Определение № 189 от 21.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2549/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Еврокапитал – България“ ЕАД / в несъстоятелност/, представлявано от адв. З. Н., срещу определение № 121/10.07.2025г., постановено по т.д. № 106/2025г. на Апелативен съд - Бургас, в частта му, с която е потвърдено определение № 260117/10.04.2025г. по т.д. №180/2020г. на Окръжен съд – Бургас, с което е отхвърлено искането по чл. 248 ГПК на „Еврокапитал – България“ ЕАД / в несъстоятелност/ за изменение на определение № 260503 от 30.12.2024 г. в частта за разноските, като вместо постановеното дължимата държавна такса по производството в размер на 250 000 лв. да се събере от масата на несъстоятелността, същата да се възложи на ищците - “БПИ” АД и “Петрол” АД. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и немотивирано. Твърди, че за да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 649, ал.6, предл.2 от Търговския закон, неприложима в конкретния случай, тъй като искът не е нито уважен, нито отхвърлен, а производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска като предявен извън преклузивните срокове по чл. 649, ал. 1 ТЗ. Жалбоподателят счита, че специалната разпоредба на Търговския закон единствено отлага събирането на държавната такса, но такава по чл. 77 ГПК, във връзка с чл. 73, ал. 3 ГПК, се дължи от подателя на искането. Според жалбоподателя следва да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, във връзка с чл. 621 ТЗ, и държавната такса за производството по предявения недопустим иск да се възложи в тежест на ищците. Изтъква се в жалбата като довод, че е приложима нормата на чл. 620, ал. 7 ТЗ и единствено при отхвърляне на предявен от синдика иск, разноските по делото, включително дължимата държавна такса, следва да се събират от масата на несъстоятелността. Частният жалбоподател сочи, че производството по делото не е инициирано от синдика, той с поведението си не е дал повод за завеждане на недопустимия иск, поради което не трябва несъстоятелният длъжник да бъде ангажиран със заплащането на разноски по делото. По подробно изложените доводи претендира отмяна на определението в обжалваната му част, като вместо това бъде постановен друг акт, с който да бъдат осъдени иницииралите процеса - „БПИ“ АД и „Петрол“ АД да заплатят дължимата държавна такса по производството. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „При прекратяване на производство поради недопустимост на иска / депозиран извън преклузивните законови срокове/ ответникът следва ли да понесе тежестта на разноските?“; 2. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 649, ал.6, изр.2, предл.второ ТЗ, в случай, че делото бъде прекратено поради недопустимост на иска, тъй като е предявен извън преклузивните срокове?“; 3. „При прекратяване на дело, образувано по иск по чл. 649 ТЗ поради недопустимост, следва ли да се приложат общите правила на чл. 78 ГПК или тези за отхвърляне на иска по чл. 649, ал.6, изр.2, предл.2 ТЗ?“; 4. „Налице ли е равнопоставеност между страните, ако ответникът се осъжда да заплати държавна такса по дело, образувано по недопустим иск, с оглед на което и прекратено преди разглеждане от съда, а на ищците не се разпределят разноски?“; 5. „Когато синдикът е служебно присъединен като ищец по недопустимо заведен иск по чл. 649 ТЗ и не е взел каквото и да е участие в процеса, следва ли при прекратяване на производството, масата на несъстоятелността да бъде осъдена на разноски?“. Жалбоподателят поддържа, че по първите два въпроса въззиввният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в опр. № 595/22.11.2017г. по ч.т.д. № 2217/2017г., 1 т.о. на ВКС, опр. № 374/02.08.2016г. по ч.т.д. № 988/2016г. на ВКС, 1 т.о., опр. № 337/17.06.2015г. по ч.т.д.№ 1658/2015г. на ВКС, 1 т.о., а по последните, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Депозиран е отговор на частната жалба от ищеца в производството -„БПИ“ АД от 23.10.2025г. чрез адв. В. В., с който по подробно изложените съображения се претендира частната жалба да бъде оставена без уважение, а определението - да бъде потвърдено. В отговора, подаден от синдика на „Еврокапитал – България“ ЕАД / в несъстоятелност/ - Д. Н., се претендира допускане на касационно обжалване и отмяна на определението. Ответникът М. В. С. е подал писмен отговор на частната жалба от 10.11.2025г. чрез процесуалния си представител – адв. Н. П., като поддържа, че частната жалба е основателна и обжалваното определение следва да бъде отменено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Бургас е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД, във връзка с чл. 649, ал. 1 ТЗ, предявени от „БПИ“ АД - кредитор на несъстоятелното дружество, против „Еврокапитал – България“ ЕАД / в несъстоятелност/ и М. В. С., като е конституиран като ищец по негова молба и кредиторът „Петрол“ АД. Отчел е, че като съищец е конституиран синдикът на несъстоятелното дружество. Въззивният съд е посочил, че производството е прекратено поради недопустимост на исковете, тъй като те са били предявени извън предвидения преклузивен законов срок. След влизане в сила на акта за прекратяване на производството, съдът е постановил дължимата по делото държавна такса в размер на 250 000 лв. да се събере от масата на несъстоятелността. С определение по чл. 248 ГПК, Окръжен съд – Бургас по искането на „Еврокапитал – България“ ЕАД / в несъстоятелност/ по чл. 248 ГПК е отказал да измени акта си в частта за държавната такса. Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 649, ал. 6 ТЗ в производствата по чл. 649 ТЗ държавни такси не се внасят предварително. Посочил е, че разпоредбата е специална и изключва приложението на общите правила за разпределяне на отговорността за разноски по ГПК. Апелативният съд е направил извод, че при отхвърляне на иска, както и при прекратяване на производството, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността, без значение дали искът е предявен от кредитор или от синдика. С оглед горното е заключил, че държавната такса не следва да се възлага на ищците, а трябва да се събере от масата на несъстоятелността и искането за изменение на акта по чл. 248 ГПК е неоснователно. С определението АС – Бургас е оставил без разглеждане частната жалба на ответника по исковете - М. В. С. срещу първоинстанционното определение, като в тази част актът е влязъл в сила като необжалван. ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр.2 ГПК, тъй като не се установява вероятност същият да е нищожен или да е недопустим. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното Тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първите три поставени от жалбоподателя въпроса са взаимосвързани и с оглед становището му, че при прекратяване на производството поради недопустимост на иска, разпоредбата на чл. 649, ал.6, предл. 2 ТЗ е неприложима, и неправилно държавната такса била възложена на ответника. Въпросите са свързани с възприетото от въззивния съд относно специалната регламентация за държавната такса в производството по исковете по чл. 649 ТЗ, поради което удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Налице е практика на ВКС, обективирана в определение № 581/07.11.2022г. по ч.т.д. №2255/2022г., 2 т.о., определение № 311/12.07.22г. по ч.т.д. № 985/22г., 1 т.о., определение № 73/18.02.2022г. по ч.т.д. №2553/2021г., 2 т.о., определение № 412/19.06.2019г. по ч.т.д. №2628/2018г., 2 т.о., и мн. др., в които се приема, че волята на законодателя относно дължимостта на държавната такса е ясна и не поражда съмнение относно целта - освобождаване само от предварително заплащане на дължимата държавна такса, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове, както и че прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса. Приема се с оглед горното, че разпоредбата, предвиждаща, че таксата се събира от масата на несъстоятелността при отхвърляне на иска, урежда дължимостта на държавната такса и при приключване на делото без произнасяне по същество /при връщане на исковата молба и прекратяване на производството/, включително и поради недопустимост на иска. Както се посочва изрично в определение № 340/07.07.2017г. по ч.т.д. №1190/2017г., 1 т.о., и при прекратяване на производството поради недопустимост на исковете, тежестта за заплащане на държавна такса съгласно чл. 649, ал.6, in fine ТЗ следва да бъде възложена върху масата на несъстоятелността, а разпоредбата на чл. 78 ГПК не се прилага субсидиарно при наличието на тази специална регламентация в ТЗ. Апелативният съд е постановил акта си в съответствие с горецитираната практика, а не противно на същата, като е счел, че независимо от прекратяване на производството и причината за това, дължимата държавна такса следва да се събере от масата на несъстоятелността. Цитираната от жалбоподателя практика е по различни от настоящия казуси и е неотносима. Соченото определение №595/22.11.2017г. по ч.т.д. № 2217/2017г., 1 т.о. на ВКС е свързано с приложението на чл. 78, ал.2 ГПК и извънпроцесуалното поведение на ответника, като прекратяването на производството по конкретното дело е поради отпадане на правния интерес от иска с оглед извършен отказ от оспорваното учредено право на ползване. Определение № 374/02.08.2016г. по ч.т.д.№ 988/2016г., 1 т.о. на ВКС е във връзка с иск по чл. 694 ТЗ, който е различен от процесния, а определение № 337/17.06.2015г. по ч.т.д. №1658/2015г., 1 т.о. на ВКС е с предмет обжалване на определението за прекратяване на производството поради недопустимост на иска и разпределение на отговорността за разноски между страните, а не дължимостта на държавната такса. Приложеното от жалбоподателя определение №1409/12.05.2025г. по ч.к.т.д. №746/2025г. на ВКС, 1 т.о. е свързано с регламентацията относно държавната такса във връзка със Закона за медиацията и при приключване на производството по делото със споразумение за медиация, поради което също е неотносимо като практика спрямо настоящия казус. С оглед горното разрешението на въпросите от въззивния съд с обжалваното определение не се явява в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие със същата и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният като четвърти въпрос относно равнопоставеност на страните при възлагане на държавната такса, не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд. АС – Бургас не е обсъждал дали е налице равнопоставеност между страните, като такъв довод не е бил изложен и от частния жалбоподател в сезиращата въззивния съд частна жалба. С атакуваното определение е приложена специалната разпоредба на чл. 646, ал.6 ТЗ относно възлагане на държавната такса върху масата на несъстоятелността на несъстоятелния длъжник и не е извършвано разпределяне на отговорността за разноски между страните по делото, за да се преценява равнопоставеност и/или неоснователно обогатяване в зависимост от изхода на спора. С оглед горното въпросът не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на определението до касационно обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че не е налице и допълнителеният критерий за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба основанието се сочи бланкетно, без да се излагат конкретни съображения относно необходимостта от тълкуването на съответните разпоредби на закона по причините и с оглед целите, разяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последният поставен въпрос от частния жалбоподател е с оглед доводите му, че синдикът е служебно конституиран като ищец и не бил взел участие в процеса, като се твърди, че е приложима разпоредбата на чл. 620, ал. 7 ТЗ. Въззивният съд не е обсъждал горепосочената разпоредба, но дори и да го бе сторил и въпросът да се приеме за обуславящ, то не е налице допълнителното селективно основание за допускане на касационно обжалване. В определение № 412/19.06.2019г. по ч.т.д. №2628/2018г., 2 т.о., определение №50014/06.02.2023г. по ч.т.д. №2735/2021г., 1 т.о., опр.№798/21.12.2017г. по ч.т.д.№ 2890/2017г., 2 т.о., опр. №505/25.11.2019г. по ч.т.д. №661/2019г., 1 т.о., състави на ВКС са приели, че съгласно чл. 649, ал. 6, изр.2 ТЗ в тежест на масата на несъстоятелността е дължимата държавна такса, като нормата не прави разграничение дали искът е бил предявен от синдика или от кредитор на несъстоятелността. Обратният извод не би могъл да бъде аргументиран с разпоредбата на чл. 620, ал. 7 ТЗ, предвиждаща, че при отхвърляне на иск по чл. 645, 646 или по чл. 647, предявен от синдика, разноските по делото, направени от трето лице, се събират от масата на несъстоятелността. От една страна, тази разпоредба касае само разноските по делото, направени от трето лице при отхвърлен иск по чл. 645, чл. 646 или чл. 647 ТЗ, а от друга страна, независимо от тълкуването й, нормата има характер на обща – същата е част от Раздел І „Общи разпоредби” в Част Четвърта на ТЗ и е приложима само ако не са налице специални разпоредби относно отговорността за разноски в посочените в чл. 620, ал. 7 ТЗ производства, каквато се явява чл. 649, ал.6 ТЗ. Наличието на горепосочената практика изключва допълнителното селективно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано от жалбоподателя без обосноваване на предпоставките съгласно разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното определение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора твърдения за постановяване на въззивното определение в явно нарушение на чл. 78, ал. 4 ГПК и при неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ са обсъдени във връзка с поставените въпроси, но не се споделят от настоящия съдебен състав, и не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,