Определение № 1022 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4410/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационни жалби срещу решение № 691/27.05.2025 г. по в. гр. д. № 2794/2024 г. на АС – София, с което са уважени обективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Жалбоподателят - Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител, излага доводи за наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Излага съображения и за неправилност на въззивното решение. Жалбоподателят - Г. С. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение, съдът като е потвърдил първоинстанционното решение № 4376/18.07.2024 г. по гр.д. № 11344/2021 г. на ГС - София, е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Г. С. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на наказателно производство, по което е постановена оправдателна присъда по нохд № 2374/2018г. по описа на Специализиран наказателен съд, ведно със законната лихва, считано от 21.07.2020г. до окончателното ѝ заплащане, като е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от присъдения до пълния претендиран размер от 40 000 лв., като неоснователен, както и сумата 6 734,58лева представляваща разлика между трудовото възнаграждение и получените доходи след прекратяване на трудовото правоотношение с Агенция „Митници“ за времето от 08.01.2019г. до 03.08.2020г. и сумата 1 119,98 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 3000лева внесена като парична гаранция за времето от 11.11.2016г. до 16.07.2020г., и като е отменил частично същото решение съдът е присъдил и сумата 12 000 лева, обезщетение за заплатени разходи за адвокатско възнаграждение във връзка със защитата в наказателния процес. Установено е по делото, че на 28.03.2018г. с вх. №3906 е внесен обвинителен акт по досъдебно производство №55/2015г. по описа на СО – СП, пр. пр. №534/2015г. по описана Специализираната прокуратура в Специализиран наказателен съд, въз основа на което е образувано нохд №894/2018г., като ищецът е един от общо осем обвиняеми, за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 във вр. с ал.2 от НК в периода 30.09.2015г. – 02.11.2016г., като производството срещу него продължило до 03.07.2020 г., когато с присъда от същата дата, постановена по нохд № 2374 по описа за 2018г. на Специализиран наказателен съд, ищецът бил признат за невиновен по обвинение по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 във вр. ал. 2 от НК, която присъдата е влязла в сила на 21.07.2020г или общата продължителност на наказателното производство е била 3 г., 8 м., 18 дни, който срок според съда с оглед естеството на повдигнатото обвинение периодът на разследване не е несъразмерен. Прието е, че организираната престъпна група, за която ищецът е обвинен, че е участвал е имала за цел да осъществява престъплението подкуп, което според съда е от най-трудно доказуемите престъпления, тъй като начинът на извършването му не предполага публичност, поради което спрямо ищеца са били допуснати специални разузнавателни средства като способ за доказване. Съдът е изтъкнал, че с използвания способ за доказване за разследваните деяния – да докажат участие в корупционна група, прилагането на специални разузнавателни средства е нарушило личното пространство на ищеца, а оправдателната присъда обосновава неоснователност на използването им. Посочено е, че с използвания способ за доказване би бил причинен дискомфорт на всяко лице, което е узнало, че личните им разговори са записвани и съдържанието им е достигало до знанието на трети непознати лица, респективно записът е бил прослушван и анализиран от по-широк кръг разследващи. Съдът е посочил, че времето за изтърпяване на мярка за неотклонение е кратко, задържането на ищеца под стража не е довело до влошаване на здравословното състояние на ищеца, след отмяна на най-тежката мярка за неотклонение спрямо ищеца не е наложен домашен арест, а парична гаранция. При определянето на последната налагащият я орган е отчитал обществената опасност и характера на делото (с оглед на множеството обвинени лица, без възможност производствата да бъдат разделени поради обвинение за участие в ОПГ). За да постанови решението си и определи размера на заместващото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди претърпени от него в следствие на незаконосъобразно обвинение е взето предвид, че наказателното производството не е извън разумния срок и на ищеца е наложена най-леката мярка за неотклонение. При определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултата на развило се срещу ищеца наказателно производство съдът е взел предвид: възрастта на ищеца – 38 г. /към момента напривличането му като обвиняем/, тежестта на повдигнатото обвинение – з атежко престъпление по смисълът на чл. 93, т. 7 от НК, за което се предвижда лишаване от свобода от три до десет години, вида на наложената мярка за неотклонение – първоначално 72 часа задържане, след това „задържане подстража“ за още 6 дни, след което е определена - „парична гаранция” в размерна 3 000 лв., използване на специални разузнавателни средства по отношение на ищеца –„наблюдение“ и „подслушване“ за период от 18 дни, отразяване на наказателното производство широко в медиите с посочване и имената на ищеца, включително на неговото задържане, ограничаване на придвижването на ищеца в резултат на наложената му мярка – „забрана да напуска пределите на Република България“ за период от 11.1.2016г. – 14.06.2018г., настъпилите промени в личността на ищеца- притеснение, затваряне в себе си и ограничаване на контактите му с приятели, накърнено достойнство. Съдът е приел, че размера на заместващото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото срещу него наказателно производство по което е оправдан е в размер на 20 000 лева. За тази сума предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е уважен. Съдът е приел за доказани причините за уволнението на ищеца – водено разследване за участие в ОПГ с цел получаване на подкупи и, въпреки че заповедта за уволнение е отменена по съдебен ред, последиците от оставане на ищеца без работа обосновават засилена тревожност поради глобалните промени в живота на семейството. Прието е, че заемането на длъжност с по-ниско възнаграждение през време на прекратеното служебно правоотношение при приспадане на определеното обезщетение за оставане без работа налага извод, че разликата в заплащането съставлява имуществена вреда, която следва да бъде присъдена, тъй като ако не би било повдигнато обвинението, ищецът не би бил уволнен и не би имал заплащане в по-нисък размер. Съдът е приел, че в наказателния процес не се присъждат разноски и на това основание неприлагането на договора за правна помощ в наказателното дело не обосновава липса на доказаност на сторените разноски, за които е представена фактура, с която е удостовено плащането. Съдът е приел, че хонорар в размер на 12 000 лв./ с включен в него ДДС/ не е завишен и е присъдил претендираното обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от заплатеното адвокатско възнаграждение по воденото срещу ищеца незаконно наказателно преследване. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят - Прокуратурата на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта ,за задължението на съда да мотивира и обоснове всички свои изводи свързани с определяне обезщетението по чл. 52 ЗЗД и за критериите, които следва да бъдат съобразени с оглед съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, както и за необходимостта да се съобразят особеностите на всеки конкретен случай и само при наличие на причинна връзка между незаконното наказателно преследване и имуществените вреди да са присъжда обезщетение за последните. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят Г. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да направи преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД при сходно разрешаване на аналогични случаи, за критериите, които следва да бъдат съобразени с оглед съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Поддържа, че е налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на ППВС № 4/1968 г. и на решения на състави на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С оглед установените факти по делото настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси, относими към преценката на обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост, и на сочените от тях основания. На същите съдът е дал разрешение в съответствие с константната практика на ВКС, според която се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Приема се, че определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС и др., вкл. цитираната от касаторите, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение в престъпление; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; засягането на физическото и психическото здраве на увредения, респективно неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В мотивите към решението си решаващият съд следва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. Решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – вида и тежестта на процесното обвинение в престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“; неговата продължителност, която не е неразумна; обстоятелството, че във връзка с воденото наказателно производство ищецът е изгубил работата си и е изпитвал финансови затруднения; обстоятелството, че наказателното преследване е медийно отразено; негативното засягане на личния, професионалния и семейния живот на пострадалия; възрастта и чистото му съдебно минало, и упражняваната от него професия, която е натоварена с по-големи изисквания на обществото за почтеност и спазване на законите, като е съобразил и че наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионална изява и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист, както и че търпените неимуществени вреди надхвърлят обичайния размер при подобни деликти, както поради горепосочените обстоятелства, така и поради упражняваната от ищеца професия. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения от прокуратурата въпрос за необходимостта да е налице причинна връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените имуществени вреди от него. При постановяване на обжалваното решение е съобразено даденото разрешение тълкуване по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 4 ЗОДОВ в ТР № 3/3004 г. ОСГК на ВКС - т. 11 и т. 13, където се приема, че съгласно чл. 4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, като обезщетението се определя глобално, с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция не следва да се присъждат разноски на страните. Предвид изложените съображения, съдът