Определение № 1348 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 501/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 вр. с чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД срещу определение № 3215 от 12.12.2024 г. по ч. гр. дело № 3348/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 12 състав, с което е отменено определение № 17081 от 28.10.2024 г. по гр. д. № 7461/2024 г. на СГС и вместо него е постановено ново определение, с което е допуснато обезпечение на предявен от Г. Д. Ч., Р. А. Ч. и В. А. Ч., конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на исковия процес първоначален ищец – А. М. Ч., срещу „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД (болницата), осъдителен иск с цена 163 800 лв. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 800 лв. и на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка: последователен запор върху банковите сметки на горепосочената болница – ответник в посочените в молба от 28.10.2024 г. търговски банки, възпроизведени в обжалваното определение, до размера на сумата 163 800 лв., на основание чл. 389 вр. с чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново определение, с което молбата за допускане на обезпечение да бъде оставена без уважение. Твърди, че обезпечението на предявените искове е допуснато при отсъствието на законоустановените предпоставки за това в чл. 391, ал. 1 ГПК, измежду които са наличието на редовна искова молба и на обезпечителна нужда за молителя. Поддържа, че депозираната по делото искова молба е нередовна, тъй като от фактическите твърдения в нея не може да се направи извод дали служител на ответната болница, при изпълнение на служебните си задължения, е увредил първоначалния ищец. Поради това намира, че не може да бъде направен извод за вероятна основателност на предявените искове. Същевременно счита, че не съществува опасност от невъзможност или затрудняване при осъществяване правата на ищеца по бъдещото решение, поради което отсъства обезпечителна нужда. Поддържа, че доколкото сочената обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на ответника може да му причини значителни вреди, а и да затрудни осъществяваната от него дейност по здравеопазване, като го доведе до невъзможност да изпълнява задълженията си по чл. 6, ал. 1 Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) – спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, то тя се явява недопустима, когато е насочена лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ. Аргумент за недопустимостта на обезпечителен запор и възбрана върху имущество на лечебно заведение – търговско дружество извежда от нормата на чл. 54 ЗЛЗ, забраняваща налагане на запор и възбрана върху имущество на лечебно заведение, за което е открито производство по несъстоятелност. Жалбоподателят твърди също, че е недопустимо налагането на обезпечителен запор при липса на данни от какъв източник са средствата по запорираните банкови сметки, с оглед забраната в чл. 393, ал. 2 и чл. 520, ал. 1 ГПК да се допуска обезпечение и принудително изпълнение върху средства на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и върху средства, постъпили от държавния бюджет. Навежда и обстоятелствата, че е болница с над 10-годишна история и има внесен капитал в размер на 500 000 лв., които разколебават наличието на обезпечителна нужда за ищците, доколкото лечебното заведение на би се укрило, не би прекратило дейността си и не би се разпоредило с имуществото си, тъй като за него би било невъзможно да осъществява лечебна дейност поради наложения мораториум в РБ за регистриране на нови лечебни заведения. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Допустимо ли е по иск за парично вземане срещу лечебно заведение по смисъла на ЗЛЗ, осъществяващо специфична дейност по здравеопазване и имащо задължение според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ да спазва утвърдените медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, налагането на обезпечение чрез обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на лечебното заведение? Следва ли да се изследва въпросът за произхода на средствата по банковите сметки – обект на обезпечителния запор с оглед забраната в чл. 393, ал. 1 ГПК да се запорират вземания на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса?. Поддържа, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото поради липса на практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и поради съществуващите неясноти относно начина, по който следва да бъде тълкувана действащата законова уредба по него. Ответниците по частната жалба - Г. Д. Ч., Р. А. Ч. и В. А. Ч. подават писмен отговор в срок, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност. Молят, в случай, че бъде допуснат исканият касационен контрол, атакуваното въззивно определение да бъде потвърдено като правилно. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, с което е допуснато обезпечение по висящ исков процес, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. с чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК. Първоинстанционният СГС е сезиран с искова молба, в която първоначалният ищец А. М. Ч. е изложил твърдения, че с болницата – ответник са имали сключен договор за предоставяне на услуги, незаплатени от НЗОК от 02.05.2024 г., по който ищецът е заплатил сумата 3 200 лв. за двадесетдневен болничен престой, включващ рехабилитационни и санитарни процедури, консултация със социален работник и психолог при подобрени битови условия. На 20.05.2024 г., при излизане от стая 218, придружаващият ищеца рехабилитатор, го оставил сам в коридора без надзор и подкрепа, след което ищецът изпитал слабост, изгубил цялостен контрол върху двигателните си функции, започнал да вика за помощ и паднал назад, при което ударил силно гръбнака и тила си. Ч. поддържа, че в резултат на падането, си счупил няколко прешлена на гръбначния стълб и получил мозъчно сътресение, в което състояние бил носен в сгънато положение, с увиснала глава, от придружаващия го рехабилитатор, без взети мерки за неговото обездвижване. Впоследствие ищецът бил откаран във ВМА, където претърпява операция – декомпресация, стабилизация на гръбначния стълб с употребата на 8 винта и 2 планки от титан. Поради това твърди, че е претърпял имуществени вреди, в размер на 7 000 лв. – стойността на самата операция и в размер на 3 600 лв. – разходи за рехабилитатор и санитар през периода: 26.05.2024 г. – 26.06.2024 г., както и неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., за които предявява кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД. Изложил е и твърдения, че с оглед настъпилия инцидент е налице пълно неизпълнение на сключения договор от 02.05.2024 г., поради което претендира възстановяване на внесената по него сума от 3 200 лв., за която също предявява осъдителен иск. По така предявените кумулативно съединени искове ищецът Ч. е поискал допускане на обезпечение чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в посочени търговски банки в молба от 28.10.2024 г.. Първоинстанционният СГС е намерил молбата с правно основание чл. 389 ГПК за допустима. Съобразил е, че ответната болница не е лечебно заведение по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, което е установил при справка в търговския регистър, доколкото едноличен собственик на капитала му е друго търговско дружество, поради което е счел, че е неприложима забраната на чл. 393, ал. 1 ГПК. Посочил е, че предявените искове са подкрепени от писмени доказателства, поради което са вероятно основателни, но не е осъществена друга от кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на исканото обезпечение по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК – обезпечителна нужда. Приел е, че последната отсъства, тъй като ответното търговско дружество е с капитал в пъти надхвърлящ размера на ищцовата искова претенция, поради което не може да бъде направен извод, че при благоприятно за ищците решение ще бъде затруднено неговото изпълнение. С тези аргументи, СГС е отхвърлил искането за допускане на обезпечение по висящото исково производство. С атакуваното въззивно определение, САС е приел, че са осъществени всички кумулативни предпоставки за допускане на исканото обезпечение, регламентирани в чл. 391, ал. 1 ГПК, вкл. обезпечителна нужда, каквато съществува и в хипотеза на финансова обезпеченост на ответника. Споделяйки извода на първоинстанционния съд за неприложимост на забраната на чл. 393, ал. 1 ГПК, доколкото ответната болница не е лечебно заведение по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, само които са изключени от обхвата на обезпечителното производство, въззивният съд е намерил, че обезпечителната нужда не се преценява с оглед финансовото състояние на ответника, а се предполага, ако са осъществени останалите предпоставки за допускане на обезпечението, посочени в чл. 391, ал. 1 ГПК, и при липсата на забрани от императивен характер. Като е счел за налични всички предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение на предявените осъдителни искове е отменил като неправилно първоинстанционното определение на СГС и вместо него е допуснал исканото обезпечение, чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответната болница в посочените в молбата от 28.10.2024 г. търговски банки, до размера на сумата 163 800 лв. – сборът от цената на всеки от съединените искове по делото. По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение: Изведеният по-горе правен въпрос: Допустимо ли е по иск за парично вземане срещу лечебно заведение по смисъла на ЗЛЗ, осъществяващо специфична дейност по здравеопазване и имащо задължение според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ да спазва утвърдените медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, налагането на обезпечение чрез обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на лечебното заведение? Следва ли да се изследва въпросът за произхода на средствата по банковите сметки – обект на обезпечителния запор с оглед забраната в чл. 393, ал. 1 ГПК да се запорират вземания на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса?, е от обуславящо значение за изхода на настоящото обезпечително производство, т.е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на искания касационен контрол. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по правния въпрос липсва практика на ВКС, формирана е противоречива практика на апелативните и окръжни съдилища, а и нормата на чл. 393 ГПК в частта й досежно допустимостта на обепечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение се нуждае от тълкуване. Следователно следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По горепосочения правен въпрос, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд дава следния отговор: Лечебните заведения съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗЛЗ се създават от държавата, от общините и от други юридически и физически лица, като те са равнопоставени независимо от собствеността им. Според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ, дейността на лечебните заведения и на медицинските и другите специалисти, които работят в тях, се осъществява при задължително спазване на медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, които се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването и определят минималните задължителни изисквания към структурите за осъществяване на дейностите по определени медицински специалности или изпълнение на отделни медицински дейности за осигуряване на качествена профилактика, диагностика, лечение, рехабилитация и здравни грижи за пациента (чл. 6а, ал. 1 ЗЛЗ). Горепосочената национална нормативна уредба на лечебните заведения залага като водещи критерии осъществяваната от последните специфична дейност по здравеопазване, при която водещ е интересът на пациента, защитен и чрез задължителните медицински стандарти по чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ, както и равнопоставеността на всички лечебни заведения, независимо от собствеността им и източниците на финансиране (чл. 96 ЗЛЗ регламентира източниците на финансиране, които може да са от НЗОК; от държавния и общинския бюджет; от застрахователи, лицензирани по раздел II, буква "А", т. 2 или т. 1 и 2 от приложение № 1 към Кодекса за застраховането, и от местни и чуждестранни юридически и физически лица). Нормата на чл. 393, ал. 1 ГПК в първоначалната й редакция, обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., т.е. с приемането на сега действащия ГПК, забранява допускане на обезпечение на иск за парично вземане срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като с изменение на чл. 393, ал. 1 ГПК, обн. ДВ, бр. 50 от 2008 г., в тази забрана са включени и общините. Действащият ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и първоначалната редакция на нормата на чл. 393, ал. 1 ГПК заварват ЗЛЗ, който е обнародван в ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., т.е. последният е по-старият закон. Следователно, при изричното посочване в чл. 393, ал. 1 ГПК само на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, не е допустимо разширително тълкуване, при положение, че се касае за императивна правна норма и при положение, че към приемането на тази норма има съществуваща регламентация на различните видове лечебни заведения в специалния закон – ЗЛЗ, приет през 1999 г.. Щом законодателят е приел да изключи от обхвата на обезпечителния процес искове за парично вземане само срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, а не срещу всички допустими по смисъла на специалния закон лечебни заведения, не може да има съмнение, вкл. чрез извършеното логическо и систематическо тълкуване, че чл. 393, ал. 1 ГПК следва да се тълкува в смисъл, че не е допустимо обезпечение на иск за парично вземане само срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Допустимо е обезпечение на такива искове срещу всички други лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ. Лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, срещу които е недопустимо обезпечение на иск за парично вземане, са изчерпателно посочени в цитираната правна норма и това са: центровете за спешна медицинска помощ, центровете за трансфузионна хематология, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, центровете за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания, както и лечебните заведения към Министерския съвет, Министерството на здравеопазването, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Те се създават от държавата (МС), по предложение на министъра на здравеопазването и са юридически лица на бюджетна издръжка (чл. 35 ЗЛЗ), чиито устройство, дейност и структура се уреждат с правилник, издаден от компетентен орган на изпълнителната власт, но не са търговски дружества. Съобразявайки специфичната дейност по здравеопазване, извършвана от лечебните заведения, при заложените горепосочени водещи критерии в правната им регламентация, законодателят е счел, че е допустимо обезпечение на иск срещу лечебно заведение, включително чрез обезпечителния запор, с изключение на искове за парични вземания срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Аргумент за противното не може да се извлече от нормата на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ, според която при откриване на производство по несъстоятелност не се допуска запор върху парични средства като обезпечителна мярка по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ и не се прилага разпоредбата на чл. 630, ал. 2 ТЗ. Тази специална норма съществува в тази си редакция от момента на приемане на ЗЛЗ, обн. ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., т.е. тя е заварена от действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и първоначалната редакция на чл. 393, ал. 1 ГПК. Следователно, ако законодателят е искал да разшири приложното поле на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ извън производството по несъстоятелност по ТЗ до обезпечителното производство въобще по чл. 389 и чл. 390 ГПК досежно всички лечебни заведения, то той щеше да стори това чрез изрично посочване в нормата на чл. 393 ГПК или в друга норма в ГПК, или в специалния закон, както е процедирал по отношение на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като ги е изключил от обхвата на обезпечителния процес. Като не е направил това, той е ограничил приложното поле на специалната норма на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ само до производството по несъстоятелност на лечебните заведения. Това тълкуване съответства на водещия принцип в правната регламентация на лечебните заведения – интересът на пациента, който е защитен, когато в производството по несъстоятелност е възможно да продължи дейността по здравеопазване на лечебното заведение и то да бъде оздравено с плана за оздравяване по чл. 696 ТЗ, като не се допуска като обезпечителна мярка в това производство запориране на парични средства на неплатежоспособните лечебни заведения. При платежоспособни лечебни заведения, които не са загрозени от възбуждане на производство по несъстоятелност, и са регистрирани по ТЗ, интересът на пациента не е застрашен от налагане на запор върху вземанията им като обезпечение на искове срещу тях. Такова е разбирането на законодателя и то съответства на правната природа на тази категория лечебни заведения, регламентирани от специалния закон (чл. 37 ЗЛЗ) като търговски дружества или кооперации. Горепосоченото тълкуване на чл. 393, ал. 1 ГПК и чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ се извежда по аргумент за противното основание и от чл. 5, ал. 2 Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., според който по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна не се налагат запори на банкови сметки на физически лица и на лечебни заведения, запори върху трудови възнаграждения и пенсии, обезпечителни мерки върху медицинска апаратура и оборудване, както и извършването на описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на физически лица, освен за задължения за издръжка, за вреди от непозволено увреждане и за вземания за трудови възнаграждения. Тази временна забрана се отнася както за изпълнителния, така и за обезпечителния запор върху банкови сметки на лечебни заведения (в този смисъл решение № 60228 от 24.01.2022 г. по гр. д. № 1939/2021 г. на ВКС, III г. о.). Извън очертания от законодателя в горепосочения закон времеви период, обезпечителният запор е допустим срещу лечебни заведения, при приложение на императивната норма на чл. 393 ГПК. Нещо повече, той е допустим и по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна, когато има за цел да обезпечи вземания от непозволено увреждане и за трудови възнаграждения. При извършения анализ на горепосочената правна уредба се налага изводът, че законодателят допуска обезпечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение, с изключение на лечебните заведения по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като непротиворечащо на осъществяваната специфична дейност по здравеопазване. С изменение на чл. 393, ал. 1 ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г., е въведена допълнителна забрана за недопускане на обезпечение на иск за парично вземане, когато обезпечението е насочено срещу вземания на лечебни заведения от НЗОК. Касае се за всички лечебни заведения, а не само за тези по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Горепосоченото императивно правило следва да бъде съобразявано при преценката за допустимост на обезпечението. Същото се отнася и за забраната в чл. 393, ал. 2 ГПК да не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Според чл. 520, ал. 1 ГПК, не се допуска принудително изпълнение върху средствата по банковите сметки на общините и другите бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия, трансфер или временен безлихвен заем от държавния бюджет, включително чрез бюджетите на общините или чрез други бюджети. Следователно е недопустимо обезпечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение чрез запор и върху средства по банковите му сметки, постъпили от държавния бюджет. Доколкото молителят не разполага с възможност към момента на подаване на молбата си за обезпечение по чл. 389 и чл. 390 ГПК да установи произхода на паричните средства по банковите сметки на лечебните заведения – ответници по молбата за обезпечение, съдът е този, който следва да ограничи обезпечителния запор, ако той е допустим и не се касае за лечебно заведение по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, само до онези вземания (парични средства по банкови сметки), които не са от НЗОК и от държавния бюджет. Това следва да бъде направено чрез изрично посочване в определението, с което се допуска обезпечението, и да бъде отразено в издаваната въз основа на него обезпечителна заповед. Органът по изпълнение на обезпечителния запор (съдебният изпълнител) и третото задължено лице (банката), в изпълнение на законовите си задължения, следва да съберат необходимата информация и доказателства за произхода на средствата по банковите сметки на лечебното заведение и да изпълнят точно обезпечителната заповед, като наложат обезпечителния запор само върху онези парични средства (вземания), които не са от НЗОК и от държавния бюджет. Върху последните обезпечението на иска е недопустимо. Съобразно отговора на горепосочения правен въпрос, частната касационна жалба се явява основателна. Обезпечението е поискано по висящо исково производство с предмет – обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 49 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД, която е със статут на лечебно заведение за болнична помощ (чл. 19 ЗЛЗ), учредено като търговско дружество по смисъла на чл. 37 ЗЛЗ, от частноправен субект – друго търговско дружество по смисъла на ТЗ. Следователно ответникът не е лечебно заведение по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ (обхватът на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ е протълкуван в определение № 618 от 10.02.2025 г. по ч. гр. д. № 246/2025 г. на ВКС, Първо г.о.). Това означава, че е допустимо обезпечение на предявените искове срещу него чрез налагане на запор върху паричните средства по банковите му сметки, но само върху онези от тях, които не са постъпили от НЗОК и от държавния бюджет (чл. 393, ал. 1 ГПК и чл. 393, ал. 2 вр. с чл. 520, ал. 1 ГПК). Разграничение на средствата върху които е допустим обезпечителния запор следва да бъде извършено от органа по изпълнение на същия – съдебния изпълнител, с помощта на съответната банка като трето задължено лице, като той не може да бъде налаган върху парични средства на лечебното заведение, постъпили от НЗОК и от държавния бюджет. При принципната допустимост на поисканото обезпечение, съдът следва да прецени осъществени ли са предпоставките по чл. 391, ал. 1 ГПК – допустимост и вероятна основателност на обезпечаваните искове, наличие на обезпечителна нужда, която се предполага до установяване на противното, и сочене на обезпечителна мярка, която е подходяща за нуждите на конкретния обезпечителен процес. Следва да бъде подчертано, че горепосочената преценка е винаги конкретна, за съответния обезпечителен процес, каквато е и преценката за необходимостта от представяне на парична гаранция по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че предявените искове с правни основания чл. 49 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД са допустими, предявени с редовна искова молба, и са вероятно основателни, като основателността им ще следва да бъде установявана в хода на исковия процес с множество други доказателства, извън приложените към исковата молба доказателства, включително със свидетелски показания и експертни заключения. За молителите е налице презумираната обезпечителна нужда, която както правилно е посочил въззивният съд не може да бъде опровергана от финансовата обезпеченост на ответната болница. Поисканата обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на ответника в изрично посочени банки в РБ е допустима от закона и подходяща за целите на конкретния обезпечителен процес. Обезпечението следва да бъде допуснато, при съобразяване с дадения отговор на правния въпрос, в хипотезата на чл. 391, ал. 2 ГПК, при съобразяване със спецификата на заявените по исков път спорни материални права, и с възможните вреди, които ще претърпи ответникът, в случай на пълна или частична неоснователност на исковете, особено на този за обезщетение за неимуществени вреди, чийто размер се определя от съда по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД. Паричната гаранция, която следва да внесат молителите, за да бъде допуснато исканото обезпечение, следва да е в размер на 6 000 лв., при съобразяване с нормата на чл. 391, ал. 3 ГПК и спецификата на материалните правоотношения – предмет на обезпечените искове. Съобразно гореизложеното, атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, но е неправилно. Като такова то следва да бъде отменено, а вместо него – постановено ново определение, с което да бъде допуснато обезпечение на предявените искове чрез налагане на запор върху паричните средства по банковите сметки на ответната болница в посочените в молба от 28.10.2024 г. банки, но само върху онези средства, които не са постъпили от НЗОК и от държавния бюджет, до размера на цената на исковете от 163 800 лв., при условие, че молителите – ищци внесат парична гаранция в размер на 6 000 лв. по специалната сметка на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение