Определение № 922 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1641/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Д. Н. срещу определение № 2858 от 20.07.2023г. по в.ч.гр.д. № 1411/2023г. на Апелативен съд – Варна. С въззивното определение е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 6795 от 05.06.2023г. по гр.д. № 4898/2023г. на районен съд – Варна, с което е отхвърлена молбата на Г. Д. Н. по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде освободен от заплащане на държавна такса в производството в размер на 429, 88 лева. Производството е било образувано по предявени от касатора срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК. За да потвърди първоинстаницонното определение въззивният съд е приел, че касаторът притежава Ѕ идеална част от апартамент в [населено място],[жк], който е възбранен, както и два леки автомобила (л.а. Р. 216 Купе и л.а. Мерцедес ЦЛК 200). След удръжки по наложен запор месечният му доход от трудово възнаграждение е 780 лева. В трудоспособна възраст е (39 години), няма деца, не осигурява издръжка за трети лица, неженен е, няма здравословни проблеми. Обстоятелствата са приети за установени въз основа на представената от касатора декларация за материално и гражданско състояние (относно трудовото възнаграждение), както и служебно изисканите от районния съд справки от КАТ (за притежавани моторни превозни средства), Служба по вписванията (за притежавани недвижими имоти), НАП и НБД“Население“ (за родствени връзки). Също съгласно въззивното определение при съпоставяне на дължимата държавна такса с обстоятелствата относно общото материално състояние на ищеца и другите констатирани обстоятелства се налага извод, че заплащането на таксата не би довело до съществено и трайно материално затруднение на касатора, а би създало за известен период от време само известни затруднения, тъй като разходът не е непосилен за него. В този смисъл въззивният съд се е позовал на разрешението по т. 12 от ТР № 6/2012г. от 06.11.2013г., ОСГТК на ВКС, но и на каузална практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 183/18.03.2013г. по ч.т.д. № 707/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното определение е очевидно неправилно, при което основание за допустимост на касационното обжалване е това по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Не са взети предвид наложените запори и удръжките, които се правят върху трудовото възнаграждение на касатора. Доходът на касатора е под 780 лева, който е под минималния за страната. Предвид събраните доказателства се обуславя извод, че по смисъла на чл. 83, ал. 2 от ГПК касаторът няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса, поради което постановеното от въззивния съд определение се явява неправилно и следва да се отмени. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. От касатора не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос във връзка с допускане на касационното обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Липсва вероятност въззивното определение да е очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване, във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност, която може да бъде изведена от мотивите на обжалвания акт, при пороци, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на обжалвания акт и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради негова очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените пороци, поради които да е очевидно неправилно. Самият касатор прави оплаквания за необоснованост на определението поради това, че не са съобразени правените удръжки върху трудовото му възнаграждение, но решаващите изводи на въззивния съд са въз основа на приет трудов доход от 780 лева, така както този доход е бил деклариран от касатора в декларацията му по чл. 83 от ГПК, съответно на правените удръжки. Другото оплакване на касатора е, че не са съобразени събраните по делото доказателства. Действително съдът дължи съобразяване на всички обстоятелства, на които страната, която иска освобождаване от държавна такса, се позовава, но такова несъобразено обстоятелство от кръга на посочените в чл. 83, ал. 2 от ГПК относно доходите на касатора и неговото семейство, имущественото му състояние, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта или друго не се установява. Самият касатор не сочи конкретно кое обстоятелство, от значение за освобождаването му от заплащане на държавна такса, не е съобразено или не е оценено от въззивния съд в случая при извода на този съд, че с оглед на размера на дължимата такса заплащането й би създало за касатора само известно временно затруднение, но той не е в невъзможност за заплати таксата. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. Воден от горното съдът