Определение № 50245 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 26631 от 22.12.2021 г., подадена от А. В. В. чрез адвокат Д. А. от САК, срещу въззивно Определение № 4159 от 24.11.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 2752/2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено Определение № 264946 от 25.06.2021 г. по гр.д.№ 14935/2020 г. на Районен съд - Варна.

Жалбата, като подадена в срок от легитимирана страна, отговаряща на изискванията за редовност, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация СУ „Св. Климент Охридски” е подал отговор чрез адвокат З. О. от АК - С.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното определение е правилно. Претендира разноски.

Преценявайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира, че в случая такива отсъстват.

Производството пред РС – Варна е образувано по предявен от СУ „Свети Климент Охридски” срещу А. В. В. иск за възстановяване на владението върху имот, представляващ поземлен имот с идентификатор * по КККР на В., одобрени със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-03-2101 от 16.8.2011 г. на Началника на СГКК Варна, с площ от 18 864 кв.м., с адрес на поземления имот: [населено място], район П., Б. г., местност „Б. г.”, заедно с намиращите се в него сграда с идентификатор и сграда с идентификатор **. С Определение № 264493 от 31.05.2021 г. РС-Варна е прекратил производството по гр.д.№ 14935/2020 г. на основание чл. 232 от ГПК - поради оттегляне на иска.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е депозирана молба от А. В. В., чрез процесуалния му представител, за допълване на определението в частта за разноските като същите бъдат присъдени в полза на ответната страна на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. С Определение № 264946 от 25.06.2021 г. по гр.д.№ 14935/2020 г. на РС – Варна молбата за допълване на прекратителното определение в частта за разноските е оставена без уважение. Районният съд е приел, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, като с отговора по чл. 131 ГПК е оспорил претенцията, а производството е прекратено поради отпадане правния интерес на ищеца от предявения иск, настъпило в хода на делото (по жалба на Софийския университет с правно основание чл. 435 ГПК, с Решение № 360 от 18.02.2021 г. по в.гр.д.№ 3216/2020 г. на ОС – Варна въводът във владение върху процесния имот, извършен от ЧСИ С. Д. по изп.д.№ 20207180400902, е отменен и по разпореждане на съда на 15.04.2021 г. ЧСИ е извършил обратен въвод на Софийски университет в имота), поради което на ответника не се следва присъждането на разноски.

Въззивният съд е приел, че при прекратяване на производството по делото поради направено оттегляне на иска, ответникът има право на разноските, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Това право обаче не е безусловно. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК въвежда изключение от този принцип, ако кумулативно са налице две предпоставки: с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и същия да е признал иска. Прието е, че когато оттеглянето на иска е породено от факти, настъпили след завеждане на делото, като ищецът веднага след това е оттеглил иска си, отговорността за разноски следва да се понесе от ответника, ако същият с поведението си е станал причина за предявяване на иска. Цитирана е практика на ВКС в този смисъл. Възраженията на жалбоподателя, че ищецът е имал и друг път на защита, но е предявил владелческия иск, са намерени за неоснователни. Прието е, че ищецът има законово регламентираната възможност да защити правата си по всяко време с всички допустими от закона средства, което СУ е сторил, предявявайки както иск за възстановяване на владението, така и жабва срещу действията на ЧСИ на основание чл. 435 ГПК. Ищецът не е длъжен, обжалвайки действията на ЧСИ (законосъобразността на извършения въвод) да чака изхода от делото или да спазва определена поредност. Видно от материалите по делото, веднага след като в полза на ищеца Софийски университет е извършен обратен въвод, същият е оттеглил иска си и е депозирал молбата за прекратяване на производството по гр.д.№ 14935/2020 г. на РС - Варна. Ето защо договореното и заплатено възнаграждение на процесуалния представител на ответника в производството по гр.д.№ 14935/2020 г. по описа на РС – Варна не следва да се възлага в тежест на ищеца.

В изложението към частната касационна жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната частна жалба, доколкото в частната жалба се съдържа оплакване, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на иска;

2. Дължи ли ищецът при оттегляне на иска съдебните разноски на ответника, при положение, че те са заплатени от ответника и са представени доказателства по делото;

3. Кой е крайният момент, до който страната може да поиска присъждане на направените от нея разноски в производството по делото и да представи доказателства за реалното им извършване;

4. При оттегляне на иска от ищеца преди първото по делото заседание, следва ли да се следи дали ответникът е станал повод за предявяването на иска и дължат ли се разноски на ответника;

5. При въвод във владение от ЧСИ и иск по чл. 76 ЗС срещу въведеното лице във владение на основание въвода във владение дал ли е ответникът повод за завеждане на делото по чл. 76 ЗС и следва ли това обстоятелство да се преценява при оттегляне на иска по реда на чл. 232, предл. 1 ГПК при отговорността за разноски на ищеца по отношение на ответника, който е депозирал писмен отговор по делото.

Твърди се, че първи, втори, трети и четвърти въпрос, са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, Определение № 101 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 102/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия въпрос от изложението. Според Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, в производството по частна жалба не се прилагат ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК. В тълкувателното решение е разяснено, че разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ от ГПК в производството по частна жалба, и поради това въззивният съд може да бъде сезиран надлежно и с бланкетна частна жалба. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страните. Независимо дали жалбата е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон. В случая въззивния съд не се е отклонил от разясненията в тълкувателното решение, като е обсъдил всички значими за спорния процесуалноправен въпрос обстоятелства, осъществил е инстанционен контрол за правилност на обжалваното определение и в зависимост от изводите, до които е достигнал, го е потвърдил. Въпроси №№ 2 и 3 не отговарят на изискванията към общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивния съд не е приел, че искането по реда на чл. 248 ГПК на ответника за допълване на определението за прекратяване на делото чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, не е заявено своевременно, нито е приел, че разноските не са реално извършени от ответника. При разрешаване на спора коя от страните - ищецът или ответникът, следва да понесе отговорността за разноски по прекратеното поради оттегляне на иска дело, въззивният съд е изходил от преценката, че ответникът е оспорил иска, а оттеглянето на иска е поради настъпил в хода на производството факт, състоящ се в извършен обратен въвод във владение на ищеца. Предвид мотивите, с които въззивния съд е аргументирал приложението на чл. 78, ал. 2 вр.чл. 78, ал. 4 ГПК, няма основание въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол по тези въпроси. Въпрос № 4 е релевантен и е обусловил правните изводи на въззивния съд, но същият не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, според която в тежест на ответника остават разноските при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иск, когато той е обусловен от новонастъпили факти и ответникът с поведението си е причинил образуването на делото (в този смисъл е тълкуването в Определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 245/2012 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 111 от 10.03.2016 г. по ч.гр.д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 270 от 5.10.2016 г. по ч.гр.д.№ 3846/2016 г. на ВКС, I г.о. и др.). Въпрос № 5 също не предпоставя допускане на касационното обжалване. Въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е установил относимите към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и е изследвал дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Дали претенцията за разноски е основателна, при конкретните факти по делото, е въпрос от значение за правилността на обжалваното определение, която не подлежи на проверка по повод допускане на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че на третото лице е предоставен изборът на вида съдебна защита, която обективното ни право предвижда да следва от незаконно извършения въвод във владение. То може да упражни правото на жалба, предоставено с чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК, владелческата защита по чл. 76 ЗС или иск за собственост. При упражняване на тези права третото лице следва да съобрази различните преклузивни срокове, предвидени от закона и да спази ограничението във владелческата защита, следващо от чл. 359 ГПК. Други ограничения пред неговия избор на защитно средство не съществуват. При упражняването на което и да е от тях съдът е длъжен да разгледа въпроса за законосъобразността на въвода, извършен от съдебния изпълнител (Решение № 66 от 25.07.2016 г. по гр.д.№ 5203/2015 г. на ВКС, І г.о.).

В резултат от служебната проверка за наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установява вероятност атакуваното определение да е нищожно, недопустимо или да е очевидно неправилно. Същото е постановено в съответствие със закона и практиката на ВКС, което изключва допускане на касационното обжалване.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защита по делото, възлизащи на сумата 200 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 14).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение