Определение № 395 от 20.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2520/2016 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е: 1/ по касационна жалба на ищците, М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т., срещу решение № 4312 от 19.05.2016г. по гр.д. № 6127/2015г. на Софийски градски съд, в частта с която след отмяна на първоинстанционния акт е отхвърлен предявения от тях срещу [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 З. за прогласяване нищожността на клаузите, уговорени в чл.3, ал.1, чл.6, ал.3 и чл.22 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113 /Договора/, сключен 06.03.2008г, както и в частта за разноските; 2/ по касационна жалба на ответника [фирма] срещу същото решение, в частта, с която е потвърдено решението на СРС за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр. първо от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 и чл.143, т.3, т.10 и т.12 от З. и за осъждане на банката на основание чл.55, ал.1, пр.1-во и чл.86, ал.1 от ЗЗД да върне сумата от 4265,61 швейцарски франка, представляваща разлика между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищците за период от 49 месеца от датата на подписване на договора за кредит до завеждане на исковата молба, и сумата в размер на 6,57 швейцарски франка, съставляваща надплатена годишна такса за управление на кредита за същия период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 3.04.2012г. до окончателното й изплащане, както и разноски пред СРС и СГС. В касационната жалба на М., Г. и К. Т. се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В депозирания от [фирма] отговор по касационната жалба на ищците, са изложени твърдения за липса на основанията за допускане на касационен контрол и неоснователност на жалбата. Претендират направените съдебни разноски. В касационната жалба на [фирма] се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Изложени са съображения, че предявените установителни искове са оценяеми и районният съд е некомпетентен да се произнесе като първа инстанция по тях. Решението е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Претендират направените по делото разноски за трите инстанции. В депозирания от М., Г. и К. Т. отговор на касационната жалба на ответника, са изложени твърдения за недопустимост, неоснователност и немотивираност на жалбата. Претендират направените в настоящото производство разноски, вкл. адвокатски хонорар. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В обстоятелствената част на въззивното решение съставът е възприел за обоснован извода на СРС, че процесната клауза на чл.3, ал.5 от договора е уговорена във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП със стойност, която счита за целесъобразна. Изложил е съображения, че в договора не е установен обективен критерий, механизъм и методология за промяна на БЛП, който да е уговорен от страните, респективно компонентите, които влияят върху неговото формиране. Констатирал е, че банката не е ангажирала доказателства за индивидуално уговаряне между страните на спорните по процесния договор клаузи -чл.3, ал.5 и чл.12, ал,1, които са обявени за неравноправни. Въз основа на това е направен извод, че заплатените от ищците искови суми на основание обявените за нищожни клаузи на договора за изменение на БЛП и месечната вноска подлежат на връщане. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск за прогласяване нищожността на клаузи чл.3, ал.1, чл.6, ал.3 и чл.22 от договора, въззивният състав е намерил, че същите не противоречат на нормативните правила, уреждащи забраната за уговаряне на неравноправни клаузи – арг. чл. 143 З., тъй като не са уговорени във вреда на потребителя. Изложени са съображения, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора урежда „изначалните условия” на договора за кредит към момента на сключването му, като страните са били напълно наясно с тях, а с факта на подписването му са изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването на договора, съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Допълнително е аргументирано, че приемането на тази клауза за нищожна е равносилно на липса на цена /основание на договора т.е. на съществен елемент, което би довело до нищожност на целия договор. Спрямо клаузите на чл.6, ал.3 и чл.22 от договора е посочено, че същите нямат отношение към формирането на БЛП и не рефлектират върху размера на възнаградителната лихва, а само касаят начина на отразяване върху месечните погасителни вноски /автоматично/, съответно начина на превалутиране на швейцарските франкове към лева и евро, което принципно винаги влияе върху размера на дължимите погасителни вноски, както е посочено в чл.22 от договора. С оглед на това е направен извод, че тези уговорки не противоречат на разпоредбите, уреждащи забраната за уговаряне на неравноправни клаузи по арг. на чл.143 З.. По касационна жалба на ответника [фирма]: Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Клаузите от договор за банков кредит, с които страните уговарят основанието за дължимост, начина на формиране и начина на изменение на възнаградителната договорна лихва, съставляващи част от същественото съдържание на договора за банков кредит по смисъла на чл. 420 от ТЗ, и в тази връзка, като оценяем или неоценяем следва да се определи установителният иск за прогласяване на нищожност на такива клаузи?, решен в противоречие с определение № 290/8.04.2014г. по ч.т.д. № 953/2014г. на І т.о. на ВКС; /2/ По спора относно неравноправни клаузи в договор с потребител, когато първата инстанция нито в доклада по делото, нито впоследствие е дала указания за представяне на доказателства във връзка с установяване на факти и обстоятелства относно индивидуалния характер на договарянето при сключване на договора, а впоследствие е приела това обстоятелство за недоказано, и щом въззивният съд е сезиран с оплакване за липса на указания, следва ли тогава въззивният съд да поправи пропуска на първата инстанция и да даде пропуснатите от първата инстанция, заедно с възможност на въззивника да посочи и представи доказателства?, решен в противоречие с т. 2 от ТР № 1/9.12.2013г. на ВКС по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК; /3/ Когато в договора за ипотечен банков кредит е предвидено, че уговорената възнаградителна лихва по кредита включва променлива компонента – базов лихвен процент (БЛП), която през срока на договора се променя в зависимост от обективни фактори (например, един от тях е лихвеният мерител Л. за швейцарски франкове), като банката има право да промени без предизвестие БЛП, а всяко изменение на БЛП се обявява незабавно в банковите салони и на интернет страницата на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 143, т. 10 от З.? За да приложи съдът изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 143, т. 10 от З., достатъчно ли е договорът за ипотечен банков кредит да предвижда общото право на потребителя по всяко време едностранно да го прекрати, като предсрочно погаси задължението си до края на срока му?; /4/ След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата, и след като съгласно договора за кредит лихвата, може да се променя през срока на договора и изменението на лихвата е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката (какъвто в случая е лихвеният мерител Л. за швейцарски франкове), следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 143, т. 10 и т. 12 от З.?”. Направено е от банката искане за преюдициално запитване относно тълкуването и прилагането на изключението по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 от З., тъй като това е свързано с тълкуването на съответните транспонирани в българското законодателство разпоредби от Директива 93/13/Е. на съвета от 5.04.1993г., по които е компетентен да се произнесе С., чиито указания по тълкуването и прилагането са задължителни за всички национални съдилища. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не може да бъде допуснато до касация в обжалваната от банката част, предвид следното: Исковете за прогласяване на нищожност на клаузи от договор за кредит като неравноправни, са неоценяеми, поради което не е налице наведената от банката – касатор евентуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, основано на твърдение за нарушаване на правилата за родова подсъдност при разглеждане на отрицателните установителни искове. Старата практика на ВКС, в която е прието, че тези искове са оценяеми, следва да се счита преодоляна с постановяване по реда на чл.274, ал.3 ГПК на определение № 449 / 29.07.2015г. по т.д. № 1567/ 2015г. на I ТО на ВКС, както и на постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 424/ 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. IV ГО на ВКС, решение № 77/ 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/ 2014г. на III ГО на ВКС, решение № 76/ 15.07.2015г. по т.д. № 888/2015г. на I ТО на ВКС и решение по т.д. № 686/ 2015г. на II ТО на ВКС. Настоящият състав напълно споделя даденото разрешение, че когато съдържанието на договорната клауза, чиято нищожност се претендира, не касае основанието на вземането / престацията и не се отрича наличието на действително правно основание на престацията, а единствено реда и начина на определяне на вземането, или други уреждащи правоотношението елементи, искът за прогласяване на нищожността на клаузата е неоценяем. В същата насока е и решение № 76 от 15.07.2016г. на ВКС по т.д. № 888/2015г., І т.о., според която установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорената лихва на кредита, е неоценяем. Посочено е, че искът е подсъден по правилото на чл. 103 ГПК на районен съд и съдът определя държавната такса при предявяването му по чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Ето защо, даденото от въззивната инстанция разрешение относно първия формулиран от банката – жалбоподател въпрос, дали установителните искове за нищожност на клаузи от договора за кредит са оценяеми или не, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не може да предпостави допускането на касационния контрол,- не налице поддържаната вероятна недопустимост на обжалвания акт. Вторият въпрос също не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице порок на доклада на първата инстанция, на който се позовава банката – касатор. В доклада по чл.140 ГПК е указано на банката, че носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които тя основава своите възражения, част от които е, че договорът за жилищен кредит е индивидуално договорен с ищците, съгласно възраженията, визирани в отговора на исковата молба. Въззивната инстанция не е допуснала поисканите от банката доказателства, поради несъответствие на поставените към ищците въпроси по реда на чл.176 ГПК с тези, формулирани в първата инстанция, а искането за разпит на свидетел е оставено без уважение на основание чл.266, ал.3 ГПК, както и поради това, че те не са необходими по смисъла на чл.146, ал.4 ГПК. С оглед на изложените факти, липсва поддържаното във въпроса неосъществяване от въззивния съд на правомощията му във връзка с последици от непълен доклад. Отговорът на трети въпрос не се явява обуславящ за крайния изход на делото, тъй като е предпоставен от възприемане на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че промяната на базовия лихвен процент е в зависимост от обективни фактори, противно на приетото от въззивния съд, че в договора не е установен обективен критерий, механизъм или методология за промяна на БЛП, който да е уговорен от страните, респективно компонентите, които виляят върху неговото формиране. Въпросът, свързан с приложението на чл.144, ал.2, т.1 З. вр. чл.143, т.10 З., също не покрива общото основание за допускане на решението до касация, тъй като разпоредбата касае правото на прекратяване едностранно на договора от потребителя в хипотеза на несъгласие с едностранното увеличение на възнаградителната лихва, без заплащането му, поради което извън предмета на спора е наличието на клаузи, предвиждащи правото на предстрочно изпълнение на договора от потребителя, водещо като последица до прекратяването му, в която хипотеза следва да се заплати увеличения размер на лихвата. По отношение на последния въпрос също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция е приела противното на въведеното във въпроса от банката твърдение, че определянето на БЛП е събитие, независещо от волята на страните. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, въз основа на какво обосновава извод, че банката може произволно във всеки един момент да увеличи БЛП със стойност, която счита за целесъобразна. Доколкото въззивната инстанция не е основала решението на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че определянето на БЛП е събитие, независещо от волята на банката, въпросът не е обуславящ изхода на спора. Нещо повече, даденото разрешение в тази част е в съответствие със задължителната практика по чл.290 ГПК на ВКС, материализирана в решение № 95 /13.09.2016г. по т.д. № 240/ 2015г. на II ТО на ВКС. В него е прието, че добросъвестност по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, търговецът / доставчикът на финансови услуги, когато увеличението на престацията не зависи от неговата воля, какъвто не е настоящият случай. Изменението на цената следва да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободен пазар и/ или държавен регулатор. В същата насока е и решение № 205 / 07.11.2016г. по т.д. № 154/ 2016г. на ВКС, I ТО Направено е и искане за преюдициално запитване по чл.628 от ГПК относно тълкуване и прилагане на изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 З., тъй като тълкуването на транспонираните разпоредби на чл.2 б.”б” и б.”в” вр. чл.1 б.”й” и „л” по приложение на чл.3, пар.3 от Директива 93/13 е от значение за правилното решаване на делото. Настоящият състав намира, че е налице тълкуване относно приложението на посочените разпоредби от Директивата в предходни решения на С.. С -472/10 /т.1/, С-415/11 /т.2/, поради което на основание чл.629, ал.3 ГПК, намира, че искането за допускане на преюдициално запитване следва да се остави без уважение. По касационна жалба на ищците М. Г. Т., Г. А. Т. и К. Г. Т.: Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин и формула се образува и изчислява този базов лихвен процент?, решен в противоречие с решение от 22.10.2012г. по гр. д. № 40854/2011г. на 51-ви състав на СРС, решение от 18.02.2014г. по гр.д. № 12972/2012г. на ІІІ г състав на СГС, определение № 279/26.09.2014г. по гр.д. № 2281/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 774/10.12.2014г. по ч.т.д. № 3400/2014г. на ТК на ВКС; /2/ Може ли да се приеме за ясна и разбираема клауза от потребителски договор, в която се определя, че лихвата ще се изчислява като сбор от базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин се изчислява и определя базовия лихвен процес?, решен в противоречие с решение от 22.10.2012г. по гр. д. № 40854/2011г. на СРС, решение от 18.02.2014г. по гр.д. № 12972/2012г. на СГС, решение по гр.д. № 8877/2013 г. СГС; /3/ Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи, са индивидуално уговорени?; /4/ Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите клауза от потребителски договор, с която се прехвърля изцяло валутния риск от промяна на стойността на швейцарския франк спрямо еврото при положение, че липсва реално предоставен от банката и усвоен от кредитополучателите кредит в швейцарски франкове?; /5/ Допустимо ли е чрез клауза в потребителски договор, потребителят да се отказва от права и да заявява готовност да понесе всички вреди, включително и пропуснати ползи от повишаване на валута (швейцарски франк), която не е усвоил и това кореспондира ли с духа и съдържанието на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?, решен в противоречие с решение по гр.д. № 5189/2016г. на ІІа състав на СГС”. Спрямо четвърти и пети въпрос се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие на даденото от въззивната инстанция разрешение в това в решение по гр.д. № 5189/2016г. на Софийски градски съд, I. състав. Искът за нищожност на уговорката в чл.6, ал.3 от договора е охврълен от въззивната инстанция, поради това, че няма отношение към формирането на БЛП и не рефлектира върху размера на възнаградителната лихва. Същата предвижда, че „в случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал.1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателя с подписването на настоящия договор, дава своето неотменно безусловно съгласие”. Съобразно клаузата, автоматичната промяна на анюитетната вноска е свързана с промяна на БЛП от банката и доколкото едностраннато промяна на БЛП от страна на банката като възможност е отречена от съда с уважаване на иска за нищожност, поради неравноправност ,на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора, формулираните въпроси във връзка с възможността на банката едностранно да промени БЛП не са относими към даденото от въззивната инстанция разрешение относно липсата на нищожност на клаузата на чл.6, ал.3 от договора и в тази част няма основание за допускане на касационния контрол на обжалвания акт. Поставените въпроси от касаторите – ищци във връзка с прехвърляне изцяло върху потребителя на валутния риск и възлагането на вредите от валутните промени на него са обуславящи за изхода на спора, които са относими към клаузите на чл.3, ал.1 /при уговорена лихва в швейцарски франкове, но предоставен ресурс в евро/ и чл.22 от договора за кредит. Въпреки, че не се доказва посоченото от жалбоподателите – ищци основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като по настоящото дело не са представени доказателства, че решение по гр.д. № 5189/2016г. на Софийски градски съд, I. състав е влязло в сила, налице е другата релевирана допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване винаги, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК в обжалваната от касаторите –ищци част за отхвърляне на исковете за нищожност на клаузите на чл.3, ал.1 и на чл.22 от договора за кредит, като неравноправни, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по т.д. № 1/ 2009г- на ОСГТК на ВКС, въпрос: „ Неравноправна ли е по см. на чл.143 З. клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл.144, ал.3 З.?” С оглед обусловеността на производството по чл.248 ГПК от изхода на спора по същество, частната жалба на ищците срещу определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК следва да се разгледа при разрешаване на спора по същество в допуснатото от настоящия състав касационно производство. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 75 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд