Определение № 350 от 03.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1665/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Я. Б., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260013 от 21.01.2021 г. по в.т.д. № 367/2020 г. на Апелативен съд - Варна, Търговско отделение, в частта, с която след частична отмяна на решение № 264 от 13.04.2020 г. по т.д. № 674/2019 г. на Окръжен съд – Варна, жалбоподателката е осъдена да заплати на „Хидро стил България“ ООД сумата от 11 942.86 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изпълнени СМР по договор от 17.12.2018 г. за обект – къща в [населено място], общ. Варна, за което е издадена фактура № [ЕГН]/05.02.2019 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба и разноски по делото. В частта, с която е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение за сумата от 15 667.93 лв. – претендирано от дружеството изпълнител възнаграждение по договор за СМР от 13.10.2018 г., и за разликата над 11 942.86 лв. до предявения размер от 28 346.83 лв. – по договора от 17.12.2018 г., въззивният съдебен акт не е обжалван. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната осъдителна част. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд за неприложимост на ЗУТ и съответно – за невъзприемане на изразеното от вещото лице Р. С. становище за необходимостта от разваляне на изпълнените строително-монтажни работи, поради несъставяне на необходимите актове по Наредба № 3/2003 г. В жалбата се твърди, че решаващият състав неправилно не е кредитирал показанията на свидетелката П., а от друга страна, не е обосновал по каква причина не е възприел установените от нея факти относно неточното и некачествено изпълнение на хидроизолационната и топлоизолационна система на къщата. Оспорва се и становището на съда, според което, възражението по чл.265, ал.2 ЗЗД не може да се възприеме и като такова, включващо и възражение за недължимост на пълното уговорено възнаграждение. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Важат ли за приемането на работа по договора за изработка, с предмет строително-монтажни работи на сграда или части от нея в груб строеж, правилата на чл.169 и сл. ЗУТ; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и 3. При възражение на възложителя на основание чл.265, ал.2 ЗЗД - за лошо изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение на договора за изработка, предявено срещу иск на изпълнителя с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД – за присъждане на възнаграждение за изработеното, недоказването на лошо изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение, и неприето разваляне на договора на това основание, но установяването на лошо /некачествено/ изпълнение, предпоставя ли присъждане на пълното възнаграждение за изпълненото, без намаляването му в съответствие с неточното изпълнение, ако липсва изрично упражнено от ответника право по см. на чл.265, ал.1 ЗЗД. Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на следните съдебни актове на ВКС: решение по т.д. № 822/2010 г., II т.о. – по първия въпрос; решение по гр.д. № 70/2011 г., I г.о., решение по т.д. № 425/2015 г.., решение по т.д. № 34/2013 г. и решение по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. – по втория въпрос и на решение по т.д. № 1213/2018 г., I т.о. – по последния въпрос. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касационната жалба търговско дружество, чрез пълномощника си, е депозирало писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – и основателността на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Кaсационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в рамките на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания от ответницата осъдителен резултат по един от предявените от „Хидро стил България“ ООД обективно съединени искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД - по сключен между страните договор от 17.12.2018 г. за изграждане на топлоизолационна система на обект – къща в [населено място], съдебният състав на Апелативен съд – Варна е възприел експертното становище на инж. С. Каваев относно стойността на изпълнените дейности и годността на изработеното за договореното и обикновено предназначение, като е приспаднал вече заплатената от ответницата – възложител по договора, сума в размер на 8000 лева. В мотивите към решението решаващият съдебен състав е обсъдил подробно всички относими доказателства, както и релевираните от страните възражения и доводи. Съдът, съобразявайки регламентирани в ЗУТ условия за започване на строителство, е изразил становище, че в случая възложителят не ги е изпълнил, и не би могло да се приеме, че договорите за хидроизолационната и топлоизолационната система на процесния обект са сключени в хипотезата на ЗУТ, а те представляват договори за изработка по чл.258 и сл. ЗЗД, за които изискванията на ЗУТ са неприложими. Изведен е и самостоятелен извод, че извършването на довършителни работи по вече изградена сграда в груб строеж, не предполага съответствие на договорите с изискванията на ЗУТ и цитирани в мотивите подзаконови нормативни актове, които са задължителни в процеса на строителството, но до завършване на грубия строеж. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото в обжалваната от М. Б. осъдителна част на въззивното решение. Формулираният първи въпрос не удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е относим изцяло към правилността на изведения от апелативния съд извод за неприложимост на разпоредбите на ЗУТ във връзка с изискванията, на които следва да отговаря изпълнението на строително-монтажни работи, за да бъде то прието от възложителя и да се дължи заплащане на възнаграждение за изработеното. Относимостта на въпроса към същинския касационен контрол произтича не само от начина, по който е формулиран, но и от неговата обосновка. Съдържащото се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдение за статута на обекта, което е поддържано в проведеното инстанционно производство, не е споделено от въззивния съдебен състав, а в мотивите към атакуваното решение са формирани отделни, самостоятелни изводи за неприложимост на ЗУТ: първият – за неизпълнени от възложителя условия по чл.161, ал.1 и ал.4 и по чл.162, ал.2 от този закон, а вторият, изведен въз основа на предмета на договора – извършване на довършителни работи по вече изградена в груб строеж сграда, което не предпоставя съответствието на договора с изискванията на ЗУТ. Дори и да се приеме, че въпросът е правен, съобразно разясненията по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, той не е обуславящ за изхода на делото, доколкото е относим само към един от посочените по-горе самостоятелни изводи на решаващия съд. Освен това, не се установява и соченото от касационната жалбоподателка противоречие с даденото разрешение по т.д. № 822/2010 г. на ВКС. Посоченият съдебен акт е постановен по иск за заплащане на възнаграждение за допълнително изградено избено помощение в груб строеж, извън проектните книжа, а това е хипотеза, различна от предмета на договора от 17.12.2018 г., на който е основан предявеният и частично уважен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД. Касационно обжалване не следва да се допусне и по процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да прецени относимите доказателства и установените правнорелевантни факти и да обсъди доводите и възраженията на страните. В конкретния случай, предвид изключително подробните мотиви към решението, не би могло да се приеме, че апелативният съд е допуснал отклонение от практиката на ВКС, вкл. и от задължителни тълкувателни решения № 1/2001 г. ОСГК и № 1/2013 г. на ОСГТК. Невъзприемането на показанията на свидетелката П. е в рамките на правораздавателната власт на решаващия състав, а освен това, установените от тази свидетелка обстоятелства и нейни изводи, че изпълненото от дружеството „не е хидроизолационна и топлоизолационна система“, са в рамките на поставените задачи на в.л. Каваев и с оглед на неговата компетентност, като съдът е изтъкнал причините, поради които е възприел част от експертните становища /варианти/, дадени от това вещо лице. Последният правен въпрос, свързан с въвеждането в процеса на възражение за намаляване на възнаграждението на изпълнителя при отклонение от поръчката или при недостатъци на изработеното /чл.265, ал.1, пр.3 ЗЗД/ и доколко това възражение може да се приеме за имплицитно включено във възражението за пълна негодност на изработеното, е изцяло неотносим към атакуваната от жалбоподателката част от въззивното решение. Въпросът е релевантен към отхвърлителното въззивно решение по иска на дружеството – изпълнител за заплащане на възнаграждение по договора за изграждане на хидроизолационна система на обекта, сключен между страните на 13.10.2018 г., което не е предмет на настоящото касационно производство. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 500 лв., съгласно приложен към отговора на жалбата списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договорено в този размер адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение