Определение № 4123 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3580/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. С. Т. срещу определение № 212/09.06.2022 г., постановено по частно гр. дело № 1707/2022 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на жалбоподателката срещу определение № 4218/16.11.2021 г. по частно гр. дело № 13052/2021 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу (т.е. потвърдено е) разпореждане № 20164505/28.07.2021 г. по ч. гр. дело № 49137/2020 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е постановен отказ за освобождаване на жалбоподателката от държавна такса, дължима по нейна частна жалба срещу разпореждане № 20125962/27.05.2021 г., с което е постановен отказ за освобождаване на жалбоподателката от държавна такса, дължима по подаденото от нея по същото дело, заявление за издаване на съдебна заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Частната жалба, по която е образувано настоящото частно гражданско производство, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се твърди, че последното е нищожно, недопустимо и неправилно, но се излагат оплаквания и доводи само за неправилност. Поддържа се, че при формиране на извода си за недопустимост на частната касационна жалба на жалбоподателката съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС неправилно се е позовал на т. 8 от тълкувателно решение (ТР) № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, което се отнася за заповедното производство, и според жалбоподателката не касае производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от такси и разноски по делото, което е охранително. В тази връзка тя се позовава на определение № 278/14.10.2016 г. по ч. гр. дело № 3508/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 173/16.04.2015 г. по ч. гр. дело № 866/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС и ТР № 1/21.05.2009 г. на ОСГК на ВКС. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Настоящият съдебен състав споделя приетото в двете посочени от жалбоподателката определения, че макар и развиващо се в рамките на друго съдебно производство (исково, заповедно, охранително и др.), производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от такси и разноски по делото е относително самостоятелно и има белезите на охранително производство, поради което постановените от въззивния съд определения, с които се потвърждава отказ на първата инстанция за освобождаване от такси или разноски, попадат в приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК и могат да подлежат на обжалване с частна касационна жалба (в същия смисъл е и приетото в т. 1 от ТР № 5/12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС). Както е изтъкнато и в посоченото от жалбоподателката определение № 278/14.10.2016 г. по ч. гр. дело № 3508/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС обаче, производството по чл. 83, ал. 2 от ГПК, макар и относително самостоятелно, то само по себе си няма самостоятелно значение и не се развива в отделно образувано гражданско дело, а постановените по него определения и разпореждания за освобождаване от такси и/или разноски, или за отказ от такова освобождаване рефлектират върху развитието на основното производство, за което е образувано съответното гражданско дело – исково, заповедно, охранително, спорна съдебна администрация и пр. Поради това, преценката дали е приложимо ограничението за касационно обжалване по чл. 274, ал. 4 от ГПК по отношение на въззивно определение, потвърждаващо отказ на първоинстанционния съд за освобождаване от такси и/или разноски по делото, се извършва във всеки конкретен случай, изхождайки от обжалваемостта или не на въззивния съдебен акт (решение или определение), с който би могло да приключи съответното основно производство, за което е образувано конкретното гражданско дело. Така например, ако отказът на първата инстанция за освобождаване от държавна такса е постановен в рамките на исково производство, образувано по паричен иск с цена до 5 000 лв., въззивното решение по това дело не би подлежало на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което и всяко въззивно определение по същото дело, включително – това, с което е потвърден отказът на първата инстанция за освобождаване от държавна такса, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 8 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено, че след като заповедното производство е по същество двуинстанционно, по силата на чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство определения, включително – преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. Следователно, и постановеното в настоящия случай въззивно определение № 4218/16.11.2021 г. е окончателно и не подлежи на обжалване с частна касационна жалба съгласно чл. 274, ал. 4 от ГПК, тъй като и никое друго въззивно определение, което би било постановено от СГС във връзка с първоинстанционното заповедно производство по ч. гр. дело № 49137/2020 г. на СРС, не би подлежало на касационно обжалване. В същия смисъл са и определение № 522/06.12.2019 г. по ч. гр. дело № 4441/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 522/27.12.2019 г. по ч. гр. дело № 4693/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 324/21.09.2022 г. по ч. гр. дело № 2857/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др. В посочените от жалбоподателката определение № 278/14.10.2016 г. по ч. гр. дело № 3508/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 173/16.04.2015 г. по ч. гр. дело № 866/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС не е прието нещо различно, тъй като в тях не е обсъждано ограничението за касационно обжалване, установено с разпоредбата на чл. 274, ал. 4 от ГПК. Соченото от жалбоподателката ТР № 1/21.05.2009 г. на ОСГК на ВКС е напълно неотносимо към настоящия случай. По изложените съображения, обжалваното определение № 212/09.06.2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е правилно, а при извършената служебна проверка се установи и че то е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение