Определение № 3247 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4095/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 525 от 02.05.2024 г. по в. гр. д. № 3381/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2844 от 31.05.2023 г. по гр. д. № 14417/2021 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „Инвестбанк“ АД иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода м. декември 2008 г. до 01.12.2021 г., на апартамент № * с идентификатор ***** по КККР на [населено място], със застроена площ от 139,20 кв. м, заедно с 2,73% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, находящ се [населено място], район ,,В.“, ж. к. ,,Г.“, бул. ,,Ц. Б. III“ № *, подпокривен етаж. По делото е установено, че на 15.04.2008 г. „Инвестбанк“ АД е предоставила на К. П. кредит овърдрафт за сумата от 98 000 евро, като за обезпечаването на кредита, в същия ден „Ю ЕМ БИ ГРУП“ АД е учредило договорна ипотека върху процесния апартамент. През 2008 г. ищецът е заплатил на дружеството – собственик сумата 41 000 евро за апартамента, който тогава е бил без врати, прозорци, подови настилки и обзавеждане. Същият поставил такива и направил имота годен за живеене, като през декември 2008 г. се нанесъл да живее в него задно с приятелката си. На 31.03.2010 г. „Инвестбанк“ АД и „Ю ЕМ БИ ГРУП“ АД са сключили договор за заместване в дълг, по силата на който дружеството е поело задължението на К. П. по договора за кредит от 15.04.2008 г. Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит, през 2012 г. банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело срещу дружеството – длъжник. По изпълнително дело № 20137880400001 по описа на ЧСИ М. К. е извършен опис и оценка на процесния апартамент, като свидетелката Е. М. – приятелка на ищеца, е осигурила достъп до имота. Към този момент апартаментът е бил в завършен вид, с луксозни довършителни работи и напълно обзаведен. С постановление за възлагане от 20.05.2013 г., влязло в сила на 29.10.2014 г., и вписано на 12.11.2014 г., „Инвестбанк“ АД е обявена за купувач на имота. На 01.10.2013 г. ищецът е подал молба до банката, в която е посочил, че е сключил с „Ю ЕМ БИ ГРУП“ АД предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот и е заплатил сумата от 90 000 евро. Впоследствие е разбрал, че дружеството е ипотекирало апартамента в полза на банката, която е обявена за купувач на проведената публична продан, поради което е заявил желание да го закупи от банката. От представените по делото писмени доказателства е установено, че както „Инвестбанк“ АД, така и Е. М., са превеждали суми на Етажната собственост на [улица]. На 18.11.2021 г. служители на банката са направили неуспешни опити да си осигурят достъп до жилището, поради което са залепили съобщение на входната му врата, в което са посочили, че собственик на имота е „Инвестбанк“ АД и са предоставили срок за неговото освобождаване. На 18.05.2022 г. ЧСИ К. е направил опит да въведе банката във владение на имота, но е заварил там ищеца, който е заявил, че е негов собственик. Съдебният изпълнител му е дал тридневен срок да поиска спиране на изпълнението, което същият е направил на 20.05.2022 г. Доколкото към 2023 г. сградата, в която се намира процесният апартамент, все още не е въведена в експлоатация, живущите в нея нямат обособени самостоятелни партиди за битовите си сметки, поради което задълженията за битови сметки се плащат на ръка на домоуправителя или на други лица, които ги събират. При тези фактически данни съдът е приел, че ищецът действително е упражнявал фактическа власт върху процесния апартамент за период над 10 години, считано от 2008 г., когато е заплатил на бившия му собственик „Ю ЕМ БИ ГРУП“ АД сумата 41 000 евро. Дружеството - собственик му е предоставило към 2008 г. и ползването на жилището, въпреки че отношенията между двете страни по повод покупката са останали без наличие на учредена конкретна и формална договорна връзка по смисъла на чл. 18 ЗЗД или чл. 19, ал.1 ЗЗД. С оглед липсата на правно основание, годно да го направи собственик, евентуалното му владение е недобросъвестно и срокът на придобивната давност е 10 години. В случая обаче ищецът не е своил апартамента предвид факта, че на 01.10.2013 г. е депозирал молба до банката, в която не е заявил право на собственост върху имота, а е претендирал такова да му бъде прехвърлено от страна на банката чрез договор за покупко-продажба. Тази молба е породила правната последица по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, т.е. довела е до прекъсване на придобивната давност. Доколкото „Инвестбанк“ АД е придобило собствеността върху процесното жилище в качеството си на ипотекарен кредитор на собственика, с оглед законовата уредба и естество на ипотечната защита, следва, че заявената придобивна давност не може да бъде противопоставена на ответника до извършването на публична продан на ипотекирания имот, когато се погасяват правата на ипотекарния кредитор. Публичната продан на апартамента е приключила на 05.04.2013 г. и банката е обявена за купувач, като дори до този момент ищецът да е владял имота, това владение не е било противопоставимо на ответника, а от 06.04.2013 г. до подаването на исковата молба десегодишният давностен срок не е изтекъл. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - решение № 734 от 12.06.2006 г. по гр. д. № 1526/2005 г., IV г. о., решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 323/2009 г., І г. о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г., ІІ г. о., решение № 445 от 21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г., І Г. О., решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр. д. № 1181/2013 г., І г. о., решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о. и др., но конкретен въпрос не е формулиран. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата „Инвестбанк“ АД е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие с посочената от него практика на ВКС. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност и недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не е налице и релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,