Определение № 60632 от 09.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 120/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. П. Я. от [населено място] чрез Адвокатско дружество „Вълев и Лимберов“ и процесуален представител адв. Георги Вълев срещу решение № 11802 от 06.08.2020 г. по в. гр. дело № 6141/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, с което след отмяна на решение № 7290 от 29.10.2019 г. по гр. дело № 293/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, I-18 състав е отхвърлен предявеният от С. П. Я. против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че С. П. Я. не дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сума в размер 126 751 лв. по договор за банков кредит – овърдрафт № 005/27.02.2014 г., изменен с анекс № 1/19.02.2015 г. и анекс № 2/24.03.2015 г., и договор за цесия от 06.11.2017 г. поради прекратяване на задължението му като поръчител на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете инстанционни производства.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивната инстанция не е обсъдила всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и неправилно е тълкувала действителната воля на страните. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства? – противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 247/06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните по договора при спазване на критериите по чл. 20 ЗЗД и с оглед всички събрани по делото доказателства? - противоречие с решение № 559/17.05.1993 г. по гр. д. № 1724/1992 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 2627/12.01.2005 г. по гр. д. № 2264/2003 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 788/15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 161/20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 654/08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Може ли декларативно изявление да има конститутивно действие? – по посочения въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Може ли встъпването в дълг да бъде едностранна сделка? – противоречие с решение № 134/10.09.2012 г. по т. д. № 134/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Рая В. Д. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и релевира възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по следните съображения: касаторът не е обосновал връзката между формулираните от него въпроси и значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; съдебният състав е взел предвид всички представени по надлежния ред и в срок доказателства; въпросът за тълкуването на действителната воля на страните е разрешен в синхрон с практиката на ВКС; третият въпрос няма характер на значителен за развитието на правото; четвъртият въпрос е ирелевантен за спора, евентуално е решен в съответствие с практиката на ВКС. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд въз основа на събраните доказателства е приел за установени следните факти и обстоятелства: между „УниКредит Булбанк“ АД в качеството на кредитор, от една страна, и от друга страна „Тенс Плюс“ АД като кредитополучател и солидарните длъжници С. П. Я. и Н. Н. Н. е сключен договор за банков кредит – овърдрафт № 005/27.02.2014 г., изменен и допълнен с анекс № 01/19.02.2015 г. и анекс № 2/24.03.2015 г., при действието на Общи условия, при които „УниКредит Булбанк“ АД предоставя кредити на лица, осъществяващи стопански дейности; вземанията, произтичащи от посочения договор за кредит са цедирани на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия, сключен на 06.11.2017 г. между „УниКредит Булбанк“ АД като цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, и ищецът е уведомен за цесията на 30.11.2018 г.

Съдебният състав е обсъдил клаузите от договора за банков кредит – овърдрафт /чл. 10, чл. 11, чл. 12, чл. 13, чл. 15 и чл. 16.3/ с оглед систематичното им място в договора и във връзка една с друга, тълкувал ги е съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, установил е съдържанието на правата и задълженията на страните и е направил извод, че солидарното задължаване на солидарните длъжници, включително и на ищеца С. П. Я., е уговорено на основание встъпването му в дълга на кредитополучателя по смисъла и със съдържанието, уредено в разпоредбата на чл. 101 ЗЗД. Посочил е, че солидарното задължаване на ищеца няма акцесорен характер по отношение на главното задължение и не е задължаване за чужд дълг, а съществува паралелно със задължаването на кредитополучателя, възниква на същото договорно основание – договора за овърдрафт, и в същия обем, и се погасява при условията, при които се погасяват задълженията на кредитополучателя. Въззивната инстанция е приела, че това правно положение не е променено с последващите сключени между страните анекси, с които страните отново са се съгласили банката служебно да събира сумите на дължимите или направени от нея разходи от банковите сметки, както на кредитополучателя, така и на солидарните длъжници, като извършва кредитни преводи от сметките му в банката, да задължава сметките и да превежда и плаща от тях дължимите нотариални такси, такси и комисионни, във връзка с удължаване на срока на договора. Въз основа на установените факти и обстоятелства и изложените съображения въззивният съд е заключил, че в отношенията между ищеца като солидарен длъжник и ответника като кредитор по процесния договор за банков кредит – овърдрафт не е приложима разпоредбата на чл. 147 ЗЗД като основание за прекратяване на задълженията на ищеца по процесния договор.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, предвид поддържаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите два правни въпроса, формулирани от касатора в изложението към касационната жалба са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили фактическите и правни изводи на въззивната инстанция.

Посоченият от касатора първи процесуалноправен въпрос е във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил анекс № 001/25.02.2013 г. към друг договор за банков кредит – овърдрафт № 006/24.02.2012 г., сключен между същите страни, поради което погрешно е тълкувал действителната воля на страните при сключване на процесния договор за кредит. По отношение на този въпрос не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, освен цитираните от касатора - напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил относимите към предявения иск и твърдените от страните факти и обстоятелства доказателства съобразно константната практика на ВКС. Действително въззивната инстанция не е обсъдила приетия в съдебно заседание на 26.09.2019 г. анекс № 001/25.02.2013 г. към друг договор за банков кредит – овърдрафт № 006/24.02.2012 г., но необсъждането на посоченото доказателство не обосновава извод за допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна същото е неотносимо, защото касае различно правоотношение по друг договор за кредит, а от друга страна, изводът за наличие на уговорка за встъпване в дълг в процесния договор за кредит е направен въз основа на конкретните договорни клаузи, обсъдени в тяхната взаимна връзка едни с други и в смисъла, който произтича от целия договор.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението втори правен въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в различни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /цитираните от касатора решения, решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по гр. д. № 523/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о. и други/, тълкуването на волята на страните, изразена в сключения между страните договор, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, при тълкуването на договора трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните договорни клаузи следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, предвид систематичното им място в договора, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 16.3 от процесния договор за банков кредит – овърдрафт № 005/27.02.2014 г. в съответствие с константната практика на ВКС.

Формулираният от касатора трети материалноправен въпрос е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и същият не съответства на данните по делото, предвид изричното волеизявление на ищцовата страна, изразено в чл. 16.3 от договора за банков кредит – овърдрафт № 005/27.02.2014 г., че на основание чл. 101 ЗЗД и при условията на чл. 121 – чл. 127 ЗЗД встъпва в изпълнението на задълженията на кредитополучателя по този договор и се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя в качеството си на солидарен длъжник за изпълняване на задълженията по кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски съгласно договорените условия и до окончателното погасяване на всички дължими суми по договора.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по четвъртия материалноправен въпрос „може ли встъпването в дълг да бъде едностранна сделка“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Въпросът е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като в конкретния случай волеизявлението на ищеца С. П. Я., че в качеството си на солидарен длъжник на основание чл. 101 ЗЗД и при условията на чл. 121 – чл. 127 ЗЗД встъпва в изпълнението на задълженията на кредитополучателя по този договор и се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя в качеството си на солидарен длъжник за изпълняване на задълженията по кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски, е изразено изрично в процесния договор за банков кредит – овърдрафт № 005/27.02.2014 г., и по отношение на него е постигнато взаимно съгласие между страните „УниКредит Булбанк“ АД в качеството на кредитор, от една страна, и от друга страна „Тенс Плюс“ АД като кредитополучател и солидарните длъжници С. П. Я. и Н. Н. Н..

Предвид липсата на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сума юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение