Определение № 3026 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3013/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. К., подадена чрез процесуалните му представители адв. К. Б. и адв. Т. Е., срещу въззивно решение № 16 от 13 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 381/2022 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което първоинстанционното решение № 111 от 16 юни 2022 г. по гр.д. № 400/2021 г. по описа на Окръжен съд Габрово е обезсилено в частта, с която Прокуратурата на Република България и Столична дирекция на МВР – С. (СДВР) са осъдени да заплатят солидарно на касатора на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ обезщетение в размер на 6000 лева за претърпените от него неимуществени вреди от извършено полицейско задържане на 08.07.2019 г. за 24 часа в нарушение на чл. 5 § 1 и § 2 ЕКПЧ, ведно с лихва за забава в размер на 1370 лева за периода 08.07.2019 г.-06.10.2021 г., и със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на касатора за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 6000 лева до пълния предявен размер от 20000 лева и за мораторната лихва за разликата над 1370 лева до пълния предявен размер от 4566,67 лева. В останалата му обжалвана част, с която съдът се е произнесъл по предявения от касатора в качеството му на наследник на неговата майка Й. К. иск по чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, като е осъдил прокуратурата да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 3000 лева – заплатен адвокатски хонорар по воденото срещу праводателката му ДП № 19/2019 г., пр.пр. № 436/2018 г. на СпП, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, и е отхвърлил предявения иск за обезщетение за причинени на праводателката му имуществени вреди за разликата над 3000 лева до пълния предявен размер от 34420 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. В жалбата се твърди, че обжалваното решение постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано, за което са изложени подробни съображения. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3 ГПК се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. В отговор на касационната жалба ответникът СДВР, чрез юрк. Х. Х., поддържа, че обжалваното решение е правилно, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по същество касационната жалба е неоснователна. Прокуратурата на Република България не представя становище. При проверката на допустимостта на първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че предявените искове са по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени на ищеца И. К. К. неимуществени вреди вследствие на лишаването му от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и нарушаване на правата му, защитени от чл. 5, § 2 КЗПЧОС – да узнае основанията за арестуването му, и по чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение на ищеца в качеството му на наследник на Й. К., негова майка, за претърпените от нея имуществени вреди вследствие на незаконните действия по проведеното досъдебно производство. Съдът не приема, че е сезиран с иск по чл. 2в ЗОДОВ, както е посочил ищецът в исковата си молба, тъй като соченото нарушение на разпоредбите на Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство изцяло съответства на нарушението по чл. 5 § 2 КЗПЧОС, което е предмет на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. По отношение на второто твърдяно от ищеца нарушение на правото на ЕС - на Директива 2013/48/ЕС относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, е посочено, че нито са изложени обстоятелства кой, кога и по какъв начин е извършил увреждащи ищеца фактически действия, нито е заявено в петитума искане за обезщетяване на такива вреди, насочено срещу конкретен ответник, за когото се твърди, че е извършил деликта. Въззивният състав е приел, че се касае до отделен иск, който не е бил разгледан от първоинстанционния съд, поради което липсва произнасяне по него, и следователно ищецът има възможност, ако поддържа твърденията си, да го заведе в самостоятелно производство. С оглед констатираната нередовност на исковата молба в частта по исковете с правно основание исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, предявени против СДВР, за което са дадени указания на страната да уточни надлежния ответник, съдът е приел, че в тази част първоинстанционното решение е недопустимо като постановено срещу ненадлежен ответник – СДВР, и подлежи на обезсилване. Съдът приема, че от заявените в исковата молба твърдения и представената по делото заповед за арест не е установена причастността на СДВР, чието осъждане се иска, към вредоносните действия, т.е. е установена нередовност на исковата молба, състояща се в противоречие между обстоятелствената част и петитума. Доколкото конституирането на надлежната страна във въззивното производство е недопустимо, като същевременно след отстраняване на нередовността на исковата молба производството по делото не подлежи на прекратяване, съдът е приел, че решението в тази му част подлежи на обезсилване, включително и спрямо другия ответник – Прокуратурата на Република България, защото, независимо че е надлежен ответник, с оглед процесуалното положение на конституираните ответници като субституенти на държавата, отговарящи за един дълг, решението не може да бъде различно спрямо тях. На следващо място съдът е разгледал иска с правно основание чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ. От представените по делото доказателства е прието за установено, че с постановление от 19.12.2018 г. е образувано ДП № 19/2019 г. по описа на Следствен отдел на Специализираната прокуратура при посочен законен повод – справка на КПКОНПИ, и достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, съдържащи се в прокурорска преписка № 436/2018 г. по описа на СпП. Производството е образувано за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 НК – за участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 301 НК. Установено е, че с постановление от 09.07.2019 г. майката на ищеца - Й. К. е привлечена като обвиняема в качеството ѝ на началник на Митническо бюро – С., като същата е починала в хода на разследването на 13.11.2020 г., което е станало основание за прекратяването му. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, при смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява. Прието е, че ищецът в качеството му на единствен наследник е претендирал обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – заплатено по ДП № 19/2019 г. адвокатско възнаграждение в размер на 13000 лева, и пропусната полза от реализиране на доход – обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, в размер на 21420 лева. Заключено е, че не е установено обвиняемата да е направила разход за адвокатско възнаграждение в претендирания размер; реално направените от наследодателката на ищеца разходи за адвокатска защита в наказателното производство, установени от представените доказателства - разписка за получаване на 3000 лева адвокатско възнаграждение от упълномощения за защита по ДП № 19/2019 г. до неговото окончателно приключване на всички инстанции адвокат и преводно нареждане за още 5000 лева с основание „хонорар по ДП № 19/2019 г. СОСП“ за майката на ищеца в полза на преупълномощения адвокат – възлизат на 8000 лева. Посочено е, че във второто представено преводно нареждане за 5000 лева е отразено, че сумата се заплаща за правна защита на самият ищец в същото досъдебно производство, поради което съдът не го е причислил към разходите, направени от майка му. С оглед изчисленото от съда минимално адвокатско възнаграждение за защита в досъдебното производство съобразно редакцията на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждение към датата на сключването на представения договор за правна защита, е прието за основателно направеното от прокуратурата възражение за неговата прекомерност. Съдът е отчел обстоятелствата, че на възмездяване подлежат направените разноски само за един адвокат, било е договорено възнаграждение за процесуално представителство до приключване на делото във всички инстанции и това че наказателното производство е приключило на досъдебната фаза поради смъртта на обвиняемата, е извън волята на страните и не е основание за намаляване на договореното възнаграждение, както и че защитниците ѝ са участвали в минимален брой процесуални действия. В заключение е определено, че по възражение на ответника присъдената за направени от майката на ищеца имуществени разходи в наказателното производство спрямо нея сума следва да бъде в размер на 3000 лева, като искът е отхвърлен за разликата до пълната претенция. По отношение на търсеното обезщетение за пропусната полза съдът е направил извод, че претенцията се явява неоснователна, тъй като прекратяването на служебното правоотношение на майката на ищеца не е вследствие на действията на прокуратурата по повдигане на обвинение и провеждане на разследване спрямо нея, а е резултат от действията на нейния работодател Агенция „Митници“. Посочено е, че прокуратурата действително е предприела действия за отстраняване на обвиняемата от работа, но процедурата не е била доведена докрай - съдебното производство за налагане на исканата мярка на процесуална принуда е било прекратено поради неговата безпредметност, тъй като към момента на разглеждане на искането служебното правоотношение на Агенция „Митници“ с обвиняемата вече не е съществувало. Съдът е приел, че работодателят – административен орган е действал в условията на оперативна самостоятелност, като обстоятелството, че заповедта за прекратяване впоследствие е била отменена по съдебен ред, е без значение за настоящото производство. Касационния съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно същото решение точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. С оглед констатираната нередовност на исковата молба в частта по исковете с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, предявени против СДВР, се поставят няколко въпроса: кой носи материална отговорност за настъпилите вреди по ЗОДОВ – държавата или процесуалните ѝ субституенти (твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 5 по гр.д. № 855/2010 г. на ВКС, IV г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото); когато формално вредите са произтекли от поведението на повече от един от процесуалните субституенти на държавата, за да бъде постановено валидно съдебно решение, необходимо ли е всички процесуални субституенти на държавата да бъдат конституирани като страни или е достатъчен само един, и по-специално необходимо ли е да бъдат конституирани като ответници в производството по ЗОДОВ всички процесуални субституенти на държавата, които са допринесли с поведението си за настъпване на увреждането, при положение, че солидарната отговорност възниква по силата на закона, а единият от ответниците е Прокуратурата на Република България, която упражнява надзор върху разследващите органи и полицията – органи, които биха могли да отговарят за същите вреди като процесуални субституенти на държавата; принципът за пълно обезщетяване на претърпените имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, изисква ли само един процесуален субституент на държавата, носещ солидарна отговорност с други процесуални субституенти на държавата, да бъде осъден да заплати обезщетението изцяло, когато друг от възможните процесуални субституенти, носещ същата солидарна отговорност, не е конституиран като ответна страна в процес по чл. 2 ЗОДОВ; пасивно легитимирана ли е ГДЖСОБТ по предявените от ищеца искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато поведението ѝ е в контекста на разследване, ръководено пряко от Прокуратурата на Република България (по втория, третия и четвъртия въпрос допускането на касационното обжалване се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Съгласно нормата чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ, приета и влязла в сила през 2019 г., когато искът за обезщетение за вреди, настъпили от дейността на правозащитни органи, е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. Същото се приема и в по-ранната съдебна практика – включително и соченото във връзка с първия въпрос решение по гр.д. № 855/2010 г. на ВКС, IV г.о., според което пасивно легитимирани по исковете по чл. 2 ЗОДОВ са съответните държавни органи, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. Щом вредите са причинени от неколцина при условията на чл. 53 ЗЗД, те ще отговарят солидарно за тях, като кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. Въззивният съд не се е отклонил от установената практика, като същата няма необходимост от осъвременяване, промяна или изоставяне, доколкото е и изрично законово закрепена с по-новата норма на чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ, която е ясна и непротиворечива. В обжалваното решение е прието, че исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ са предявения от самия ищец още с исковата му молба срещу двамата ответници, като многократно са давани указания на страната, включително и от въззивната инстанция, да уточни конкретните ответници по претенциите си. Съдът е изложил пространна аргументация във връзка с допустимостта на исковете, така както ищецът ги е поддържал пред двете инстанции, и надлежните ответни страни, както и какъв е редът за отстраняване на установения порок. Доколкото ищецът по своя воля е предявил исковете си срещу повече от един от процесуалните субституенти на държавата, които отговарят солидарно пред него за претърпените вреди, съдът е обвързан по силата на диспозитивното начало във въведения спор и е определил процесуалната легитимация на ответниците съобразно допустимото от закона. Посоченото се отнася и до втория, третия и четвъртия въпрос, които по същността си преповтарят твърденията на ищеца, въведени за пръв път в представеното изложение, във връзка с установената нередовност на исковата молба досежно надлежната процесуална легитимация на единия ответник по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ. Петият въпрос – кога уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за защита в наказателното производство надвишава разумния и обичаен размер на дължимото разрешение (по въпроса се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), е относим към изхода на конкретното дело с оглед извода на съда за основателност на направеното от прокуратурата възражение за прекомерност на заплатеното от праводателката на касатора във воденото срещу нея наказателното производство адвокатско възнаграждение. Същият е разрешен съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК, в което е прието, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Разяснено е, че съдът, сезиран с такова искане, следва да изложи мотиви относно извършената преценка - да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е установил действително заплатеното адвокатско възнаграждение и е взел предвид редица изрично посочени обстоятелства, обуславящи преценката му за неговата намаляването. На следващо място се пита може ли в производството по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ да се претендира обезщетение за имуществени вреди, представляващи обезщетение по чл. 106, ал. 3 ЗДСл, когато лицето е починало в хода на наказателния процес, по повод на който е издадена незаконосъобразна заповед за уволнение. Поставеният въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като в конкретния случай съдът не е отрекъл възможността за предявяване на иск за обезщетяване на подобни на твърдяните вреди, а е обосновал изводите си с тълкуване на относимите факти по спора. Въпросът по естеството си не представлява и правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, касаещо правилността на обжалваното решение. Предмет на производството по чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ са вредите, пряка и непосредствена последица от дейността на разследващите органи или прокуратурата при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г., както и при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията. Съдът изрично е приел, че прекратяването на служебното правоотношение на майката на ищеца не е в следствие на действията на прокуратурата по повдигане на обвинение и провеждане на разследване спрямо нея, поради което не попада в предмета на предявените искове. За правоимащия е налице друг ред за защита на правата му. По този въпрос следва да се отбележи най-сетне, че касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да изложи каквито и да е аргументи и без да посочи съдебна практика – задължителна или казуална, която да установява разрешение по поставения въпрос. Аргументираната в касационната жалба теза отразява твърденията на касатора и неговото виждане за правилното тълкуване на относимите към спора факти и обстоятелства – оспорен е изводът на съда за липсата на връзка между действията на ответниците и твърдените като претърпени вреди, като правен въпрос в това отношение не се поставя. Във връзка с последния въпрос – когато в исковата молба е направено доказателствено искане за допускане на експертиза, отхвърлено от първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд по свой почин да назначи експертиза, за да извърши проверка или да събере доказателства за изясняването, за които се налага непосредственото им възприятие или специални знания, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото съществува задължителната практика, обективирана в т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК. В същата е прието, че когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, а когато се налага събирането на доказателства за прилагане от въззивния съд на императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства. За пълнота следва да се посочи, че аргументите на касатора изразяват несъгласието му с отказа на съда да допусне искана от него експертиза. Същите са относими към основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК, което се преценява от съда във втората фаза на производството пред ВКС едва след евентуалното допускане на касационното обжалване по същество. На последно място, неоснователно се твърди очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. При постановяване на обжалваното решение не се установява наличието на такъв порок, поради което не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, касаторът дължи на ответника СДВР юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,