Определение № 79 от 08.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1599/2020 г.

Производството е образувано по касационна жалба на „Райкомерс Кънстракшън„ ЕАД против решение № 115/01.04.2020 г. по т.д.№ 606/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 75/13.06.2019 г. по т.д.№ 134/2018 г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против Община Белово, обективно съединени искове, с правни основания чл.266 ЗЗД – заплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка / СМР / и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД - обезщетение за забава в издължаване на главницата.Исковете са отхвърлени поради погасяване на вземанията по давност. Преди произнасяне по допускане на касационното обжалване, в производство по чл.288 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди, поради нарушения на чл.266 ал.2 ГПК – недопуснати от въззивния съд доказателства във всяка от хипотезите на разпоредбата, пряко относими към доказване твърдението на страната, за многократно прекъсване на давността по отношение на вземането й от ответника, на основание чл. 116 б.”а” ЗЗД - признание на дълга. Единственият спорен във въззивното производство и в настоящото касационно производство въпрос е погасяването на задължението за заплащане на възнаграждение за изработеното / прието за установено по основание и размер /, срещу което възражение на ответника ищецът е противопоставил възражение за прекъсване на давността, чрез признание, на основание чл.116 б.”а” ЗЗД. Позовал се е на множество писмени доказателства, вкл. поискани във въззивното производство, на основание чл.266 ал.2 ГПК, които съдът е отказал. Писмените документи, на които касаторът основава довода си за прекъсване на давността, недопуснати във въззивна инстанция, а и такива, приети от първоинстанционния съд, за които въвежда касационен довод за несъобразяване, в нарушение на чл.235 ал.2 ГПК, не са пряко адресирани до него, в качеството на кредитор. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът е формулирал въпроси, относими към така наведените касационни доводи за нарушение на чл.266 ал.2 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК, които въпроси, обаче, с оглед обстоятелството, че не се касае за нарочни, адресирани към кредитора - ищец изявления на длъжника – ответник, за признание на дълга, биха обосновали основание за допускане на касационното обжалване само в случай, че така поисканите и недопуснати, респ. несъобразени доказателства, биха били от естество да променят правния резултат, в който смисъл и да обосноват същественост на допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение. В тази връзка, решаващ за преценка допустимостта на касационното обжалване е въпросът необходимо ли е волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността, съгласно чл.116 б.”а” ЗЗД. Впрочем, такъв изричен въпрос също е формулиран в изложението по чл. 280 ГПК. Видно от гореизложеното, разрешението по тълк.дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС се явява обуславящо за преценката за наличието на основание за допускане на касационното обжалване. Тълкувателното дело е образувано за отговор на въпроса: До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на задължението му, за да е налице прекъсване на давността ? Производството следва да бъде спряно, на основание чл. 292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение