Определение № 2764 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3914/2023 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от юрисконсулт Р. И., като пълномощник на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник – областния управител на Софийска област срещу въззивно решение № 2105 от 26.04.2023 г. по в. гр. д. № 1581/2022 г. на Софийски градски съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Ответницата по касация Р. Т. П. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразила становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. На основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата ответница са конституирани наследниците й по закон: П. Р. Д., А. Р. С., Г. Г. П. и А. Г. П.. Ответникът по касация Столична община не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост е правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** с площ от 504 кв. м. и поземлен имот с идентификатор *** с площ от 197 кв. м. по кадастралната карта на [населено място], район „В.“. Ищцата е изложила твърдения, че през 1970 г. е закупила с писмен договор процесното дворно място, което владее като свое собствено. Придобила е същото по давност. Ответниците са оспорвали исковете. По делото е установено, че с писмен договор от 07.01.1970 г., с нотариална заверка на подписите, Р. Т. П. е закупила от Н. И. Н. дворно място с площ 800 кв. м., находящо се на ул. „*“ № 45. Видно от акт за държавна собственост № 5068/29.10.1966 г., същият е съставен на основание чл. 6ЗС и чл. 21 ПДИ за „стар общински имот“ от около 13 300 кв. м. между [улица]от № 60 до № 72 включително, ул. „*“ от № 41 до № 53 и ул. „*“,[жк], м. „П.“, указани на гърба на акта. На ръчно начертана скица са обозначени тези имоти, като са надписани имена и са нанесени постройки. По отношение на имота на ул. „*“ № 45 са посочени имената на лицата С. М. и Н. Г. и е отразена сграда. Като основание за одържавяване е описана заповед на председателя на ИК на СГНС за назначаване на комисия за проверка организацията на работата, регистрацията и инвентаризацията на държавните имоти. Впоследствие е съставен акт за държавна собственост от 11.09.1970 г. за „стар общински имот“ № 7, с площ 720 кв. м., на ул. „*“ № 45, при съседи: улица № „*“, П. М., П. С.. Индивидуализацията на същия е като „празно място, завзето от М. С.“. На 26.03.1997 г. е издаден акт за частна общинска собственост № 280, на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС за терена от 13 300 кв. м., като е цитиран акта от 1966 г. По делото е установено, че в първия кадастрален план за района, изработен преди 1956 г., процесният имот е бил нанесен с пл. № *. През 1956 г. е бил одобрен регулационен план, като имотът е попадал извън регулация. Съгласно кадастралния план от 1970 г. процесният имот е заснет и нанесен в кадастрален лист № 196 като имот с пл. № *, в който е нанесена жилищна сграда. По регулационния план от 1990 г. процесният имот е с пл. № *и попада в парцел * от кв. 20 – „за спортен комплекс“. Този план не е приложен. Действащ към момента е регулационен план на местността „М. п.“ от 1997 г., като процесният имот е нанесен в кадастралната му основа като имоти с пл. № * и пл. № *. За тези имоти е отреден УПИ *,* от кв. 18 за жилищно застрояване. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесният имот е включен в описан като държавен имот от 13 330 кв. м. в акта за държавна собственост от 1966 г. Идентичен е с имота, описан в акта от 1970 г. От комбинирана скица между аерофотоснимка снимка летене от 1954 г. и границите на имота по кадастралната карта е видно, че в района, в който той се намира, няма пустееща земя или блокове на стопанство. Имотите са сравнително малки, като всеки един от тях е засят с различна култура. От събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С. и С. е установено, че ищцата е стопанисвала процесния имот от 1970 г. Същият е с площ около 0,800 дка, като е ограден целия и в този обем е осъществявана фактическата власт върху него. С първоинстанционното решение исковете са уважени, като е признато за установено по предявените от Р. Т. П. срещу държавата и Столична община положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че е собственик на процесните имоти. Решението е връчено с електронно съобщение на ответника – държавата на 19.11.2021 г. В срока за обжалване на решението не е подадена въззивна жалба. Въззивното производство е образувано по жалба на ответника Столична община. В първото съдебно заседание пред въззивната инстанция държавата, която е била надлежно представлявана, не се е присъединила към въззивната жалба на съответника – Столична община. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение. Прието е, че не се установяват основанията, посочени в акта за частна общинска собственост. Обсъден е и довода във въззивната жалба, че процесният имот е бил безстопанствен, независимо че това твърдение не е било направено в отговора на исковата молба. Ищцата е доказала въведеното придобивно основание. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени процесуалноправни въпроси, с които е обосновано поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Посочена е съдебна практика, в противоречие с която се твърди, че е постановено обжалваното въззивно решение. Подадената касационна жалба е недопустима, като съображенията за това са следните: Държавата е един от ответниците по предявените положителни установителни искове за собственост на недвижим имот. По тези искове ответниците са обикновени другари, поради което необжалването на решението от някой от тях и неприсъединяването към подадена въззивна жалба води до влизането му в сила спрямо него. Такъв е разглежданият случай, при който държавата не е обжалвала неизгодното за нея първоинстанционно решение, нито се е присъединила към подадената от Столична община въззивна жалба чрез подаване на писмена молба с преписи според броя на страните съгласно изискването на чл. 265, ал. 1, изр. 2 ГПК. С оглед на вида другарство, неприложима е разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ГПК, според която в случаите на необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя. Следва да се приеме, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на ответника - държавата, поради което и този ответник няма право да обжалва постановеното по жалба на друг ответник въззивно решение. Подадената от него касационна жалба е недопустима и трябва да бъде оставена без разглеждане. Производството по делото подлежи на прекратяване. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК, касаторът трябва да заплати на ответниците по касация, конституирани на мястото на починалата ответница Р. П., направените разноски в настоящото производство /за адвокатско възнаграждение/, възлизащи на сума в размер на 2 300 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.