Определение № 50555 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2011/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото В. Й. С. срещу решение № 74/18.05.2022г. по в.т.д. № 379/2021г. на Апелативен съд- Велико Т., с което след отмяна на решение № 260070/06.08.2021г. по т.д.№ 168/2020г. по описа на Окръжен съд- Плевен са отхвърлени предявените обективно-кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД против ЗАД "Армеец" за присъждане на застрахователно обезщетение в размер на 50 000 лева за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговата сестра В. Й. С. -Т., настъпила в резултат на ПТП, възникнало на 09.12.2015г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът счита постановеното решение за неправилно, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по реда на чл.38, ал.2 ЗА за всички съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „ЗАД "АРМЕЕЦ" АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира направените за настоящото производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе апелативният състав е намерил, че чрез събраните пред Окръжен съд - Плевен доказателства по делото са безспорно установени като обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства, изложени в исковата молба: Сестрата на ищеца В. Й. С. - Т. на 50 г. е загинала на място от несъвместима с живота гръбначно-мозъчна и гръдна травма при ПТП на 09.12.2015г., причинено от водач на МПС, като за лекия автомобил, с който е осъществено ПТП, има сключена със ЗАД „Армеец“ АД застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна към датата на произшествието. По отношение на водача има влязла в сила присъда, с която той е признат за виновен, че е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20 ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на В. Й. С. - Т.. За да отмени първостепенното осъдително решение, въззивната инстанция е достинала до извода за неоснователност на предявеният иск по чл.226 КЗ /отм./, тъй като в конкретния случай не се доказва ищецът да е активно легитимиран, съобразно Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра си. Решаващият състав е посочил, че свидетелката Т. Д. - приятелка на загиналата, с която се познавали от 2005/ 2006г., и нейн работодател през последните две години преди инцидента, е заявила, че от починалата знае, че двамата с брат й са много близки, но и самата тя имала такива наблюдения, защото В. много често пътувала от София, където живеела, до Бургас, откъдето била родом и където живеел брат й. Почти всяка събота и неделя били заедно, а после В. разказвала къде са ходили и какво са правили, показвала снимки; много често комуникирали - тя провеждала с него видео-разговори докато обядвали или вечеряли; много често говорила за него, за семейството и детето му, за събития около тях, все с най-добри чувства; подпомагала го финансово. Свителелката присъствала на няколко техни срещи в София и Бургас /“поне три пъти“/. Счита, че отношенията им не били традиционните между брат и сестра, а имала чувството, че живеят заедно, че споделят заедно живота си. От показанията на свидетелката е установено, че в [населено място] освен братът на загиналата, живее и майка й, за която той се грижел, а също и семейството на дъщеря й. Самата В. живеела на фактически семейни начала. Свидетелката разказва, че след смъртта й брат й и майка им били емоционално много зле, не били в състояние да организират нищо след погребението. Чувала се с ищеца по телефона и всеки път той не сдържал сълзите си. Когато се чули на петата годишнина от смъртта й, той започнал да плаче само като чул гласа й и й споделил, че не можел да го преодолее, че се опитал да проведе терапия с психолог, но все още се чувствал наранен и непълноценен психологически. Решаващият състав е намерил, че въз основа на гласните доказателства безспорно се установява, че между ищеца и починалата вследствие на пътния инцидент негова сестра са съществували голяма близост, привързаност, взаимна обич, грижа и споделеност, при което е естествено внезапната й и нелепа с оглед установения механизъм на ПТП смърт да му се отрази негативно в емоционален план и няма съмнение, че той е изпитал голямо страдание и винаги ще чувства тъга от загубата й. Въпреки това, обаче решаващият състав е приел, че установените отношения са нормално присъщите за този родствен кръг. Заявеното от св. Д., че отношенията между двамата не са били традиционните между брат и сестра, представлява нейна субективна оценка, която не обвързва съда и такава оценка не може да бъде формирана на база изложените от нея факти. Установил е, че и ищецът, и сестра му са имали собствено семейство и са водели собствен живот в различни населени места. Приел е, че честите пътувания на загиналата от София до Бургас не могат да бъдат свързани само с отношенията между нея и брат й, защото в Бургас живее и болната й майка, и дъщеря й и нейното семейство. Според въззивния състав финансовото подпомагане на ищеца също не може да бъде отнесено единствено към него и семейството му, защото е изяснено, че от 2010г. той е полагал ежедневни грижи за майка им, обгрижването на която изисквало финансов ресурс, с какъвто той не разполагал, а от друга страна, което е по-същественото, ако майка им е била зависима от тази финансова подкрепа, то същото не се отнася до ищеца. Констатирана е, че той е пълнолетен, дееспособен и трудоспособен, при което съдът е приел, че е в състояние сам да се грижи за делата си, да реализира доходи от трудова дейност, да издържа себе си и семейството си. Освен гореизложеното, апелативният състав е достигнал до извода, че по делото не е доказано претърпените от ищеца в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на сестра му вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената връзка между братя и сестри, за да бъде счетено, че той е материално легитимиран да получи обезщетение наред с най-близките на починалата - нейните деца, майка и съжител. Позовал се е на приетата пред първоинстанционния съд съдебно-психологическа експертиза, а пред въззивния съд - съдебно-психиатрична експертиза, които безспорно установяват, че ищецът много тежко е приел трагичната загуба на сестра си. Решаващият състав е възприел посоченото от психолога, че ищецът е преминал през всички фази на скръбта - първоначален емоционален шок и ужас, мисловно вцепенение и отказ от приемане на случилото се, трудно контролируем изблик на тъга, съпроводен с плач и чувство на безнадежност и безпомощност, осъзнаване, гняв, вина. Т. изследване на тревожността на ищеца установило, че той по принцип не е тревожен човек, но нивото му на ситуативна тревожност, свързана с актуалното му състояние, било силно завишено. Смъртта й се отразила сериозно на начина му на живот, защото сестра му била тази, която осигурила нормалния му живот и този на майка им, останала без средства след разболяването си. Здравословният проблем на последната бил тежък, тя имала нужда от професионална помощ, която ищецът не можел да си позволи, защото бил финансово притеснен. Той поемал и скръбта на дъщеря си, за която леля й била много значим възрастен. Психологическата експертиза дава заключение, че у ищеца са налице симптоми на постравматичен стрес, като психичните щети - състоянието на тревожност - са придобили хроничен характер и това нанася сериозни щети върху качеството на живота му. Сочи, че състоянието му може да се овладее чрез психотерапевтична намеса. Съдът е приел заключението на това вещо лице в частта за вътрешните изживявания на ищеца вследствие на смъртта на сестра му и за актуалното му състояние на завишена тревожност и симптоми на стрес, но не е кредитирал същото в частта за диагнозата постравматично стресово разстройство, тъй като поставянето на такава е извън компетентността на вещото лице, както и в частта за наличието на причинно-следствена връзка между констатираното актуално състояние и стресогенното събитие, настъпило преди повече от пет години преди психологическото изследване. Съдът се е позовал на посочените от самия психолог други фактори, несъмнено явяващи се стресогенни, а именно финансова затрудненост при обгрижване на болната майка и негативните емоционални преживявания на дъщеря му. Същевременно въззивният съд е кредитирал като компетентно дадено заключение от вещото лице психиатър, че след смъртта на сестра си ищецът е развил краткотрайно невротично състояние - остра стресова реакция и в периода на адаптация към последиците от стресогенното събитие, е получил разстройство в адаптацията - протрахирана депресивна реакция. Това състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство се изразява в потиснатост, тревожност, затруднение при ежедневните дейности и чувство за невъзможност за справяне със ситуацията и нарушава социалното функциониране на личността. Според експерта, това е обичайната реакция при загуба на близък, но продължителността и интензитета й са индивидуални в зависимост от емоционалността на индивида и връзката му с починалия, като при ищеца тя е продължила около година. Сочи, че той все още преживява драмата, но към момента на прегледа няма симптоми на депресивна реакция. Възприел е и дадените в съдебно заседание от вещото лице разяснения относно разликата между посттравматично стресово разстройство и протрахирана депресивна реакция - че първото настъпва при лично преживяване на стресиращото събитие - война, бедствие и други, а втората е емоционален отговор на стресогенни събития и заключава, че двете не могат да съществуват едновременно, а при ищеца симптомите отговарят на критериите за протрахирана депресивна реакция. Сочи, че при тежка депресивна реакция е необходима психиатрична помощ и продължителен прием на медикаменти, евентуално и психотерапия. В случая е констатирал, че по снетата от ищеца анамнеза, личният му лекар му е предписал успокоителни, за което по делото не са ангажирани доказателства; същият не е посещавал психиатър, а психолог не е посещавал, защото съжителката му имала психологическо образование. При тези данни съдът е счел за обоснован извода на психиатъра, че при ищеца не е била налице по-тежка от обичайната депресивна реакция. По делото не е доказано психическото му здраве да е засегнато в степен, по-висока от обичайната при сходни житейски ситуации, при което съдът е намерил, че ищецът не е материално легитимиран да получи застрахователно обезщетение за претендираните неимуществени вреди, поради което, след отмяна на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25.11.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС.; I.2/ Представлява ли наличието на хроничен пост травматичен стрес, с продължителност над пет години признак за съществуваща дълбока, емоционална привързаност между брат и сестра приживе, различна от обичайната и наличието му в такъв период след събитието установява ли надхвърлянето по интезитет и продължителност претърпените от ищеца неимуществени вреди от обичайните между брат и сестра?; I.3/ Наличието на хронични психологически изменения при ищеца, съставляват ли обстоятелство обуславящо възможността да се приеме, че между тези близки родственици е налице една от предпоставките, посочена в ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г на ОСНГТК на ВКС, а именно: създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението, за да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС?; I.4/ Претърпените неимуществени вреди в резултат на загубата на близък родственик предмет на психологично, психиатрично и/или комплексно изследване следва да бъдат, за да бъдат установени по несъмнен и категоричен начин?; I.5/ С каква продължителност следва да се приема нормалният период за болки и страдания от загубата на близък родственик от разширения кръг лица и над каква продължителност следва да бъде прието, че периодът надхвърля обичайният такъв по интензитет и продължителност?; I.6/ Отсъствието за продължителен период от време само на единия родител от дома и от семейството и заболяване на другия, изпълва ли предпоставките за самостоятелно израстване на братята и сестрите сами като деца, обуславя ли наличие на конкретно житейско обстоятелство, обусловило създаването на по - близка духовна и емоционална близост?; I.7/ Изисква ли се от въззивния съд пълно, ясно и точно мотивиране на решението си, преценявайки всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, съобразно Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г на ОСНГТК на ВКС и подлагането им на собствен анализ в тяхната съвкупност при това в мотивирано изложение за оценка на приноса им спрямо съдържанието на увреждането, а не единствено с изброяването им?; I.8/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да инкорпорира в него мотиви от които с категоричност да става ясно каква е причината за драстичното разграничаване от решението на първоинстанционния съд с цел защита правата и законните интереси на страната?“ По тези въпроси касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г на ОСНГТК на ВКС, Постановление № 4/25.11.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС и решение № 92/17.11.2020г. по т.д. 1275/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 432/26.10.2010г. по гр.д. N9 826/2010г. на ВКС, ГО.; II. Касаторът се позовава на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса относно интензитета и времетраенето на неимуществени вреди, които увреденото лице следва да търпи, вследствие загубата на свой близък родственик (и по конкретно брат - сестра), за да се приеме, че същите надхвърлят нормално присъщи за съответната връзка - втората предпоставка, при наличието на която следва да се приеме, че по изключение следва да се присъди обезщетение, репариращо търпените болки и страдания. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросът относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25.11.1961г. и Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС, не е решен в противоречие с критериите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което е извършено въз основа на преценка от въззивния съд на всички конкретни обстоятелства в тяхната съвкупност, които са от значение за наличието на легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно тези критериите. Въззивният съд подробно е обосновал, както фактическите, така и правните си изводи. С оглед на това, спрямо въпроси I.1, I.7и I.8 не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпроси № I.2 и I.3 не са обусловили изхода на спора и следователно не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като отговорът им е предпоставен от възприемане на съдържащите се в тях твърдения на ищеца за наличие на хроничен пост травматичен стрес с продължителност 5 години и хронични психологически изменения, противно на приетото от въззивния съд в обжалваното решение. Спрямо въпрос I.4 също не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касацинното обжалване, тъй като по делото са приети психилогична и психиатрична експертизи, които са кредитирани от съда, като психическата експертиза не е възприета само по отношение на част от констатациите на вещото лице, поради липса на компетентност за извършването им и наличието на други сресогенни фактори, от значение за състоянието на ищеца, посочените от самото вещо лице-психолог. Въпроси I.5 и II също не могат да предпоставят допускането на решението до касация, тъй като изводът на въззивния съд, дали установените отношения са нормално присъщите за този родствен кръг, трябва да се основава на конкретно установените по делото обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. Въпрос I.6 не съответства на събраните по делото доказателства и изложените в решението мотиви, като поради което също не е обусловил изхода на спора. Освен това, следва да се има предвид, че с Тълкувателно решение № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС е дадено принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. В посочените тълкувателни актове е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека - решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/ 2006г. и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009 г. (относно определяне на кръга на наследниците), според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Подобна е и практиката на СЕС при очертаване на границите, в които е допустим т. н. индиректен ефект на директивите, проявяващ се при тълкуване на вътрешното право /с директен хоризонтален ефект директивите в отношенията между частноправните субекти не се ползват/. С решението по дело С-268/06 /т.100/ СЕС приема, че „задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие“ (в този смисъл и решение на СЕС по дело 80/86, т.13). С оглед посочената по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл.130 ЗСВ, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването й и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Ето защо, при смърт от ПТП, настъпила преди да бъде постановено Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, приложение намира Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. на Пленума на ВС, с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление № 4/25.V.1961 г. и Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. на Пленумът на ВС, в който не попадат братята и сестрите. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, като на ответника по касацията, на основание чл. 78, ал.8 ГПК трябва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 150 лева- юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд