Определение № 214 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2636/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 260135 от 31.08.2020 г., подадена от „ХБДМ 2010” ЕООД чрез адвокат Н. Д. от АК – Пловдив срещу Определение № 345 от 14.08.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 366/2020 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, първи граждански състав. Иска се отмяна на определението като незаконосъобразно. На основание чл. 130, изр. второ ГПК ответници по касация не са конституирани. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното: С атакуваното определение е потвърдено Определение № 1119 от 14.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 1345/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, втори граждански състав, с което е върната исковата молба на настоящия касатор, насочена против „Кредипорт” /Ти Би Ай Лизинг/ ЕАД, „ОББ Интерлийз” ЕАД (в качеството им на взискатели по изп.д.№ 20138210401200 по описа на ЧСИ П. И., рег.№ 821) и И. П. М. (в качеството му на длъжник по посоченото изпълнително дело), както и производството по делото е прекратено поради процесуална недопустимост. С обстоятелствената част на депозираната на 03.07.2020 г. искова молба са заявени твърдения, че „ХБДМ 2010” ЕООД се легитимира като собственик на недвижим имот (апартамент с идентификатор № 56784.503.23.15.2) съгласно нотариален акт № 32/2011 г., вписан на 23.02.2011 г. Собствеността е придобил от „Тракияинвест ИМ 7” ЕООД, в чийто капитал недвижимият имот е апортиран на 22.12.2010 г. от И. П. М.. Апортът е вписан в имотния регистър на 30.12.2010 г. Три дни по-рано, на 27.12.2010 г., по отношение на имота е вписана възбрана по искане на ЧСИ Н. М., пред когото е било висящо изп.д.№ 20108410402047. Последното е образувано по молба на „Кредипорт” /Ти Би Ай Лизинг/ ЕАД въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 22.05.2010 г. Дружеството – ищец поддържа, че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила на 26.10.2011 г. (съгласно положен печат върху нея), както и че (съобразно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК) от тази дата са започнали да текат както погасителната давност за вземането, така и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Тъй като взискателят „Кредипорт” /Ти Би Ай Лизинг/ ЕАД не е предприел каквито и да било действия по принудително изпълнение, считано от 26.10.2013 г. е настъпило перемиране (прекратяване на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) на изп.д.№ 20108410402047. През 2013 г. изп.д.№ 20108410402047 е прекратено и изпратено за продължаване на изпълнението от ЧСИ П. И., пред когото е регистрирано като изп.д.№ 20138210401200. Най-рано на 31.01.2019 г. по перемираното, но висящо пред ЧСИ П. И. изпълнително дело, е постъпило искане за присъединяване от ответника „ОББ Интерлийз” ЕАД. Според ищеца присъединяването е недействително, тъй като изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, с което отпада и наложената на 27.12.2010 г. възбрана. Ищецът поддържа, че така осъществилите се факти налагат извод, че е отпаднала и относителната недействителност на извършените от И. П. М. и „Тракияинвест ИМ 7” ЕООД разпоредителни действия, респ. – считано от перемирането на 26.10.2013 г. е отпаднала частичната недействителност на правото на собственост на „ХБДМ 2010” ЕООД по отношение на ответниците по делото (взискателите и длъжника). Независимо от това и без да се съобразява с правата на ищеца, ЧСИ И. е насрочил публична продан от 16.06.2020 г. до 16.07.2020 г. При така заявените обстоятелства е формулирано искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че длъжникът И. П. М. не е собственик на процесния недвижим имот, тъй като имотът е собственост на „ХБДМ 2010” ЕООД. С разпореждане № 5162 от 06.07.2020 г. първоинстанционният съд, като е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск, е намерил, че исковата молба е нередовна и е дал указания на ищеца да мотивира правен интерес от предявяване на иска с оглед обстоятелството, че изложението в обстоятелствената част на исковата молба и приложените към нея писмени доказателства сочат на липса на спор в изпълнителното производство, че процесният недвижим имот не принадлежи на длъжника, а е обект на изпълнението поради вписаната възбрана. Последвало е подаването на молба вх.№ 19627 от 13.07.2020 г., в която ищецът отново е изложил доводите си, поради които счита, че собственото му придобивно основание е стабилизирано поради отпадане на „висящото” (по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС, ОСГК) състояние след отпадане действието на възбраната от 27.12.2010 г. Поддържа наличие на спор относно правото на собственост, като с предявения иск търси защита, целяща съдът да приеме за установено, че процесният недвижим имот не принадлежи на длъжника и по отношение на същия имот не може да бъде насочено и предприето принудително изпълнение за парично вземане на взискателите по изпълнението. След като е преценил изявленията в обстоятелствената част и в уточнителната молба от 13.07.2020 г., първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е недопустим поради липсата на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. В изпълнителното производство не е спорно, че имотът е собственост на трето за изпълнението лице, както и че принудителното изпълнение е насочено към имущество, което не принадлежи на длъжника. Търсената защита в рамките на производство по иск по чл.440 ГПК е да бъде отречено със сила на присъдено нещо, че процесният недвижим имот е собственост на длъжника по изпълнението. Съдът може да се произнася само досежно собствеността и то в частност, че процесният имот не принадлежи на длъжника. Отправеното от ищеца искане към съда да се произнесе в дизпозитива на решението, че по отношение на процесния имот не може да бъде насочено принудително изпълнение, е извън предметния обхват на търсената защита по чл. 440 ГПК. Сезиран с частна жалба срещу акта на окръжния съд, Апелативен съд – Пловдив също е приел, че предявеният от „ХБДМ 2010” ЕООД иск е с правна квалификация чл. 440, ал. 1 ГПК. За предявяването на този иск е необходимо да е налице правен интерес и такъв съществува, когато правото на ищеца (в качеството му на трето лице в изпълнението) е засегнато от изпълнението. Наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК следва да може да се изведе от въведените от него твърдения. В случая, в исковата молба са въведени твърдения за засягане от насоченото от ответниците - взискатели принудително изпълнение за парично задължение на длъжника на правото на собственост на ищеца – трето лице в изпълнението върху процесния недвижим имот, придобито от ищеца на посоченото деривативно основание. Наред с тях, обаче, са въведени и доводи (в аспекта на твърдяното отпадане действието на наложената в изпълнителния процес възбрана върху имота) за прекратяване през 2013 г. на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въз основа на тези доводи и като е взел предвид, че в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК постановлението на ЧСИ за прекратяване на изпълнението има само констативен ефект, а прекратяването на изпълнението настъпва по право, апелативният съд е приел, че отсъства правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост. С тези съображения е аргументирано потвърждаването на първоинстанционния акт за връщане на исковата молба и прекратяване на производството поради липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 440 ГПК. В изложението на касационните основания са формулирани правни въпроси, включително питането „Налице ли е правен интерес за предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, ако изпълнението е висящо и неприключено от ЧСИ, не е заличена възбраната и е предприета публична продан на имота на третото лице – ищец ?” с довод, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на така поставения въпрос са налице общият и допълнителният критерии за селекция, предвидени с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С посочената задължителна практика е разяснено, че искът по чл. 440 ГПК (чл. 336 ГПК /отм./) е уреден в закона като отрицателен установителен и за предявяването му е необходимо съществуването на правен интерес. Изричната законова разпоредба очертава както случаите, когато той може да бъде предявен (респективно - кога е налице правен интерес от него), така и кои са надлежните страни по иска. Прието е, че законът е посочил обстоятелството, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, и това е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Законът е очертал и активната легитимация на лицата, имащи правото да предявяват такъв иск, като е посочил, че той може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Направено е обобщение, че искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителни действия върху имущество, което не принадлежи на длъжника, като по този начин с изпълнението се засягат правата на ищеца. За да е допустим искът, изисква се още принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. В разглеждания случай е несъмнено, че процесният имот е обект на провеждано принудително изпълнение, т.е. удовлетворено е изискването принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. Въведените с исковата молба твърдения за настъпила през 2013 г. перемпция изграждат основанието на предявената за разглеждане претенция. С оглед данните за наличие на насрочена публична продан към момента на предявяване на исковата молба, несъмнено е и наличието на спор по въпроса дали действително е настъпила перемпция или предпоставките за провеждане на принудително изпълнение са налице. Съответно – изложените от ищеца в тази връзка доводи подлежат на преценка в рамките на произнасянето по съществото на спора, като не могат да бъдат приравнени на установено по безспорен начин прекратяване на принудителното изпълнение като обстоятелство, изключващо интереса от търсената с исковата молба защита. В този смисъл, като е формирал извод за наличие на факт, изключващ допустимостта на процеса, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед изложеното по-горе ВКС приема, че атакуваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, както и потвърденото с него определение на Окръжен съд – Пловдив, на когото делото следва да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Освен констатираното отклонение от задължителната практика, ВКС приема, че на първо място въззивният съд е формирал необоснован извод относно характера на претенцията, предявена от „ХБДМ 2010” ЕООД. Безкритично е възприето становището на първата инстанция (предпоставило постановеното на 06.07.2020 г. разпореждане № 5162), че с исковата молба е предявен отрицателен установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Направените с исковата молба изявления не са еднозначни и на този етап от развитието на делото не дават основание за подобен извод. При преценката за характера на предявената претенция следва стриктно да бъдат приложени разясненията по т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК, съобразно които правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. Те само обуславят правния интерес за предявяването му, като търсената защита се състои в отричане принадлежността на съответната вещ в патримониума на длъжника с произтичащото от това отричане на възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху това имущество. В разглеждания случай, обаче, изложението в обстоятелствената част не е построено върху отричане правата на длъжника. Напротив – ищецът извежда твърдение за наличие на негови собствени права от твърдение за връзка на правоприемство, част от която е притежаваното от длъжника право на собственост към момента на възбраната. Същевременно, с петитума на исковата молба е заявено искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, както че длъжникът И. П. М. не е собственик на процесния недвижим имот, така и, че имотът е собственост на „ХБДМ 2010” ЕООД. Така направените изявления създават неяснота относно претенцията, с която е сезиран съда – действително ли се касае за отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК или за положителен установителен иск за собственост, предявяването на какъвто (съобразно т. 4 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.д.№ 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК) също е допустимо средство за защита срещу провеждането на принудително изпълнение. Ето защо, след връщане на делото, окръжният съд ще следва на първо място да изиска от ищеца да уточни какво е искането, с което сезира съда (дали се търси отричане принадлежността на спорния имот в патримониума на длъжника или претенцията е съдът да признае за установено по отношение на ответниците, че собственик на имота е ищецът), респ. – да се отстрани противоречието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Едва при наличие на яснота в отправеното към съда искане и обстоятелствата, на които то се основава, е възможно да се извърши обоснована преценка за наличие на правен интерес от търсената защита. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение