Определение № 269 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4027/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Й. Л. и Г. С. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 988 от 02.08.2019г., постановено по в.гр.д.№ 912/2019г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 844 от 28.02.2019г. по гр.д. № 10412/2018г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против Община Варна иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с.о.”Б.-север”, с площ от 1971 кв.м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че спорният имот № * по ПНИ е новообразуван имот от ПИ *, ПИ * и ПИ * и части от ПИ * и ПИ *., всички предоставени за ползване по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ на ползватели по разписен лист. Ползвателите на последните два имота са придобили правото на собственост до 600 кв.м, а останалите части са включени в ПИ * Ползвателите на останалите три имота не са заплатили и придобили собственост в допустимите части и тези имоти попадат изцяло в имота, за който на 25.08.2017г. е съставен акт за частна общинска собственост № 9591 на основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОС. От заключението на съдебно – техническата експертиза е установено, че всички земи в землището на кв.Г., където се намира процесният имот, са обобществени около 1959г. и представляват земеделски земи, като са запазили този си статут до одобряването на околовръстните полигони на териториите по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ на 21.07.2000г., след което попадат в урбанизирана територия. Имотът не е заявен за възстановяване и не е започнала процедура по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване или възстановяване право на собственост, няма постъпили искания за изменение на плана на новообразуваните имоти от 2012г. и данни за разпределение на кадастралните единици по помощния план. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният имот е представлявал земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, попадащ в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, предоставен на ползватели, като и че ответникът е провел доказване на придобитата собственост върху имота на основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, във вр. с чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Могат ли да се придобиват по давност имоти, за които не е било установено да са били част от кооперативно земеползване или одържавени или отнети по друг начин и поради което такива земи не подлежат на възстановяване, респ. за тях не се прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и дали те могат да бъдат включени във фонда по чл.19, вр. чл.25 ЗСПЗЗ и 2.Следва ли да се приеме, че се включват във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ и че стават собственост на общината земеделски земи, които не са били предмет на кооперативно земеползване и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, само поради факта, че попадат в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и след като няма данни да са предоставяни за ползване. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по жалбата Община Варна е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените въпроси са формулирани според твърденията на касаторите, не кореспондират на данните по делото и по тях липсва произнасяне, респ. не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито са налице сочените допълнителни основания за това. Предявеният иск е за установяване, че ответникът не е собственик на процесния имот и съдът не се е произнасял по въпроса за възможността за придобиването му по давност от ищците, които са обосновали правния си интерес от предявяването му с осъществявана от тях фактическа власт след 2000 г., нито е приел, че имотът не е бил обобществен и подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а тъкмо обратното. С посочената от касаторите практика на ВКС – Р № 109 по гр.д.№ 356/2016г. и Р № 249 по гр.д.№ 621/2010г. на І г.о. са разгледани различни от настоящата хипотези, при които след образуването на ТКЗС техните владелци или собственици са запазили фактическата си власт върху тях в реални граници като дворни места и никакво противоречие с тях не е налице, нито същите сочат конкретно в какво се състои противоречието. Не са изложени и релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване, които в случая липсват. По въпроса кои земи се включват във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ е налице практика на ВКС, включително посочената от касаторите, с която въззивното решение е съобразено. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.