Определение № 575 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1422/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 435 от 16.01.2020 г. по гр.д.№ 9512/ 2018 г., в частта му, в която, след като е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 4566/ 2017 г., по предявените от М. М. П. срещу жалбоподателя искове, квалифицирани по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП и по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД са прогласени за нищожни клаузите на чл.22 ал.1 и 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL ..., сключен между М. М. П. като кредитополучател и „Юробанк България” АД като кредитор и „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на М. М. П. 9 557,85 евро – недължимо платена въз основа на същия договор сума за период 20.01.2012 г. – 24.02.2017 г. със законната лихва от 24.02.2017 г. до окончателното изплащане и разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано и понеже няма съмнения по неговата валидност, е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени предявените от М. М. П. срещу жалбоподателя искове, квалифицирани по чл.26 ЗЗД – за прогласяване на нищожността на клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3, чл.2 ал.1 и ал.3 и чл.6 ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL ... Касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятната му недопустимост, защото съдът е присъдил законна лихва върху главницата, без да е бил надлежно сезиран с въззивна жалба (липсва произнасяне по такава претенция в обжалваното от ищцата първоинстанционно решение). Освен това повдига правни въпроси, които касационната инстанция уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички относими за спора доказателства в тяхната съвкупност, пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни; за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на приета по делото експертиза в съвкупност с останалите доказателства и да изложи мотиви защо го възприема или не го възприема; допустимо ли е съдът да присъди връщане на недължимо платени по договор за банков валутен кредит суми във валута, която е различна от уговорената по договора и в която са правени погасителните вноски; променя ли основният характер на задължението по договор за банков кредит в чужда валута обстоятелството, че предоставената на кредитополучателя сума е била в различна от уговорената валута; за правомощието на въззивния съд да измени основното съдържание на договор за банков валутен кредит, като приеме, че страните са уговорили различна от изрично предвидената в договора валута; релевантно ли е за констатацията на създадена значителна неравноправност в ущърб на потребител по договор за банков валутен кредит настъпилото след сключването на договора поскъпване на валутата на кредита, към която българският лев няма фиксиран курс; в горната хипотеза допустимо ли е съдът да възложи на кредитора неблагоприятните последици от поскъпването, макар последният да не е могъл да го предвиди и да не е бил в състояние да му повлияе. Жалбоподателят счита, че първите три от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). За останалите поддържа, че са разрешени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (СЕС) или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна М. П. оспорва жалбата като недопустима с оглед цената на иска, тъй като счита делото за търговско, а предявените вземания - в размер под 20 000 лв. Оспорва и наличието на основания за достъп до касационен контрол, като поддържа, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като претенцията за законна лихва е заявена с исковата молба. По поставените от жалбоподателя въпроси взема становище, че те касаят правилността на решението и са неотносими към правните разрешения на въззивния съд. Евентуално излага съображения, че тези въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна възразява, че делото е търговско. Не са търговски по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), ако една от страните по нея не е търговец (определение № 547/ 23.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4967/ 2016 г., IV г.о.). Основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция – 20 000 лв вместо 5 000 лева - е това, че в отношенията между търговци сумата 20 000 лева не е голяма. За физическите лица обаче сумата 20 000 лв не е незначителна, още повече когато спорът е по сделка, по която те се явяват потребители. Именно поради това с разпоредбата на чл.113 изр.2 ГПК законодателят изрично предвиди, че образуваните по искове на и срещу потребители дела са граждански и се разглеждат по общия исков ред. Затова по спор за недействителност (пълна или частична) на договор за банков кредит, образуван по иск на потребител по такъв договор прагът за достъп до касация на постановеното по спора въззивно решение е 5 000 лв, а не 20 000 лв. Извън изложеното, исковете за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договор, когато не се оспорва правната връзка, респективно основанието на дължимата към кредитора престация дори когато редактираната или отпадаща като последица от уважаване на иска клауза въздейства върху размера на вземането на кредитора, са неоценяеми (решение № 72/ 02.08.2016 г. по т.д.№ 686/ 2015 г., ІІ т.о. и цитираните в него). Решенията по такива искове не са изключени от обхвата на касационния контрол. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL ..., по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищцата кредитен лимит в швейцарски франкове в размер равностойността на 81 000 евро по негов курс "купува" за швейцарски франк към евро в деня на усвояване на кредита. Страните се съгласили усвоеният кредит в швейцарски франкове по посочената в договора сметка да се превалутира служебно от ответника в евро по търговски курс "купува" на банката в деня на усвояването, като сумата бъде преведена по открита в банката сметка на кредитополучателя. Съгласили се още, че крайният срок за погасяване на кредита е 420 месеца, считано от датата на усвояването му, във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, на месечни вноски съгласно погасителен план към договора. Постигнали и съгласие, че ако на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по други свои сметки в банката, погасяването на кредита да може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове. Уговорили, че курс „продава“ за швейцарския франк към евро на банката се формира от официален курс „купува“ за евро към лева на банката, разделен на официален курс „продава“ за швейцарския франк към лева на банката за съответния ден. В чл.22 от договора кредитополучателят декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл.20 от договора може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. На 13.03.2008 г. било съставено и приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част от него, в което бил посочен приложимия към същата дата курс "купува" на банката за швейцарския франк към евро (1,5951644), както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове - 129 209. От заключението на вещото лице съдът установил, че разликата между евровата равностойност на платените вноски в швейцарски франкове и вноските в евро, които би платил кредитополучателят, при лихвените проценти, които банката е прилагала по кредита, е в размер 9 557,85 евро. Установил още, че кредитът реално е усвоен в евро и кредитополучателят не е получавал швейцарски франкове. Уговорената сума в швейцарски франкове била преведена в блокирана сметка, превалутирана служебно от банката в евро и прехвърлена в еврова сметка на ищцата. От свидетелските показания съдът установил, че в хода на преговорите за сключване на договора банката не е допускала възможност за промяна в клаузите по договора без одобрение на някой от компетентните й отдели. Фактически на ищцата не била предоставяна възможност за промяна на клаузите по предварително изготвения от банката договор за кредит. Предложенията й за промяна били отхвърляни от служителите на банката с мотив, че договорите са бланкови и отразяват утвърдената политика на банката. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че ищцата била кредитополучател - физическо лице, като кредитът не бил предназначен за търговска или професионална дейност, поради което тя имала качеството на потребител по смисъла на § 13 т.1 ДР ЗЗП. Посочил, че клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3, чл.2 ал.1 и ал.3 от договора не са неравноправни, защото са свързани с основния предмет на договора и са изразени на ясен и разбираем език. Не била неравноправна и клаузата на чл.6 ал.2 от договора, която касаела единствено начина на погасяване на кредита, но не и размера на задължението, нито курса на банката, по който се търгува с валута или поемането на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск. Тези съображения обаче не важали за клаузите по чл.22 ал.1 и ал.2 от договора. Съдът посочил, че при кредити в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Нарушението на това изискване правело клаузите, освен ако не са индивидуално договорени, неравноправни. В случая не можело да става въпрос за индивидуално договорени клаузи, тъй като договорът бил съставен предварително и потребителят не бил в състояние да влияе на съдържанието ми. Затова декларираното от ищцата съгласие, че била изцяло запозната и че разбирала икономическия смисъл и правните последици на клаузите, не можело да се счита като доказателство, че същата била достатъчно информирана. Липсвали данни за каквато и да е информация осигурена от банката към момента на сключване на договора, за това, че била възможна промяна на курса на швейцарския франк, което от своя страна би рефлектирало върху размера на дълга. Кредиторът не бил разяснил на потребителя какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимизира валутния риск. След като банката не била изпълнила задължението си да предостави на по-слабата страна по договора нужната информация, нямало основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск. Липсата на предоставена информация не позволявала на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не разполагал с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк. Банката е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора. В нарушение на принципа на добросъвестност тя не е сторила това. Доколкото с клаузите на чл.22 ал.1 и ал.2 от договора върху потребителя се прехвърлял изцяло валутният риск, с това се създавало значително неравновесие между правата и задълженията на страните по смисъла на чл.143 т.19 ЗЗП. По тези съображения съдът обявил тези клаузи за неравноправни и като такива - нищожни. С оглед нищожността на клаузите, заплатените от ищцата суми свързани с цялостното поемане на валутния риск от нея, съдът счел за дадени при начална липса на основание, поради което осъдителният иск също бил уважен. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо като произнесено по непредявено искане. Претенцията за присъждане на законна лихва е заявена от ищцата още с исковата молба. Искането не е уважено от първата инстанция, защото тя е отхвърлила изцяло осъдителния иск. Изрично произнасяне по съпътстващата претенция за лихва не е необходимо, защото присъждането на законната лихва (когато е поискана) е законна последица от уважаването на иска. Ако искът е отхвърлен поради несъществуване на предявеното за защита вземане, подразбираемо не може да съществува и задължение за обезщетяване на забавеното му изпълнение. В тази хипотеза произнасянето по надлежно заявеното искане за законна лихва е в компетентност на инстанцията, която признава главното вземане за съществуващо. Няма основание за допускане на касационното обжалване по процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд като инстанция по същество на спора. Те са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Напротив, при постановяване на своя акт съдът е съобразил установената практика (срв. решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него), която го задължава да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. За съда не съществува задължението да възприеме безкритично всяко заключение на вещо лице (решение № 191/ 24.04.2012 г. по гр.д.№ 157/ 2011 г., І г.о., решение № 115/ 02.06.2014 г. по гр.д.№ 163/ 2014 г., І г.о. и др.). Той го обсъжда и преценява на общо основание заедно с другите доказателства по делото. Ако страните са направили възражения срещу заключението, съдът е длъжен да ги обсъди и да им отговори мотивирано, но не е длъжен да ги възприеме. Необуславящ е обаче въпросът допустимо ли е съдът да присъди връщане на недължимо платени по договор за банков валутен кредит суми във валута, която е различна от уговорената по договора и в която са правени погасителните вноски. Такъв въпрос ответникът (сега касатор) не е поставил нито в отговора срещу исковата молба, нито в отговора срещу въззивната жалба или в хода по същество пред въззивната инстанция. Съответно той не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя решението му. Необуславящи са и въпросите променя ли основният характер на задължението по договор за банков кредит в чужда валута обстоятелството, че предоставената на кредитополучателя сума е била в различна от уговорената валута и може ли въззивният съд да измени основното съдържание на договор за банков валутен кредит като приеме, че страните са уговорили различна от изрично предвидената в договора валута. Те не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд, който е приел, че поетите задължения за отпускане и връщане на кредита в швейцарски франкове са основни по договора и на правните му изводи, че клаузите, с които тези задължения са поети, не са неравноправни. Никъде в мотивите си съдът не е посочил, че кредитът е отпуснат, усвоен и погасяван във валута, различна от договорените между страните швейцарски франкове. По аналогични съображения необуславящ е и въпросът допустимо ли е съдът да възложи единствено на кредитора неблагоприятните последици от поскъпването на валутата по договора, макар последният да не е могъл да го предвиди и да не е бил в състояние да му повлияе. В обжалваното решение не е прието, че банката (като кредитор по договор за валутен кредит) не е могла да предвиди поскъпването на валутата по договора. Обратно, прието е, че банката е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да информира насрещната страна по договора за възможните последици от това, включително за възможното значително увеличаване на финансовата тежест при погасяването на кредита. Обуславящ е въпросът релевантно ли е за констатацията за създадена значителна неравноправност в ущърб на потребител по договор за банков валутен кредит настъпилото след сключването на договора поскъпване на валутата на кредита, към която българският лев няма фиксиран курс. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на СЕС, тъй като нито едно от решенията на този съд, на които касаторът се позовава, не го разрешава. Той също така няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното по–горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, такова значение би имал въпрос, по чието разрешаване няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпроса има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. При сходни с тези по настоящето дело фактически установявания, в решение на ВКС, І т.о., № 295/ 22.02.2019 г. по т.д.№ 3539/ 2015 г. е прието, че неравноправна и поради това нищожна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, ако създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в тази хипотеза за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл.144 ал.3 ЗЗП. В този случай сумите по курса на валутата по кредита към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, се явяват заплатени при начална липса на основание от кредитополучателя. Решението на ВКС е мотивирано след детайлно проучване на практиката на СЕС по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г., поради което не може да се поддържа, че даденото от въззивния съд идентично разрешение противоречи на практиката на СЕС. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и