Определение № 962 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2584/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. К. С. срещу решение № 26/06.01.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 1947/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 115/15.04.2022 г. по гр. дело № 105/2021 г. на Пернишкия окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 170 и чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 472 и с чл. 476, б. „г“ от ГПК и с чл. 167 от ЗЗД, за признаване за установено, че е нищожна ипотеката, учредена с нотариален акт № .................. г., том ............., рег. № ................, дело № ............... г. на нотариус с рег. № ..............., вписан в СВп.-Перник с вх. рег. № 1431/03.05.2005 г., акт № ..........., том .............., дело № ............. г., от касатора-ищец в полза на ответната банка (с предишно наименование „Българска пощенска банка“АД) върху собствения му недвижим имот – апартамент (подробно описан), като сключена в нарушение на чл. 170 от ЗЗД, поради несъществуване на обезпеченото вземане по договор за банков кредит от 29.04.2005 г., сключен между „Българска пощенска банка“АД и „Амалтея Прима“ ООД, както и поради неспазване на предписаната в закона форма, поради нищожност на нотариалното удостоверяване, тъй като в съдържанието на акта е описано вземане по договор за банков кредит от 29.04.2005 г., какъвто не е съществувал и не съществува, поради което не е бил представен на нотариуса; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато ипотеката се учредява от трето лице за чуждо задължение, от значение ли е за индивидуализиране на обезпеченото вземане датата на договора за банков кредит, който е посочен в нотариалния акт и вземанията по който договор се обезпечават с ипотеката; 2) предвид чл. 167 от ЗЗД, че договорът за ипотека се сключва с нотариален акт и в него трябва да се посочи обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, то по смисъла на чл. 167 от ЗЗД, за индивидуализиране на обезпеченото вземане следва ли да се посочи и основанието, от което вземането произтича; и 3) когато в нотариалния акт за учредяване на ипотеката от трето лице за чуждо задължение е посочено, че обезпеченото вземане е по договор за банков кредит от конкретно посочена дата, може ли да се приеме идентичност на обезпеченото с ипотека вземане на банката по договор за банков кредит от друга дата, сключен между банката и длъжника, по който третото лице не е страна. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, чрез разкриване точния смисъл на правната разпоредба на чл. 167 от ЗЗД, чрез тълкуването `и и изясняване на установеното в закона правило за съдържание на ипотечния договор относно обезпеченото вземане, с цел точното прилагане на правната норма. В тази връзка касаторът излага доводи, в които се сочи обуславящото значение на въпросите за конкретния материалноправен спор по делото, както и становището на самия жалбоподател относно отговорите на въпросите.

Насрещната страна – ответникът „Юробанк България“ АД, в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за безспорни между страните и установени по делото следните обстоятелства: На 29.04.2005 г. е сключен процесния договор за ипотека между ответника „Юробанк България“ АД (тогава с наименование „Българска пощенска банка“ АД), в качеството на ипотекарен кредитор, „Амалтея Прима“ ООД (понастоящем заличен търговец поради несъстоятелност), в качеството на кредитополучател, и касатора-ищец В. К. С., в качеството на ипотекарен длъжник, който договор е инкорпориран в процесния нотариален акт № ..................... г., в който е вписано, че ипотекарният длъжник (ищецът) учредява ипотека върху собствения си недвижим имот за обезпечаване на чужд дълг – на кредитополучателя „Амалтея Прима“ ООД, по договор за банков кредит от 29.04.2005 г., сключен с кредитодателя – ответната банка. Договор за банков кредит, сключен между „Амалтея Прима“ ООД и ответната банка на датата 29.04.2005 г., в действителност не съществува. Между тях е сключен договор за банков кредит, с наименование на продукт „Бизнес кредитна линия – плюс“, но на друга дата, а именно на 08.03.2005 г., който е представеният като доказателство по делото с отговора на исковата молба, и който договор е с идентични условия с тези, описани в процесния нотариален акт за договорна ипотека от 29.04.2005 г., а именно: за сумата 295 000 лева, със срок за погасяване 120 месеца, считано от откриването на заемната сметка по кредита; с договорена годишна възнаградителна лихва в размер на сбора от базовият лихвен процент на банката – малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, който към момента на подписване на договора за кредит е 10 %; и договорна лихвена надбавка в размер на 0.9 пункта; като при просрочие на дължимите погасителни вноски по главницата и /или лихвата, както и при предсрочна изискуемост на кредита, дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва се увеличава автоматично с наказателна надбавка (неустойка) за просрочие в размер на 10 пункта. Кредитният ресурс по договора за банков кредит от 08.03.2005 г., в размер на 295 000 лв., е бил действително предоставен от банката и усвоен от кредитополучателя. Не се твърди и не се установява, между същите страни – ответната банка, като кредитодател, и „Амалтея Прима“ ООД, като кредитополучател, към момента на изповядване на процесния нотариален акт от 29.04.2005 г., да е бил налице сключен друг договор за кредит със същите или подобни условия.

При така установените и безспорни обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че спорът между страните е правен – дали така сключеният договор за ипотека върху собствения на ищеца имот, е валиден и дали е породил правни последици по обезпечаване на вземанията на ипотекарния кредитор (ответника) „Юробанк България“ АД по действително сключения с „Амалтея Прима“ ООД договор за банков кредит от 08.03.2005 г. Ищецът поддържа, че несъществуването на договор за кредит, сключен на 29.04.2005 г., е основание за недействителност на договора за ипотека, като съществуването на друг договор, сключен на друга дата, между същите страни, макар и със същите параметри, е ирелевантно за валидността на договора за ипотека. Ищецът претендира, че така сключеният договор за ипотека е нищожен на основание чл. 166, ал. 2, чл. 167 и чл. 170 от ЗЗД, тъй като не съществува посоченото в нотариалния акт за договорна ипотека обезпечено вземане на банката по договор за банков кредит от 29.04.2005 г., респ. – не съществуват кредитор и длъжник по такова вземане. На същото фактическо основание ищецът претендира и нищожност на нотариалното удостоверяване по чл. 472, във вр. с чл. 476, б. “г“ от ГПК (отм.), във вр. с чл. 167 от ЗЗД, поради нарушаване на изискването за форма на нотариалния акт. Ответникът е релевирал възражение, че в случая се касае за допусната техническа грешка в нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека досежно датата на сключване на договора за кредит, която не води до недействителност на договора за ипотека, тъй като не води до неизвестност на кредитора, длъжника или собственика на ипотекирания имот, на тъждеството на ипотекирания имот или на обезпеченото вземане, или на размера на сумата, за която е учредена ипотеката

По така формирания между страните правен спор, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Ипотеката винаги се отнася към конкретно вземане, тя е специализирана по отношение на вземането, свързана е с определено, обособено вземане. В договора за ипотека обезпеченото вземане следва да бъде определено по начин, позволяващ отъждествяването му (чл. 170 от ЗЗД). В тълкувателно решение (ТР) № 3/2018 от 17.03.2021 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ипотеката е акцесорно право, което обезпечава възникнало или бъдещо вземане. Възможността ипотека да бъде учредена и за бъдещо вземане се извлича и по аргумент от разпоредбата на чл. 153 от ЗЗД, която предвижда, че в случай на вписване на няколко ипотеки върху една и съща вещ, кредиторите се удовлетворяват предпочтително по реда на вписване на ипотеките, макар обезпеченото вземане да не е било възникнало при учредяването им. Апелативният съд е приел, че в хипотези като настоящата е обичайна практика кредитният ресурс да бъде реално предоставен на кредитополучателя едва след учредяване на ипотеката и вписването `и, като обезпеченото вземане възниква след учредяването на ипотеката – след като отпуснатият кредит бъде реално предоставен на кредитополучателя и усвоен от него, поради което към момента на вписване на ипотеката не е известна точната дата на предоставянето на кредитния ресурс, която обикновено определя и датата на падежа на задължението на кредитополучателя за плащане на погасителните вноски или връщане на кредитния ресурс. С оглед това съдът е приел, че за валидността на договора за ипотека е достатъчно точната дата на възникването на обезпеченото с ипотеката вземане, както и датата на падежа на задължението на кредитополучателя, да бъдат определяеми чрез вписаните в договора за ипотека условия, при които се предоставя кредитния ресурс, като липсата на конкретно посочена точна дата на предоставяне на кредитния ресурс и конкретна дата на падеж на задължението за връщането му, не могат да обусловят нищожност на ипотечния договор. Предвид изведения аргумент от чл. 153 от ЗЗД и по така изложените съображения, съдът е обосновал и извод, че неточността по отношение на датата на сключването на договора за кредит, също не може да обоснове нищожност на договора за ипотека, ако в договора за ипотека обезпеченото вземане е индивидуализирано по начин, който позволява идентифицирането му и отграничаването му от други вземания на същия кредитор, или други задължения на същия кредитополучател. За да се приеме, че ипотеката е породила действие и валидно обезпечава възникнало чуждо задължение по договор за кредит, следва да се установи пълното тъждество на посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото такова по договора за кредит между посочените в ипотечния акт кредитор и длъжник; ако такова тъждество не се установи по несъмнен начин, то ипотеката остава без действие, макар ипотечният договор да има формално съдържанието по чл. 167, ал. 2 от ЗЗД – за тези свои съображения въззивният съд се е позовал на решение № 406/04.07.2003 г. по гр. д. № 968/2002 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и на влязло в сила въззивно решение.

Предвид тези съображения, апелативният съд е изтъкнал отново, че в случая пълното тъждество на описаното в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото по договора за кредит от 08.03.2005 г. се установява по несъмнен начин, чрез идентичното посочване в тях на страните по обезпеченото вземане, наименованието на кредитния продукт, сумата на кредита, срока на погасяване и падежа, лихвените условия на кредита, договорените неустойки. Приел е и че липсата на твърдения и на доказателства по делото за други договори за кредит, сключени между същите страни към момента сключване на договора за ипотека, и при така посочените в договора за ипотека параметри и характеристики на обезпеченото вземане, обосновават извод, че обезпеченото вземане се идентифицира по несъмнен начин, с което е удовлетворено изискването за специалност на обезпечението, съгласно разпоредбата на чл. 170 от ЗЗД. Въззивният съд е приел още, че наличието на изрична уговорка в договора за кредит от 08.03.2005 г. за обезпечаване на задълженията по кредита чрез учредяване на ипотека върху четири подробно описани имота, в това число и този на ищеца, идентични с имотите – предмет на процесния нотариален акт за договорна ипотека от 29.04.2005 г., и фактическото приобщаване именно на договора за кредит от 08.03.2005 г. в нотариалното дело, обосновават и извод за допусната техническа грешка в нотариалния акт за ипотека. Съдът е намерил, че тази техническа грешка не е от такова естество, че да внася неяснота относно обезпеченото с ипотеката вземане и да е пречка същото да бъде идентифицирано – т.е. да има като последица нищожност на договора за ипотека на основание чл. 170 от ЗЗД.

По отношение второто наведено от касатра-ищец основание за нищожност, въззивният съд е посочил, че нотариалните действия са формални действия, но е изтъкнал, че не при всяко погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства при нотариалното удостоверяване е налице нищожност по смисъла на чл. 472, във вр. с чл. 476 от ГПК (отм.), респ. по смисъла на чл. 576, във вр. с чл. 580 от ГПК, съответно – да липсва предписаната от закона форма. Съдът е намерил, че този извод се подкрепя от предвидената законова възможност за добавяне или поправка на нотариалния акт по реда на 475, ал. 3 от ГПК (отм.), респ. – по реда на чл. 579, ал. 3 от ГПК, дори когато сключилите сделката страни не са намерили поправката или допълването за наложителни и не са ги поискали. В тази връзка е прието и че институтът на чл. 579, ал. 3 от ГПК налага изискванията по чл. 580, във вр. с чл. 576 от ГПК да се тълкуват в полза на действителността. За тези свои изводи въззивният съд се е позовал и на решение № 60/19.05.2016 г. по гр. д. № 3569/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС. С оглед това е намерил, че допуснатата техническа грешка в датата на сключения договор за кредит, от който произтича обезпеченото вземане, няма за последица нищожност на нотариалния акт и на основание чл. 472, във вр. с чл. 476, б. „г“ от ГПК (отм.).

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните:

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В случая трите поставени от касатора правни въпроса относно необходимото съдържание на нотариалния акт за договорна ипотека при посочването и индивидуализацията на обезпеченото от трето лице вземане, и контретно – относно посочването на датата на банковия кредит, по който е възникнало това вземане, са разрешени от въззивния съд, при извършено от него точно тълкуване и приложение на материалноправните и процесуалноправните норми (включително – конкретно визираната в изложението на касатора разпоредба на чл. 167 от ЗЗД), приложими по правния спор между страните за валидността на процесния ипотечен договор. При така осъществената от него тълкувателна и правоприложна дейност, въззивният съд се е позовал и на практика на ВКС, която макар да не дава разрешение на конкретно формулираните от касатора правни въпроси, съдържа принципни съображения, с възприемането и доразвиването на които в мотивите към обжалваното решение, въззивната инстанция е дала разрешение на тези въпроси, което е в съответствие както с тази практика на ВКС, така и с действително вложения от законодателя смисъл в приложимите по спора разпоредби от закона. При това положение не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси, тъй като то няма да допринесе нито за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, нито за създаване на нова такава или за осъвременяването `и поради непълнота, неяснота или противоречие в законодателството с оглед настъпили изменения в него или в обществените условия и отношения, респ. – няма да допринесе и за разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите.

Наред с горното следва да се отбележи, че трите правни въпроса, поставени от касатора, макар и да са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, са некоректно формулирани, тъй като в постановката на въпросите е изцяло игнорирана част от решаващите констатации и правни съображения на въззивния съд, че в случая в процесния нотариален акт е допусната техническа грешка при посочването на датата договора за банков кредит, поправима съгласно чл. 579, ал. 3 от ГПК.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Независимо от изхода на делото, в полза на ответника не следва да се присъждат претендираните от него разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива разноски.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение