Определение № 278 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3224/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Л. Л. Т. и И. Л. Т., подадена чрез адв. В. Волева, против въззивно решение № 262875/26.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 14205/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 177564/26.07.2019 г. по гр. д. № 32880/2018 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Л. Л. Т. и И. Л. Т. против „Юробанк България“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4344,40 швейцарски франка /7782,47 левова равностойност/, изтеглени без правно основание от сметката им на 03.10.2016 г. и за сумата от 721,89 швейцарски франка /1293,18 левова равностойност/, представляваща мораторна лихва за забава върху сумата за периода от 03.10.2016 г. до подаване на исковата молба и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „За чия сметка следва да се актуализира главницата по кредит, при положение, че размерът на тази главница е променен в следствие на едностранно увеличение на лихвата от страна на банката въз основа на неравноправни клаузи?“; 2. „Може ли да породи правни последици неравноправна клауза?“; 3. „Установената по съдебен ред неравноправност на клауза води ли до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза?“ и 4. „Има ли задължение националният съд да изключи действието на неравноправна договорна клауза, която е наложила плащането на суми и поражда ли това съответния реституционен ефект по отношение на тези суми?“. Сочат противоречие с решения на Съда на ЕС от 21.12.2016 г. по съединените дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, решение от 16.07.2020 г. по съединените дела С-224/19 и С-259/19 и решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17. Поддържат и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „Юробанк България“ АД, подаден чрез юрк. А. Ч., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение № 177564/26.07.2019 г. по гр. д. № 32880/2018 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Л. Л. Т. и И. Л. Т. против „Юробанк България“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4344,40 швейцарски франка /7782,47 левова равностойност/, изтеглени без правно основание от сметката им на 03.10.2016 г. и за сумата от 721,89 швейцарски франка /1293,18 левова равностойност/, представляваща мораторна лихва за забава върху сумата за периода от 03.10.2016 г. до подаване на исковата молба. Въззивният съд е приел,че ответникът е удържал и превел служебно сумата от 4344,40 швейцарски франка за погасяване на задълженията на ищците за главница по сключения между страните договор за кредит при първоначалните договорени условия /без едностранно увеличение на лихвения процент/, в съответствие с чл. 17 от договора – безусловно съгласие банката служебно да събира своите изискуеми вземания,произтичащи от договора,от всички техни сметки в банката. Сумата е отишла в полза на ищците, а именно погасени са техни задължения за главница ,поради което не е налице неоснователно обогатяване. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не се разкрива наличие на претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Нито един от двата формулирани въпроси не отговаря на изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са твърде общо формулирани и не са били предмет на разглеждане във въззивното решение. За да отхвърли иска въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение между страните, с което е призната нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит от 22.05.2008 г.,както и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводната експертиза,според която с исковата сумата от 4344,40 швейцарски франка е погасена главницата, която е следвало да бъде определена, ако не е бил увеличаван лихвения процент при първоначалните договорени условия. Посочил е във връзка с оплакванията на ищците, че не са давали съгласие и банката служебно е изтеглила сумата от сметката им, позовавайки се на чл. 17 от договора за кредит,че с подписването на договора кредитополучателите са дали своето неотменимо и безусловно съгласие банката служебно да събира своите изискуеми вземания, произтичащи от или във връзка с договора, от всички техни сметки в банката и/или да прихваща вземанията си срещу всякакви авоари при нея при спазване на следната поредност: застрахователни премии, такси, разноски, комисионни, лихви, главница. Релевантно в случая е, че ищците са подписали договора и по този начин са приели и са се съгласили с правото на банката служебно да събира своите вземания във връзка с договора от техните сметки. Доколкото по въпросите не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъждат и поддържаните от касаторите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят разноски на ответника по касация – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева, определени съгласно чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25а, ал. 3 Наредбата към ЗПрП. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.