Определение № 2558 от 22.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 319/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от адвокат П. К.- пълномощник на ищеца М. И. К. срещу решение №394/06.11.2024г., постановено по в.т.д. №457/2024г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, имаща характера на определение, с която е потвърдено определение №787/18.06.2024г., постановено по т.д. №451/2022г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез увеличаване на присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано. Твърди, че с оглед цената на иска /180 000 лева/, уважената част от претенцията /58.33 %/ и при съобразяване на факта, че са проведени четири открити съдебни заседания следва да се определи на адвокат П.К. възнаграждение в размер на 9 494.57 лева с ДДС, а не 3 600 лева. Счита, че съдът няма основание да намалява възнаграждението, тъй като няма възражение от ответната страна за прекомерност. Счита, че доколкото няма сключен договор между адвокат и страна, не може да се говори за нарушена свобода на договаряне, респ. е неприложимо цитираното от въззивния съд решение на СЕС. Моли да бъде отменено въззивното определение и да бъде постановено ново по чл.248, ал.1 ГПК, като претедира разноски за адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004г. в сочения по-горе размер или допълнително присъждане на още 5 894.57 лева с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца пред първата инстанция. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател счита, че съдът се е произнесъл по значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпроси относно приложението на чл.38, ал.1, т.2 и чл.38, ал.2 ЗА- следва ли при определяне на възнаграждението на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА да има изрично искане за съобразяване на броя на откритите съдебни заседания; приложимо ли е решение на СЕС С-438/2022г.; допустимо ли е да се намалява адвокатското възнаграждение без възражение от страна на ответника. По отношение на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не се сочи конкретна практика на ВКС, на която атакуваното определение да противоречи. Ответникът по жалбата „Дженерали Застраховане“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на адв.П.К. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез увеличаване на присъденото й адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА от 3 600 лева на 9 494.57 лева с ДДС, въззивният съд приема, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение е адекватно на предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия. Съдът приема, че няма основания за определяне на възнаграждението съобразно Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид приетото с решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, а следва да се преценяват вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Решението на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационния жалбоподател въпроси отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са формирали изводите на въззивния съд, но не са обосновани допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Нито е посочена съдебна практика, на която въззивното определение противоречи, нито са изложени доводи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се отбележи, че въззивното определение е съобразено с трайната и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл.38, ал.2 ЗА – опредения по ч.т.д. №562/2025г., ВКС, ІІ т.о., ч.т.д. №516/2025г., ВКС, ІІ т.о. и др. Определянето на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е изключително правомощие на съда, който следва да съобрази множество фактори, вкл. фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, извършените от страните процесуални действия, броя на съдебните заседания. Съдът не е обвързан от посочения от самия адвокат в списъка по чл.80 ГПК размер, тъй като в случая не е налице договорено и изплатено адвокатско възнаграждение от страната, а оказване на безплатна правна помощ в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Въведеното правило, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2, т.е. че не може да определи по-нисък размер от определения с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл.38, ал.2 ЗА в частта, препращаща към чл.36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение