи, издадени в Р. Турция на негово име в периода 1989 г. – 1990 г.

Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Разград е направил следните правни изводи:

В случая придобиването на правото на собственост в полза на ищците върху идеалната част от имота, принадлежаща по наследство на ответника, се претендира като основано на давностно владение по смисъла на чл. 79 ЗС и предполага упражнявано непрекъснато владение в продължение на 10 години. Въззивният съд е заключил, че такова владение от събраните по делото доказателства по делото не се установява; в този смисъл не могат да бъдат споделени и доводите във въззивната жалба, свързани с наличие на влошени отношения между двамата братя и приживе между ответника и техния баща, породени от поведението на ответника при изселването в Р. Турция, и наличието на действия, с които ищците са демонстрирали пред ответника намерението си за своене на неговата идеална част.

Съдът е приел, че Н. Ч. и С. С., също живущи в Р. Турция, са посещавали имота неизвестно колко пъти в посочения от тях период от 25 години, извършвали са ремонтни дейности в същия през годините и особено след наводнението през 2007 г., заплащали са и разходи за дължими данъци, електричество и други. Според въззивния съдебен състав, така както е застъпено и в преобладаващата практика на ВКС, не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотеза, при която имотът е съсобствен. Съдът е направил извод, че в случая от предявилите иска е демонстрирано спрямо Н. Д. не намерение за своене, а обикновено ползване на съсобствена вещ, изхождайки и от събраните доказателства за поддръжка и ремонт на съответен етаж от жилищната сграда и обитаване именно на този изцяло годен за живеене етаж. Визирал е, че фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците или неговото семейство, сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици, като той има право да иска от тях заплащането на припадащата им се част от дължимите разноски. Като явно демонстрирано намерение за своене от страна на ищците спрямо ответника не може да се счита и смяната на ключовете за имота, предвид факта, че и двете страни живеят преимуществено в Р. Турция и през повечето време имотът е бил необитаем.

В заключение въззивният съд е посочил, че не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба относно правилността на атакуваното решение.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулират следните въпроси:

1. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и изложи правните си доводи. Длъжен ли е съдът, при наличие на спор между страните по делото относно правнорелевантни факти, да изследва верността на фактите, на които основава решението си и да изложи мотиви, в това число и защо някои твърдения ги счита за правно ирелевантни.

По тези въпроси жалбоподателите се позовават на противоречие с решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о. и сочат, че въззивният съд не е изложил ясни мотиви получено ли е владението на имота от ищците още приживе на общия наследодател; ако е получено, има ли то връзка с отношенията между страните и общия наследодател, докато ищците и бащата на двамата братя са живели в Турция в незавършеното жилище на ответника; подобрявали ли са ищците само първия етаж от двуетажната жилищна сграда или целия имот, в това число и втория етаж; ако владението не е получено приживе от ищците от общия наследодател, могъл ли е ответникът да разбере в действителност за промененото отношение на ищците към имота, в това число за декларирането му като техен още през 1998 г. и за плащането на данъците за имота повече от 20 години; обективно възможна ли е била тази демонстрация с оглед отдалечеността на ответника и липсата на опити от негова страна да получи реално достъп до имота; съдът не е обсъдил налице ли са уважителни причини, поради които ответникът от 1978 г. не е стъпвал в имота си в [населено място], като само е констатирал, че „ответникът е представил медицинска документация, установяваща здравословни проблеми, свързани със заболяване „епилепсия” от 1971 г. и лечение и извършена операция в отделение по мозъчна хирургия в гр. Истанбул през 2018 г.”.

2. Има ли право съдът да приеме, че не е налице владение от съсобственик на идеални части на друг съсобственик и липса на действия, демонстриращи намерение за своене спрямо другия съсобственик, без да даде изричен отговор за верността на твърдението в исковата молба, че владението на имота е предадено на ищците още приживе на наследодателя чрез предаване на ключовете, които ищците са сменили с други, за да няма съсобственикът достъп до имота.

По този въпрос се твърди противоречие с решение № 32/8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., съгласно което при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Когато владението е установено по този начин (чрез предаване от предишния собственик или владелец) или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване.

3. Ако владението на сънаследствен имот не е предадено приживе от наследодателя на един от потенциалните му наследници, но един от тях непосредствено след смъртта му е сменил ключовете на имота, установил е фактическа власт върху целия имот, по какъв начин се извършва от съда преценката дали е налице обективният и субективният елемент на владението и обективно възможно ли е да се извърши явно демонстриране на владение спрямо съсобственик, постоянно живеещ на територията на друга държава, който не е предприел действия, свързани с упражняване правата си върху имота повече от 40 години.

A) Смяната на ключовете на съсобствен имот от единия от съсобствениците може ли да се приеме, че не е явно демонстрирано намерение за своене от съсобственика, само предвид факта, че съсобствениците живеят преимуществено в друга държава (в случая в Р. Турция) и през повечето време имотът е бил необитаем;

Б) Ако фактическата власт върху целия имот се упражнява изключително от съсобственик, извършил подобрения на съсобствената вещ, владелец или държател на чуждите идеални части се явява такъв съсобственик;

В) Има ли право съдът да приема липса на владение, без изобщо да обсъжда намерението на съсобственика да свои и чуждата идеална част от вещта.

Жалбоподателите се позовават на противоречие с решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което владението по смисъла на чл. 79 ЗС, според трайно установената практика на ВКС, не е задължително да се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота (обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др.). Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. След като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т. е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл. 83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Самите действия, чрез които се изразява волята за владение на вещта, зависят от нейното предназначение, начин на ползване и състояние. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл. 83 ЗС.

Визират противоречие и с: ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което обективният елемент на владението -упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането; субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение; ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което се посочва, че като изхожда от прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС, ППВС № 7/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си; щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец; в този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един единствен владелец на целия съсобствен имот; решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о., съгласно което демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, не е задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност, когато това е обективно невъзможно и не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота.

От Н. Д. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по всички въпроси и наведени доводи, свързани с твърдяното от Н. Ч. и С. С. предаване на владението на процесния имот на тях от общия наследодател А. Ч.. От въззивното решение е видно наличието на мотиви, макар и кратки, съгласно които съдът не е счел за доказано такова предаване, а е приел за установено по делото, че до смъртта си А. Ч. е оставял ключ на свои близки, за да наглеждат къщата и двора. За да направи този си извод, Окръжен съд – Разград е обсъдил релевантните доказателства и е направил обоснован извод.

При постановяване на атакуваното решение е съобразена задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие е изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В случая съдът е взел предвид спецификите на конкретния правен спор и е съобразил, че става дума за наследствен имот (при който презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение (ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС), като и двете страни живеят в чужбина; ищците неизвестен брой пъти са посещавали имота в посочения от тях период от 25 години, като са извършвали ремонтни и поддържащи дейности през годините – особено след наводнението през 2007 г. и преимуществено на годния за живеене първи етаж – и са плащали дължимите разноски; през повечето време имотът е бил необитаем. Въз основа на това е заключил, че става дума за обикновено ползване на съсобствена вещ, а не за демонстрирано намерение за своене. При този си извод е съобразил и факта на смяната на ключовете за имота, но е приел, че предвид конкретните обстоятелства това поведение не може да се счете за демонстрация на своене.

Така направените съждения на въззивния съд съответстват на трайната практика на ВКС (решение № 503/2.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г., І г. о., решение № 78/16.04.2014 г. по гр. д. № 5479/2013 г., І г. о., цитираното в изложението решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г., ІІ г. о., решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г., ІІ г. о. и др.), поддържана и от настоящия съдебен състав, съгласно която владелческите действия, като елемент на придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци, а владението – фактическата власт, трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта; тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване; осъществяването на всеки един от тези елементи се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти.

Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие и с визираното от жалбоподателите решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г. о., тъй като Н. Д. не е с неизвестно за брат му местожителство, нито по делото е установена промяна в намерението по отношение на недвижимата вещ, която да е била демонстрирана по несъмнен начин спрямо всички.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 800 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,