Определение № 1990 от 26.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 592/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ал строй инвест“ЕООД, [населено място] и К. Х. Р. против решение №671 от 20.11.2024 г. по т.д. №675/2024 на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – Национална агенция за приходите е на становище, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв. К. А. са поддържали основание по чл.280, ал.2, предл 2-ро ГПК. Развити са съображения за недопустимост на акта, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като законът не дефинирал понятието „публичен взискател“, поради което според тях „публичен взискател“, бил лицето, което е посочено за кредитор в изпълнителен лист, а в изпълнителния процес по АПК това бил административния орган, който е издал административния акт и всеки гражданин, посочен в изпълнителния титул.Така е достигнат извод, че в случая исковата молба била подадена, не от изпълнителния директор на НАП, в качеството му на орган по приходите, а от НАП, която била държавна агенция, представлявана от изпълнителен директор, упълномощил представител. Касаторите са поддържали и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като са формулирали въпросите – 1/ „За възможността въззивният съд в условията на ограничен въззив да събира нови доказателства, когато въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд/ неправилно установяване на факт/ и за служебно назначаване на експертиза…“ 2 „За задължението на въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство в пълнота, наред с всички останали доказателства по делото, за задължението на решаващия съд да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, задължението на съда да следи служебно дали заключението на вещото лице е обосновано…“ и 3 / „За задължението на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства…“. По първия въпрос страната е развила своите оплаквания за неправилност на решението, като е обсъдила заключението на вещото лице в контекста на защитната си теза. Направен е извод, че в хипотеза на оплакване за необходимост от „ ново установяване на факт“, съдът бил длъжен да назначи нова експертиза, като не направил това, САС постановил решението си в противоречие с ТР ОСГТК № 1 /13г. По втория въпрос касаторите са направили оплакване, че съдът не бил съобразил, че в допълнителното заключение „оценка на имотите по сравнителния метод няма“. Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на състава. Изброена е и съдебна практика, възприемаща извод, че заключението на вещото лице следвало да бъде обсъдено ясно и обосновано, а когато приетата експертиза не давала точен отговор на въпросите, съдът бил задължен да назначи служебно нова експертиза. По третия въпрос, страната е интерпретирала изводите направени от изброена съдебна практика, относно това, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства въз основа, на които да направи своите фактически и правни изводи. Направено е оплакване, че съдът не обсъдил събраните доказателства отделно и съвкупно, като не било обсъдено, че процесните имоти били притежавани в съсобственост и Р. придобила 84/100ид.ч. от тях, не било обсъдено и намерението за увреждане на публичния взискател и неговото доказване. Направен е извод, че съдът се е позовал на недоказани твърдения на ищеца. Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите не обосновават довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл 2-ро ГПК. Касаторите, чрез пълномощника си, са поддържали основание за недопустимост на постановеното и обжалвано от тях решение, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Разгледана е фигурата на публичния взискател като с граматическо тълкуване и изхождайки от общите конструкции е достигнат извод, че само органите по приходите посочени в чл.7, ал.1 ЗНАП са процесуално легитимирани да водят иска по чл.216, ал.1 ГПК, като НАП няма това право, а активно легитимиран в случая е ТД на НАП – София. Доводите са правно необосновани. В случая, упълномощен от директора на НАП е главния публичен изпълнител, който дефинитивно е лице овластено именно с правомощията да завежда дела по чл.216,ал.1 ДОПК - арг. ал.2 на чл.216 ДОПК, който не разграничава, нито ограничава делата, които алтернативно могат да бъдат завеждани, както от „съответния публичен взискател“, така и от „публичния изпълнител“. Чл.7,ал.2 ЗНАП определя, че орган на НАП е главния публичен изпълнител, а правомощията на директора на НАП /чл.12 ЗНАП/ за упълномощаване на лице, упражняващо функции на публичен изпълнител, прави процесуалното представителство на държавата, в лицето на нейните оторизирани органи напълно валидно. Извън това, поделението, което страната сочи като активно легитимирано е част от структурата на НАП, която се ръководи от нейното централно управление и съответно от нейния изпълнителен директор – арг. чл.6 ЗНАП Или, решението е валидно постановено при наличие на валидна активна процесуалноправна легитимация. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Общото основание се формулира и въвежда задължително от касатора, който го обосновава в една от хипотезите на посочените допълнителни критерии в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съдът, съобразно цитираната задължителна практика, няма задължението да формулира правен въпрос вместо страната по спора, нито да обосновава допълнителен критерий, тъй като изричният регламент на чл.284,ал.3, т.1 ГПК изисква процесуални действия от касатора, а не въвежда служебни задължения за съда. С оглед това, първият и вторият поставени въпроси не удовлетворяват тези критерии. Така, те съдържателно третират хипотеза, която не е установена по спора, а съставлява част от защитната позиция на страната. В тази връзка, касаторите поддържат, че при оспорване от тяхна страна на приетата от първата инстанция експертиза, съдът служебно бил задължен да допусне нова експертиза, като оплакванията са насочени към оспорване на заключението на вещото лице, което по своето правно съдържание е оплакване за неправилност на решението, но няма относимост към основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Тези доводи не могат, дори и да се приемат за релевантни въпросите да обосноват и противоречие с цитираната практика, тъй като съдържателно са основани на защитното разбиране на страната относно установяване на конкретни факти по спора / и в този смисъл са фактически/, а не на правните изводи на състава, който е обсъдил подробно това оплакване и е мотивирал защо кредитира заключенията на експерта. Несъгласието с тези изводи не обосновава довод по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а процесуално съставлява оплакване за неправилност на акта, което е ирелевантно за тази фаза на касационното производство. Поставеният трети въпрос, като относим към всеки съдебен спор, за да е релевантен следва да бъде конкретизиран с неразгледани от въззивният съд доказателства,доводи и възражения и отражението на това процесуално поведение върху постановения правен резултат. От изброената съдебна практика, касаторите са посочили като мотив в отклонение, на който се е произнесъл съставът, това че съдът бил длъжен да направи изводите си въз основа на всички събрани доказателства. В случая, именно това е направил въззивният съд, като освен това е разгледал и оплакванията на страната, изложени в жалбата й. Касаторите са счели, че с оплакванията си за неправилност са постигнали установена релевантност на въпроса. В тази фаза на касационното производство, страната е длъжна да посочи конкретно кои доказателства, доводи и възражения не са били разгледани, а не да прави общи оплаквания относно това, че съдът не е възприел нейните защитни твърдения и не ги е направил свои решаващи мотиви. Твърдението, че съдът има задължението да приеме защитната теза, като свой правен извод е правно необосновано и не съставлява довод, относим към основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Още повече, че въззивният съд, отчитайки същите оплаквания и във въззивната жалба е изложил мотиви в тази насока, като е разгледал фактическата обстановка, обсъдил е разликата в стойността на прехвърлените части и заплатеното от касатора Р., както и техния размер. Несъгласието с тези мотиви не установява неизпълнение на задължението на съда да разгледа посочените доказателства. Или, с тези оплаквания, страната не обосновава съдържателно въпроса си като валидно установено общо основание. Следва да се отбележи, че липсват и доводи по допълнителния критерий, тъй като няма развити съображения за конкретно противоречие при разрешаване на въпросите с общо интерпретираната практика на ВКС и решаващите мотиви на състава. Твърдението, че решението било постановено и при „отклонение на друга практика на ВКС относно приложението на чл.216,ал.1, т.4 ГПК, във връзка с установяване увреждането на публичния взискател“, освен че не съдържа общо основание / поставения въпрос е неотносим към това твърдение/, то и същото е фактически невярно, тъй като съставът подробно в контекста именно на константната практика на ВКС, на която същият изрично се е позовал е постановил и обжалвания резултат. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.