Определение № 3051 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Й. С., чрез адвокат П., срещу въззивно решение № 166 от 18.02.2026г., постановено по в. гр. д. № 2531/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което след частична отмяна на решение № 3526 от 10.10.2025 г., постановено по гр. д. № 1213/2025 г. по описа на Варненски районен съд, е отхвърлен предявеният от Д. Й. С. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за осъждането на П. да му заплати сумата от 2000 лева (еврова равностойност от 1022, 58 евро) – обезщетение на неимуществени вреди, претърпени вследствие на образувано досъдебно производство № 304-ЗМ-1309/2023 год. по описа на РУ МВР Н. от РП – Б. за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, прекратено на 18.09.2024 год. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума, считано от датата на прекратяване на наказателното производство (18.09.2024 год.) до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение в частта му, с която искът на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди, е отхвърлен за разликата над 2000 лева до претендираните от 5500 лева, ведно със законната лихва, считано от 18.09.2024 год. до окончателното й изплащане, не е обжалвано и в тази част е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „Прокуратурата на РБ отговаря ли по чл. 2, ал.1, т.З ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени от наложените принудителни мерки- „задържане за 24 часа“ по чл. 72, ал.1, т.1 ЗМВР и „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността“ по чл.171, ал.1, т.1, б.“б“ ЗДвП, при образувано наказателно производство по чл. 343“б“, ал.З НК, без повдигнато обвинение, и прекратено поради липса на извършено престъпление? – във връзка с основанието по чл.280, т.1 ГПК се позовава на Решение № 50084 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1961 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Определение № 939 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 2611 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 50047 от 10.03.2023 г. по гр. д. № 3092 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение; 2/ Нарушен ли е принципът за справедливост при определяне на обезщетението по чл.2, ал.1, т.З ЗОДОВ в много по-нисък размер от присъдените обезщетения по напълно аналогични случаи? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК/ както с възприетото в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр.д.№ 849/2010 г.ДП г.о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 812/2015 г., III г.о., решение № 292 от 11.03.2015 г. по гр.д.№ 3435/2014 г., III г.о., решение №358/06.01.2015 г. по гр.д.№2026/2014 г. IV г.о. и др.; 3/ При приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, кои са критериите, които следва да се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението за вреди, претърпени от пострадалото лице в хипотезата на чл.2, ал.1, т.З ЗОДОВ? Посочва, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр.д.№ 849/2010 г.ДП г.о., решение № 251 от 21.12.2015г. по гр.д.№ 812/2015 г., III г.о., решение № 292 от 11.03.2015 г. по гр.д.№ 3435/2014 г., III г.о., решение №358/06.01.2015 г. по гр.д.№2026/2014 г. IV г.о. и др.; 4/ Длъжен ли е съдът да търси точен и справедлив паричен еквивалент на претърпените морални вреди? Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр.д.№ 849/2010 г.ДП г.о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 812/2015 г., III г.о., решение № 292 от 11.03.2015 г. по гр.д.№ 3435/2014 г., III г.о., решение №358/06.01.2015 г. по гр.д.№2026/2014 г. IV г.о. и др.; 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр.д.№ 849/2010 г.ДП г.о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 812/2015 г., III г.о., решение № 292 от 11.03.2015 г. по гр.д.№ 3435/2014 г., III г.о., решение №358/06.01.2015 г. по гр.д.№2026/2014 г. IV г.о. и др.; 6/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно с претърпените от ищеца морални вреди и в разрез с установената съдебна практика, както и присъждането му в изключително занижен размер, представляват ли нарушаване на изискването за справедливост? По този въпрос твърди противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 08.05.2011 г. по гр.д.№ 849/2010 г.ДП г.о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 812/2015 г., III г.о., решение № 292 от 11.03.2015г. по гр.д.№ 3435/2014 г., III г.о., решение №358/06.01.2015 г. по гр.д.№2026/2014 г. IV г.о. и др. Касаторът формално поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по поставените въпроси. Ответникът по жалбата - Прокуратурата на РБ, не изразява становище. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че тъй като ищецът не е привличан в качеството на обвиняем, то една от материалноправните предпоставки за уважаване на осъдителния иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ не е налице, поради което и искът е неоснователен. Посочил е също, че взетата спрямо ищеца мярка по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за задържането му за срок до 24 часа е наложена от орган, оперативно подчинен на прокурора, но не по негово разпореждане, поради което евентуално настъпили от същата вреди в правната сфера на ищеца не се намират в причинна връзка с действия и/или бездействия на прокурора. Наложените на ищеца принудителни административни мерки имат административно-наказателен характер. Прокурорът не разполага с компетентност за постановяване на отнемане на СУМПС, контролен талон, табели и др. Поради това и П. не носи отговорност по реда на ЗОДОВ в качеството на правозащитен орган за вреди, причинени от налагане на принудителни административни мерки. В случай, че в резултат от налагането на принудителните административни мерки по ЗМВР и по ЗДвП спрямо конкретно лице, за последното са настъпили имуществени и/или неимуществени вреди, то евентуално може да търси обезщетение за тях от административния орган, наложил мярката, по ред, различен от предприетия в настоящото производство. Въз основа на изложеното приел, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. При тези данни Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че повдигнатият от касатора въпрос под №1 в изложението, е обуславящ решаващите изводи на съда. По този въпрос, който обобщено се свежда до въпроса „Налице ли са предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинени вреди, когато по прекратеното наказателно производство ищецът не е имал процесуалното качество на обвиняем?“, е образувано тълкувателно дело № 2/2025 г. на ОСГК на ВКС. Тълкуването, което ще бъде дадено, ще е задължително за настоящия съдебен състав, поради което производството по настоящото дело трябва да бъде спряно /съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ до приключване на производството по тълкувателното дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, състав на III г. о.