Определение № 365 от 18.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 242/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 5770 от 14.VІІ.2011 г. на [фирма]-С., подадена от негов юрисконсулт против онази част от решение № 887 на Софийския апелативен съд, ГК,7-и с-в от 1.VІ.2009 г., постановено по гр. дело № 708/2011 г., с която д-вото е било осъдено, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, да заплати на И. М. З. от [населено място] сума в размер на 15 000 лв. /петнадесет хиляди лева/, представляваща дължимо застрахователно обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 26.VІІІ.2007 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на вредоносното събитие и до окончателното й изплащане. Единственото оплакване на застрахователя касатор е за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/. Поради това търговецът претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да бъдели отхвърлени „исковете в така уважените размери, като неоснователни и недоказани”, като на търговското д-во бъдат присъдени направените съдебни разноски пред трите инстанции, „с включено юрисконсултско възнаграждение”. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната осъдителна част на решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправен въпрос, „свързан с приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане”, като отделно същият имал значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация И. М. З. от [населено място] не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакването за неправилност на въззивното решение в атакуваната от застрахователя негова осъдителна част. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]–С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Касаторът застраховател недопустимо отъждествява оплакването си за нарушаване на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, сочещо наличие на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга. Липсва в изложението към жалбата му позоваване на актове на ВКС, дефинитивно съставляващи негова задължителна практика по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и релевираното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от процесуалния закон: предвид задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. за неговото естество. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение