Определение № 3034 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 109/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Окръжен съд – Русе, чрез председателя Н. Ч., и касационна жалба на КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД, със съдебен адрес - Свиленград, подадена чрез процесуалния му представител адвокат С. М., срещу въззивно решение № 247 от 06.03.2025 г. по в.гр.д. № 1039/2024 г. на Софийския апелативен съд.

Касационната жалба на Окръжен съд – Русе е срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 4704 от 31.08.2023 г. по гр.д. № 4862/2022 г. в частта му по отношение на дължимото обезщетение за имуществени вреди от нарушение на свободното упражняване на правото на притежание, вследствие на отнемане в полза на държавата на товарен автомобил влекач марка „Мерцедес Бенц“ с турски рег. № 34 LE 2689 за разликата над 44 664,12 лв. до 100 587 лв.

В срока по чл. 287 ГПК срещу касационната жалба е постъпил отговор от ответника КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД, чрез адвокат С. М., с който оспорва касационната жалба като неоснователна.

Касационната жалба на КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД е срещу въззивното решение в следните му части: 1. В частта му, с която първоинстанционното решение е отменено по отношение на ответника Народно събрание на Република България и съответно исковете срещу него са отхвърлени като неоснователни; 2. В частта му, с която първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната му част за разликата над 125 834 лв. до пълния претендиран размер 165 000 лв. на обезщетението за имуществени вреди от нарушение на свободното упражняване на правото на притежание, вследствие отнемане в полза на Държавата на собствените на ищеца товарен автомобил влекач и полуремарке, възлизащ на 165 000 лв., както и в този, с която е отхвърлен изцяло предявеният от дружеството иск за сумата от 38 970 лв. – обезщетение за имуществени вреди от противоправното лишаване от ползване на двете отнети в полза на държавата ППС за периода от 01.01.2020 г. до датата на завеждането на иска.

Срещу касационната жалба е постъпил отговор от Окръжен съд – Русе, чрез председателя Н. Ч., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Не се претендират разноски.

В срока но чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор и от Народното събрание на Република България, чрез юрисконсулти Е. Ц. и А. С., с който се поддържа, че обжалваното решение е правилно, не са налице основания за допускането на касационното обжалване, а подадената от дружеството касационна жалба е неоснователна. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2в ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС. Посочил е като безспорно установено, че с присъда № 10/16.08.2019 г. по НОХД № 180/2019 г. на PC-Бяла, потвърдена c решение № 2/10.01.2020 г. по ВНОХД № 650/2019 г. на ОС – Русе, влязла в сила на 10.01.2020 г., Р. Г. е осъден за това, че пренесъл през държавната граница стока (автомобилни гуми) на обща стойност 145 161 лв. в нарушение на Конвенция ТИР и Регламент /ЕС/ № 952/2013 г., разтоварил стоката на територията на страната, което представлява престъпление, и като длъжностно лице присвоил 218 бр. автомобилни гуми, собственост на „Гудиър Ластиклери“ Т. А. С. - Турция, на обща стойност 145 161 лв., като длъжностното присвояване е в големи размери и представлява престъпление по вр. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201 НК. Със същия акт и на основание чл. 242а НК е постановено отнемане в полза на държавата на превозното средство, послужило за пренасяне на стоката — товарен автомобил марка „Мерцедес Бенц“, с турски регистрационен номер на влекача № 34LE2678, и полуремарке марка „Фроенхоф“, с турски регистрационен номер № 34JA6210, ведно с талони за МПС, документи за технически преглед, калъфи за документи /всички дотук по два броя/, контактен ключ и дистанционно управление за МПС. Установено е, че ищецът КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД е работодател на подсъдимия и по този повод му е възложил на управлява процесните ППС да осъществи превоз на стоки до получател и да завърши транзитния режим, за което е имал надлежни документи, но липса съпричастност на ищеца като възложител и собственик на превозните средства, с които е осъществено престъплението.

На първо място съдът е разгледал възражението за недопустимост на първоинстанционното решение спрямо ответника Народно събрание на РБ, като е приел същото за неоснователно. Посочил е, че процесуалната легитимация се определя от принадлежността на правото на иск и от твърденията в исковата молба. Доколкото вредите са претендирани от държавата, като правен субект, и се твърди, че са причинени от противоправно бездействие на неин орган — Народното събрание, то няма пречка искът, предявен по този начин да бъде разгледан по същество, като в процеса участва процесуалният субституент на държавата - Народното събрание.

По същество е приел, че претенцията срещу Окръжен съд – Русе следва да бъде уважена. За да се ангажира отговорността на посочения ответник, следва да се установи наличието на три предпоставки: 1) нарушение на правна норма на правото на ЕС, която да предоставя права на частноправните субекти; 2) достатъчна същественост на нарушението; 3) наличие на пряка причинно-следствена връзка между установеното нарушението на правото на ЕС и настъпилите вреди за частноправния субект. Съдът е посочил, че конфискацията, като окончателно отнемане на правото на собственост върху имущество, значително засяга правата на лицата, още повече в хипотезата, в която се касае за имущество, принадлежащо на трето добросъвестно лице, което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за извършване на престъпление. В този случай тя представлява по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса в правото на собственост на гражданите, като член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212 във връзка с член 17, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице. Съдът допълнително се е позовал и на решение № 12 от 30 септември 2021 г. по конституционно дело № 10 от 2021 г. (Обн. ДВ. бр. 84 от 8 октомври 2021 г.), с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 234г, ал. 3 в частта „независимо чия собственост е“, на чл. 242, ал. 8 в частта „и когато не е собственост на дееца“, на чл. 280, ал. 4 в частта „или му е предоставено доброволно“ и на чл. 281, ал. 3 в частта „или му е предоставено доброволно“ от Наказателния кодекс (обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г.; поел, изм., бр. 9 от 2.02.2021 г.). В конкретния случай е приел, че ОС – Русе, постановявайки окончателно решение, с което е потвърдил изцяло присъдата на първоинстанционния съд, включително и в частта, с която е постановена конфискация на процесните ППС, в които се е намирала отклонената от митнически режим стока, е приложил нормата на чл. 242а, предл. второ НК без да съобрази действащата Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност, както и практиката по дела на ЕС, постановени срещу България, че автоматичното отнемане на вещи, които не са собственост на престъпния деец, е явно нарушение на принципа на пропорционалност. Въззивният съд е приел, че установеното нарушение е достатъчно съществено, тъй като се касае до несъобразяване на трайно установена практика на СЕС и липса на отправено преюдициално запитване при констатирана неяснота. Действително в хипотезата на чл. 242а НК мярката отнемане на превозно средство е задължителна, което е обусловило задължението на ОС – Русе като последна инстанция да отправи преюдициално запитване относно констатираното противоречие, което не е сторено. Прието е, че това задължение не отпада поради обстоятелството, че към постановяване на окончателното решение на ОС-Русе все още не е имало висящо производство по преюдициално запитване, касаещо същите въпросите, по които и той се е произнесъл с окончателен акт. Съдът не е споделил и аргументите в насока, че се касае до влязъл в сила акт, доколкото в производството по чл. 2в ЗОДОВ не се оборва силата на присъдено нещо, а се ангажира отговорността на съда за причинените вреди от неправомерното му поведение, вкл. в случаите на постановяване на краен съдебен акт, когато това противоречи на общностното право. В заключение е прието, че ОС-Русе е пасивно легитимиран да отговаря за вредите, вследствие на постановената от него конфискация на имущество на дружеството ищец, тъй като съдът е действал като последна инстанция и е постановил присъда, с която е отнел превозни средства, собственост на трето за наказателното производство лице и спрямо него е приложена разпоредбата на чл. 242а НК в противоречие с решение от 14 януари 2021 г. по дело № С-393/2019 СЕС по отправено преюдициално запитване от Апелативен съд-Пловдив за тълкуването на член 17, параграф 1 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и във връзка с Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления и Директива 2014/42/ЕС.

По отношение на отговорността на Народното събрание, съдът е приел, че националният орган е нарушил задължението си по чл. 4, § 3 ДФЕС за осигуряване спазването на правото на ЕС, изразяващ се конкретно в задължение да приема закони, хармонизирани с общностното право, съответно да приведе съществуващите закони в съответствие с правото на ЕС. Посочил е, че е следвало да се съобрази с действащата Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г., както и тълкуването дадено в мотивите на решение от 14 януари 2021 г. по дело № С-393/2019 СЕС. За да отхвърли иска срещу този ответник, е приел, че липсва пряка причинно-следствена връзка между нарушението на общностното право от страна на НС и вредата, доколкото последната е непосредствена последица от съдебния акт на ОС - Русе, който е имал възможност и е следвало да отчете противоречието и да не приложи спорната норма от вътрешното законодателство.

В резултат на влязлата в сила присъда на ОС-Русе са отнети процесните вещи – товарен автомобил и полуремарке, с което дружеството-ищец е изгубило собствеността върху тях, поради което съдът е приел наличието на пряка причинна връзка между нарушеното право на ЕС от страна на ответника и понесената от ищеца вреда, изразяваща се в стойността на отнетите вещи. Във връзка с размера на вредата е кредитирал заключението на вещото лице по приетата авто-техническа експертиза, възлизащ на сумата от общо 125 834 лв., представляваща действителната пазарна стойност на вещите, съответстваща на стойността, която ищецът би заплатил при покупка на вещи със същите или сходни характеристики към момента на увреждане.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която тази искова претенция е отхвърлена над посочения размер, като и в частта, с която е отхвърлен изцяло предявеният от дружеството иск за сумата от 38 970 лв. – обезщетение за имуществени вреди от противоправното лишаване от ползване на двете отнети в полза на държавата ППС за периода от 01.01.2020 г. до датата на завеждането на иска. Прието е, че ищецът не е установил да е извършил разход за наемане на аналогични превозни средства за осъществяване на собствената си дейност, нито да е сключвал договори за възлагане на превоз или за наем на процесните вещи. Позовал се е на приетото в ТР № 3 от 13.01.2023 г по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, че на обезщетение подлежат само действително претърпените и доказани вреди.

Обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено в частта му по предявените срещу Окръжен съд – Русе искове и е отменено по отношение на втория ответник – Народното събрание на РБ – като исковете спрямо него са отхвърлени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Окръжен съд – Русе се съдържа твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 167 от 07.02.2017 г. по т.д. № 1655/2015 г. на ВКС, II т.о., както и определение № 100 от 02.03.2021 г. по т.д. № 858/2020 г. на ВКС, без да е формулиран конкретен въпрос. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът „Какъв следва да е размерът на обезщетението за претърпяната имуществена вреда – реалната стойност на вещта към момента на увреждането или заместимата престация?“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. „Следва ли държавен орган да бъде освободен от отговорност затова че с поведението си пряко е допринесъл за настъпването на вредни последици само поради това, че друг държавен орган не е осъществил възможността си да не приложи императивна, но спорна, материалноправна норма, и от това отговорността да се понесе само от органа, който не е приложил нормата?“.

2. „Следва ли Народното събрание за бъде освободено от отговорност за настъпили вредни последици, само защото ОС – Русе е приложил спорна национална норма без да отчете противоречието ѝ с ПЕС, което е довело до липса на пряка причинно-следствена връзка между нарушението от страна на Народното събрание и настъпилия вредоносен резултат?“.

3. „Следва ли да се ангажира отговорността на Народното събрание, когато вредите са произтекли от неизпълнение на задължението му да хармонизира националния закон в съответствие с ПЕС и от неизпълнено задължение по чл. 22, ал. 4 ЗКС?“.

4. „Следва ли Народното събрание да бъде освободено от отговорност за настъпили вредни последици, само защото ОС – Русе не е изпълнил задължението си да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с приложението на спорна с ПЕС национална норма, неизпълнението на което е довело до липсата на пряка причинно-следствена връзка между нарушението от страна на НС и настъпилия вредоносен резултат, вследствие на това цялата отговорност да бъде понесена само от ОС-Русе?“.

Тези четири въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 259/09.05.2025 г. по гр.д. № 4449/2023 г. на IV г.о. на ВКС.

5. „Самостоятелно право от правото на собственост ли е правото на собственика да се ползва мирно от своите притежания или същото се включва в правото на собственост?“.

6. „Подлежи ли на репарация противоправното лишаване на собственика от възможността да упражнява правото си на мирно ползване на притежание, поради противоправно отнемане на вещ от датата, на която вещта е била отнета и това право не е могло да бъде упражнявано, до датата на заплащане на равностойността на притежанието?“.

7. „Допустимо ли е репариране чрез паричен еквивалент, изчислим под формата на законова лихва върху стойността на отнетата вещ на правото на собственика да се ползва мирно от своите притежания?“.

8. „Пропусната полза ли представлява правото на собственика да се ползва мирно от своите притежания?“.

9. „Претърпяна загуба ли представлява правото на собственика да се ползва мирно от своите притежания?“.

Въпросите от пети до девети са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че касационното обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на Окръжен съд – Русе. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС посоченият от касатора въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, като обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В конкретния случай във връзка със соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението са цитирани решения на ВКС, с които касаторът твърди, че са в противоречие решаващите изводи на въззивния съд, но липса формулиран конкретен правен въпрос. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно формулиран от касатора правен въпрос, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като съдът не дължи проверка на специалното основание.

Не са налице основания за допускане на касационна проверка и във връзка с поставения в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос, касаещ определянето на размера на претърпяната имуществена вреда. Обезщетението в тежест на държавите членки за вреди от нарушението на общностното право трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби, вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не трябва да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението /решения по дела Francovich u Bonifaci, С-6/90 и С-9/90; Kobler, С-224/01, решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93/. Непротиворечиво е разбирането, че имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на негово благо и това, което би имал, ако нямаше засягане. Съдебната практика приема, че претърпените загуби са последиците от засягането на наличните блага – отнемането на вещи в конкретния случай – съизмерими с пазарната цена на имуществото към момента на увреждането, която увреденото лице би платило за вещ със същите характеристики. Самият касатор в изложението, но във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е цитирал съдебна практика, в която е прието същото разрешение, като не се твърди същата да има необходимост от промяна. Оплакванията на касатора във връзка с този въпрос по същността си касаят преценката на съда на приетото експертно заключение, но съгласно приетото в т. 1 от на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос не може да касае обсъждането на събраните по делото доказателства, доколкото това е въпрос по същество на спора и не може да бъде разрешен на етапа на предварителната селекция на касационните жалби.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че въззивно решение № 247 от 06.03.2025 г. по в.гр.д. № 1039/2024 г. на Софийския апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка евентуалната му частична недопустимост. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 по тълк.д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, е приложимо и във фазата по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато и по касационната жалба на КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Отговаря ли Народното събрание за причинени вреди от неизпълнение на задължението му да хармонизира националния закон в съответствие с ПЕС.“ за проверка на твърдяното от касатора противоречие с дадените в решение № 259/09.05.2025 г. по гр.д. № 4449/2023 г. на IV г.о. разрешения.

На касатора КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2,56 евро, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

С оглед приетото, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, съдът намира, че производството по ч.гр.д. № 108/2026 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., образувано по подадената от касатора КАЯТУР ЛОДЖИСТИК АНОНИМ ШИРКЕТИ АД, частна жалба вх. № 28622 от 28.10.2025 г. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 2482 от 29.09.2025 г. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, следва да се присъедини за общо разглеждане с настоящото дело.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд