Определение № 3480 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.674/5.03.26 по ч.г.д.№.327/26 на АС София, 12с., е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ срещу опр.№.601/ 10.10.25 по г.д.№.158/22 на ОС Кюстендил, с което по реда на чл.248 ал.1 ГПК е оставена без уважение молбата на комисията за изменение на определение №.309/12.05.25 по г.д.№.158/22 на ОС Кюстендил, постановено по реда на чл.77 ГПК, за осъждането й да плати 4255,13лв. ДТ с оглед отхвърляне на предявените от нея искове за отнемане на незаконно придобито имущество. Постъпила е частна касационна жалба от КОНПИ, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответните страни С. З. Г. А. Б. И. не вземат становище. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че съгласно трайно формираната практика на ВКС/опр.№.2833/04.10.23 по ч.г.д.№.3948/23, ІІІ ГО, опр.№. 2366/3.08.23 по г.д.№.4777/22, опр.№.13/12.01.21 по ч.г.д.№.3107/20, IV ГО, опр.№ 1666/15.06.23 по г.д.№.170/23, ІV ГО, опр.№.147/16.09.19 по г.д. №.1998/18, IV ГО, държавните такси /ДТ/ се дължат от ищеца при постановяване на крайният акт, с който приключва делото във всяка инстанция, когато са налице и останалите предпоставки, каквито могат да бъдат отхвърлен иск или прекратено исково производство; разпоредбата на чл.77 ГПК дава възможност на съда при определени хипотези да постанови осъдителен диспозитив, чрез който принудително да бъдат събрани задължения за разноски; обикновено това са суми, които са определени в хода на процеса и страните са останали задължени за тях, защото не са ги внесли в опредения от съда в срок. КОНПИ не дължи предварително държавна такса, но въз основа на специална правна норми дължи такава след приключване на съдебното производство, т.е. основанието за присъждане е наличието на краен съдебен акт в съответната инстанция със съответното съдържание; когато съдът е пропуснал да се произнесе в частта за разноските изцяло или за някои от тях, той може да бъде сезиран с молба от страната, която носи правния интерес да претендира разноски; когато разноските следват от задължението да заплати държавна такса, правният интерес не принадлежи на нито една от страните в исковото производство и затова начинът, по който следва да се съберат тези разноски, се инициира от съда; за несъбрани такси се носи имуществена отговорност - освен дисциплинарна, като последица от неприсъдена държавна такса (аналогично на несъбрана такава при образуване на производството). Не е спорно, че се дължи държавна такса, не е спорно, че тя се определя с крайния съдебен акт, не е спорен и нейният размер; оспорва се дали може да бъде присъждана по инициирания от първоинстанционния съд ред, след като решението е влязло в законна сила, и от този момент е изтекла една година. Намерено е, че отговорът на този въпрос е положителен, тъй като в жалбата не е обосновано нито едно правоизключващо възражение; такова би могло да бъде само наличието на плащане или погасяване по давност право на съда да присъжда разноски, следващи от задължение за заплащане на държавна такса. Относно оплакването, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.157 ал.2 вр. чл. 156 ал.6 ЗОНПИ, при наличие на съответните предпоставки, апелативният съд е приел, че то е неоснователно, защото и самият частен жалбоподател не твърди, че допълнително представените доказателства са писмени и са били налични към момента, в който се е развира административната фаза на процеса; допълнително пред съда ответникът се е позовал на гласни доказателства, които не са включени в условието на чл.156 ал.6 ЗОНПИ. Относно оплакването, че съдът сам е игнорирал силата на присъдено нещо /СПН/, следваща от решение №.35/18.02.24 по г.д.№.15/22 на ОС Кюстендил в частта за разноските, е отбелязано, че СПН следва от влязло в законна сила решение, с което е разрешен спор по същество; за останалите въпроси, които са свързани с този спор, но не са по неговото същество, решението има характер на съдебно определение, което не се полза със сила на присъдено нещо; отделно от това никъде в акта не се отхвърля претенция за разноски в размер на дължимата държавна такса, за да е налице пререшаване на спора след влизане в сила на съдебното определение. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Дължи ли КОНПИ предварително внасяне на ДТ /опр.№.718/16.02.26 по к.д.№.429/26, опр.№.693/13.02.26 по к.д.№.3366/25/; 2.“Останал ли е задължен за внасяне на ДТ ищец, който не внася предварително държавна такса при подаване на исковата молба и в крайния съдебен акт не е осъден да плати такава?“; 3.“Допустимо ли е по реда на чл.77 от ГПК принудително да се събира държавна такса на освободен от предварително внасяне ищец, който не е осъден да плати ДТ с крайното решение по делото, което е влязло в сила?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното първоинстанционно определение и да изложи непротиворечиви и логични мотиви? Може ли съда служебно, по собствена инициатива, извън процесуалните срокове, предвидени в чл.248 и чл.250 ГПК, да изменя/допълва постановеното решение с нов осъдителен диспозитив за държавни такси?“. Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице. Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната във връзка с първия въпрос, при подаването на исковата молба комисията не внася държавна такса, а в чл.157 ЗОНПИ е предвидено, че след приключване разглеждането на делото съдът се произнася с решение, с което се присъждат държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика – напротив, изрично е посочил, че КОНПИ не дължи предварително държавна такса, но въз основа на специална правна норми дължи такава след приключване на съдебното производство предвид изхода му, т.е. основанието за присъждане е наличието на краен съдебен акт в съответната инстанция със съответното съдържание. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият и третият въпроси касаят действията на съда във връзка със събиране на ДТ в хипотеза, когато дължимата такава към момента на приключване на производството не е била събрана с решението. Налице е ясна законова разпоредба – чл.77 ГПК, и установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно същите ако страната остане задължена за разноски, съдът е длъжен да обезпечи принудителното им събиране, такива разноски съставляват държавните такси и при условие, че е налице пропуск за присъждането им с решението, съдът следва да обезпечи сам и служебно надлежното им събиране - в това число чрез присъждането им; обстоятелството, че дадена страна не внася предварително ДТ, но по силата на закона впоследствие дължи такава предвид изхода на спора /чл.157 ал.2 ЗОНПИ/, означава, че, при констатиране на такава дължимост, съдът е длъжен да присъди съответните държавни такси в полза на бюджета на съответния съд /опр. №.2072/21.04.26 по ч.г.д.№.1004/26, III ГО, и др./. В този смисъл е и приетото от въззивния съд. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос е неотносим и не съответства на обстоятелствата по делото. Въззивната инстанция не е отричала задължението си да извърши проверка за валидността и допустимостта на първоинстанционното определение, но е намерила, че се касае за редовно и допустимо такова, поради което и е пристъпила към изследване на неговата законосъобразност. От друга страна въззивният съд е приел, че е налице хипотеза, в която първоинстанционният е действал в изпълнение на задължението си по чл.77 ГПК-в която хипотеза не се нуждае от специално сезиране от някоя от страните и изискванията на чл.248 и чл.250 ГПК са неприложими - а само определението, с което е оставил без уважение молба за изменение на постановеното по реда на чл.77 ГПК определение, е постановено по реда на чл.248 ГПК – доколкото жалбоподателят е искал изменение съгласно тази разпоредба. С оглед на изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид позоваването на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по допустима частна жалба по отношение на допустим първоинстанционен акт /постановен по подадена от самия жалбоподател молба по реда на чл.248 ГПК за изменение на определение по чл.77 ГПК/ и неговото определение не е недопустимо. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложените са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,