Определение № 50112 от 07.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2333/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С. С. И. и Д. Й. И. чрез процесуалния представител адв. С.Ч. са обжалвали въззивното решение на Плевенския окръжен съд, въззивно отделение, първи граждански състав № 79 от 16.03.2022г., постановено по гражданско дело № 953/2021г., с което е отхвърлен предявеният от тях иск с правно основание чл.108 ЗС в осъдителната му част. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила по обсъждане и преценка на доказателствата. В изложението за допускане на касационното обжалване са поставени правни въпроси, свързани с правното действие на договора за аренда, сключен от съсобственици, притежаващи по-малко от 50% идеални части, противопоставимостта на договора на съсобственик, който притежава повече от половината идеални части от отдадения под аренда имот и др., по които се поддържат основанията на чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК. Ответникът ЕТ „Агро-С. Д.“ е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не е налице нито една от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. По съществото на жалбата се поддържа, че въззивното решение е обосновано и законосъобразно. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.2 ГПК с оглед предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Поставя се правният въпрос дали договорът за аренда и анекс към него, сключен със съсобственик, притежаващ по-малко от 1/2 ид.ч. е противопоставим на собствениците, притежаващи повече от 1/2 ид.ч. от същите, при положение, че те са вписали правата си /придобили са идеални части/ по силата на разпоредителни сделки преди продължаване на договора за аренда? Касаторите поддържат, че е налице противоречие между приетото в мотивите на обжалваното решение и практиката на ВКС – решение № 115 от 21.11.2017г. по гр.д.№ 997/2017г. на ВКС, второ г.о., решение № 314 от 17.02.2012г. по гр.д.№ 1548/2010г. на ВКС, първо г.о., решение № 12 от 01.03.2018г. по гр.д.№ 125/2017г. на ВКС, второ г.о. и решение № 73 от 08.12.2020г. по гр.д.№ 2929/2019г. на ВКС, второ г.о. В решение №115 от 21.11.2017г. по гр.д.№ 997/2017г. на ВКС, второ г.о. е прието, че когато договорите за аренда са сключени от отделни собственици с различни арендатори, приоритет по принцип следва да се даде на поредността на вписването, което има оповестително-защитно действие. Когато обаче договорите са сключени от съсобственици, следва да се отдаде превес на онзи арендатор, който е сключил договора със съсобствениците, притежаващи повече от 50% от съсобствеността. В решение № 12 от 01.03.2018г. по гр.д.№ 125/2017г. на ВКС, второ г.о. и решение № 73 от 08.12.2020г. по гр.д.№ 2929/2019г. на ВКС, второ г.о. е прието, че договорът за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% идеални части от земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако те не са го приели изрично или мълчаливо. В обжалваното решение въззивният е приел, че на 12.09.2018г. с уведомление от ищеца С. С. И., арендаторът ЕТ „Агро-С. Д.“ е бил уведомен, че е собственик на идеални части от описаните в уведомлението имоти/процесните/, които се обработват от едноличния търговец, и е заявил, че встъпва в правата на лицата, от които е придобил имота и желае дължимата рента за стопанската 2018/2019г. да бъде преведена по посочената в уведомлението банкова сметка. От това изявление на С. С. И. и представените платежни документи е направен извод, че земята не е била обработвана и не е била реално предадена от ищеца на друг арендатор, в изпълнение на сключения от него договор за аренда от 18.10.2016г. за стопанската 2017/2018г. и следващите, а е продължила обработката от ответника ЕТ “ „Агро-С. Д.“, по силата на договора за аренда от 02.02.2015г., със срок на действие десет години. Няма данни, а и не се твърди този договор да е развален, поради което той съставлява годно правно основание за ответника да държи и да продължава да обработва предоставените му под аренда недвижими имоти – ниви. При положение, че ищците са реализирали правото си по чл.17, ал.2 от Закона за арендата в земеделието след придобиване на съответните идеални части от въпросните недвижими имоти да встъпят в договора за аренда и са получавали реално следващата им се рента, се явява невярно твърдението им, че не са обвързани с този договор. По тези съображения въззивният съд е приел, че искът по чл.108 от ЗС е неоснователен в осъдителната му част и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Тези мотиви не противоречат, както твърдят касаторите, на посочената от тях практика на ВКС, а са изцяло съобразени с нея и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според цитираните по-горе решения на ВКС, договорът за аренда, сключен от В. Х. И. обвързва и С. С. И., който притежава повече от 50% от собствеността не въз основа на поредността на вписването, а защото той е приел договора като е поискал с уведомление от 12.09.2018 г. да му бъде заплащана рентата за неговата идеална част от имотите. След като собственикът е направил изрично волеизявление, че приема договора, той му е противопоставим изцяло, включително и за правото на арендодателя да ползва земята, което е и основанието за арендното плащане. Тези мотиви важат изцяло и за следващия правен въпрос: Кой договор за аренда има превес, респективно по кой следва да се ползват земеделските земи - договорът и анекс към него, сключен със собственик с по - малко от 1/2 ид.ч. от земеделските земи, или по договор за аренда, сключен със съсобственици, притежаващи повече от 1/2 ид.ч. при положение, че те са вписали правата си по разпоредителни сделки преди продължаване на договора за аренда. Както се посочи в случая не възниква конкуренция на права, основани на вписването. Обвързаността на собственика от правото на арендатора да ползва имота произтича от неговото волеизявление, че приема договора и желае да получи изпълнение по него. По правния въпрос дали въззивният съд е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност събраните доказателства, също не следва да се допуска касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Второинстанционното производство е уредено по действащия ГПК като ограничен въззив – въззивният съд, е обвързан от доводите във въззивната жалба /чл.269 ГПК/. и дължи обсъждане на доказателствата, свързани с направените от въззивника доводи в жалбата. В конкретния случай във въззивната жалба не са направени възраженията, с които пред ВКС се обосновава непълнотата на мотивите във връзка с преценката на доказателствата /неоспорени при приемането им от първоинстанционният съд / за извършени плащания от арендатора на припадащата се на ищците арендна вноска. От друга страна с оглед изложеното по предходния правен въпрос, обвързаността на ищците от договора за аренда от 02.02.2015г. произтича от волеизявлението от 12.09.2018г., което изрично сочи на приемане на договора, от което произтича правото на арендатора да ползва имотите. При изрично волеизявление за встъпване в арендния договор от 02.02.2015г. на ищците и по изложените вече съображения, не е обуславящ за делото правният въпрос: Счита ли се за приет договора за аренда и анекс към него, който е сключен от съсобственик с по-малко от 50% идеални части при положение, че те са вписали правата си по силата на разпоредителни сделки преди продължаване на договора за аренда и като съсобственици, притежаващи повече от 1/2 идеална част са сключили друг договор за аренда, с друг арендатор, като им е заплатена арендната цена по първия договор четири години след придобиване на собствеността на идеалните части от имотите и две години след сключване на техния договор за аренда? С оглед на изложеното, не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото на ответника се дължат на основание чл.78 ал.3 ГПК и следва да му се присъдят разноските за касационното производство, които са в размер на 1300 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 02.06.2022г., поискани с отговора на касационната жалба. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение