Определение № 150 от 14.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците „Риуей“ ЕООД и Л. И. И. срещу въззивно решение № 1324 от 16.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 2073/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, ГО, 2 с-в, с което, като е потвърдено решение № 2861 от 15.05.2024 год., постановено по гр. дело № 10772/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-22 с-в, е обявен за недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на Л. Й. Й.-Ж. договор за покупко-продажба от 22.12.2021 год., обективиран в нотариален акт №, том, нот. дело № / год., с който „Риуей“ ЕООД е прехвърлил на Л. И. И. следния недвижим имот: апартамент №, находящ се в [населено място], [улица], разположен на четвърти жилищен етаж, кота +, със застроена площ от кв. метра, състоящ се от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна, килер и балкон, заедно с % идеални части от общите части на сградата и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ имот в сграда с идентификатор, с административен адрес: [населено място], район „С.“,[жк], [улица], която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор по КККР на [населено място]. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. По делото не било доказано, че ищцата има качеството на кредитор, както и че процесната сделка я уврежда. Сключеният между ответниците договор не бил безвъзмезден, като имало данни, че дружеството-ответник извършва дейност, не е в процедура по ликвидация и не обявено в несъстоятелнос, поради което неговото имущество не било намаляло с продажбата на процесния имот – напротив то се било увеличило. Не бил предявен иск за вземането, а единствено било спряно производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Освен това въззивният съд не бил отчел, че ответникът Л. И. И. нямал никакви отношения с „Риуей“ ЕООД към момента на продажбата – той не бил управител на дружеството, поради което неправилен бил изводът в обжалваното решение, че процесната сделка е сключена между свързани лица. В отговора на исковата молба били наведени възражения за недопустимост на иска, поради липса на качеството „кредитор“ на ищцата и неиндивидуализиране на вземането по размер, основание и дата на възникване, които обе не били обсъдени от въззивния съд. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси“ 1/ Следва ли ищецът по иск по чл. 135 ЗЗД да има валидно и определено по размер вземане, за да има качеството на кредитор? 2/ Изпълнена ли е целта на иска по чл. 135 ЗЗД, който по своята същност е облигационен и целта му е кредиторът да може да удовлетвори вземането си от продажбата на имота, предмет на увреждащата го сделка, когато не е налице установяване на наличието на действително вземане и същото не е определено по размер? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба Л. Й. Й.-Ж. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ответното дружество „Риуей“ ЕООД, представлявано от управителя си Л. И. И., е било собственик на процесния апартамент към датата на атакуваната прехвърлителна сделка – 22.12.2021 год. На 25.02.2021 год. бил сключен предварителен договор за покупко-продажба между Л. Й. Й.-Ж., в качеството на купувач, и „Риуей“ ЕООД, в качеството на продавач, по силата на който продавачът следвало да построи и продаде на купувача процесния недвижим имот: апартамент №, находящ се в [населено място], [улица]-, разположен на четвърти жилищен етаж, кота +, със застроена площ от кв. метра, заедно с % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор по КККР на [населено място]. Съгласно чл. 2 от договора, продажната цена за описания имот била в размер на общо 136 712.51 лв., платима на три вноски, всяка от които обусловена от етапа на завършеност на имота. Страните уговорили краен срок за сключване на окончателния договор – 30.06.2021 год. /чл. 3/, което не било сторено. Ищцата Л. Й. Й.-Ж., в качеството си на купувач по предварителния договор, не била заплатила само третата вноска по договора, възлизаща на 13 671.25 лв., чието плащане било обусловено от предоставяне на разрешение за ползване на сградата. На 22.12.2021 год., с нотариален акт №, том, рег. №, нот. дело № / год. на нотариус М. Г., рег. № на НК, ответникът „Риуей“ ЕООД, представляван от управителя си Л. И. И., прехвърлил на същия Л. И. И. процесния апартамент №. Въззивният съд е посочил, че обстоятелството каква е била пазарната цена на имота, е без значение за увреждащия характер на сделката, поради което не следва да я обсъжда. Въззивният съд е изложил съображения, че искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД представлява средство за защита на кредитора, в случай че неговият длъжник не просто не изпълнява задълженията си, но и предприема действия, с които го уврежда, било като намалява имуществото си, било като затруднява удовлетворението от него – т.е. накърнява общото обезпечение на кредиторите по смисъла на чл. 133 ЗЗД. Целта на иска е тези увреждащи действия на длъжника да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора, така че да може той въпреки тях да се удовлетвори от имуществото му. За да бъде уважен искът по чл. 135, ал.1 ЗЗД, е необходимо ищецът да има качеството на кредитор, длъжникът обективно да го уврежда, намалявайки или изключвайки възможността му за удовлетворение от цялото му имущество, да е знаел за увреждането при разпореждането със своето имущество в полза на третото лице и последното също да е знаело за увреждането на кредитора, когато разпореждането е било възмездно. Приел е, че в случая качеството кредитор на ищцата Л. Й.-Ж. по отношение на първия ответник – прехвърлител по атакуваната сделка „Риуей“ ЕООД, произтича от сключения предварителен договор за покупко-продажба от 25.02.2021 год. Посочил е, че законът не предпоставя като условие за успешното провеждане на иска вземането на кредитора да бъде установено с влязло в сила съдебно решение, но възникването на правото на иск по чл. 135 ЗЗД се предпоставя от съществуването на действително вземане на ищеца – кредитор, непогасено към датата на предявяване на иска. Материалното право по чл. 135 ЗЗД, респективно и правото на иск по чл. 135 ЗЗД, принадлежи на кредитора, т.е. на лице, което е носител на вземане към длъжника. В частност ищцата обосновавала активната си материално-правна легитимация с принадлежност на вземане, произтичащо от валидно сключен предварителен договор за покупкопродажба от 25.02.2021 год. с насрещна страна по него „Риуей“ ЕООД, който договор е двустранен и възмезден. Обстоятелството, че ищцовата страна не е изпълнила свое насрещно задължение по същия договор, не влече отпадане на качеството й на кредитор, произтичащо от същото облигационно отношение. Дори неизпълнението да е съществено и да съставлява основание за разваляне на договора, правоотношението продължава да съществува и договорът продължава да обвързва страните, докато не бъде надлежно развален. На следващо място въззивният съд е приел, че атакуваната сделка се явява увреждаща, тъй като с нея длъжникът „Риуей“ ЕООД се е разпоредил с имуществото си, като по този начин е изключил възможността за сключване на окончателен договор с ищцата Л. Й. Й.Ж.. Тъй като обещателят – прехвърлител по предварителния договор вече не е собственик на имота, този предварителен договор не би могъл да бъде обявен за окончателен и по съдебен ред. Именно това обосновава правният интерес на ищцата от търсената защита. Обстоятелството, че разпореждането с имуществени права на длъжника е било възмездно, не изключа увреждащия характер на сделката. Въззивният съд е счел, че знанието за увреждане, като елемент от фактическия състав на потестативното право по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, е налице у длъжника, когато патримониумът му се намалява чрез негов акт, извършен след възникване на вземането. В конкретния случай разпореждането чрез покупко-продажба с недвижимия имот, собственост на ответното дружество, било извършено на 22.12.2021 год., а вземанията на негивя кредитор били по предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот от м. февруари 2021 год. Разпоредителната сделка била сключена от свързани лица – между дружеството-ответник, чрез своя управител Л. И. И., от една страна, и от Л. И. И., в качеството му на физическо лице, от друга. По отношение на така сключената сделка следвало да се приеме, че е налице знание за увреждане и у двете страни по нея, тъй като управителят на дружеството-продавач и купувачът били едно и също лице. Дружеството-ответник било наясно, че с извършеното разпореждане ще бъде осуетена възможността на ищцата да придобие правото на собственост върху имота, както и че с това същата ще бъде лишена от правото да иска обявяване на предварителния договор за окончателен. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че са налице предпоставките на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и релевираната претенция се явява основателна. Приел е също така, че във въззивната жалба са изложени възражения, които не са били противопоставени своевременно с отговора на исковата молба, поради което се явяват преклудирани. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважена релевираната претенция по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставените в изложението два въпроса отправят идентично питане относно обусловеността на правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД от наличието на действително вземане. Този въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която касаторът не е и обосновал. Според установената съдебна практика, защитата по чл. 135 ЗЗД може да получи всеки кредитор, независимо от характера на вземането му. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. В производството по чл. 135 ЗЗД ищецът установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Упражняването на потестативното право по чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с което длъжникът го уврежда; правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Когато се касае за кредитор на непарично вземане за сключване на окончателен договор и обещеният с предварителния договор имот е продаден на трето лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща поради осиутената възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. За кредитора по предварителния договор успешното провеждане на Павловия иск осигурява възможност да се обяви за окончателен сключеният предварителен договор, поради което в този случай производството по чл. 135 ЗЗД се явява преюдициално спрямо производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. По обусловеното провоотношение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД следва да бъдат разгледани всички възражения, относими към материалното правоотношение, от което произтича кредиторовото потестативно право – за неговата действителност, за съществуването и изискуемостта на непаричното вземане. Ако в процеса за установяване на кредиторовото вземане, при предходно уважен Павлов иск, бъде отречено качеството на кредитор на ищеца по иска по чл. 135 ЗЗД, непротивопоставимостта на увреждащата сделка спрямо него няма да намери приложение – Постановление № 1 от 29.03.1965 год. по гр. дело № 7/64 год., Пленум на ВС, Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 год., ОСГТК, решение № 60082/03.09.2021 г. по т.д. № 2771/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 221 от 20.12.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2723/2018 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 336 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 154/2023 год., ІІІ г. о., ГК и др. В разглеждания случай обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. Въззивният съд е приел, че вземането съществува, предвид изложените от ищцата фактически твърдения, че е кредитор на първия ответник. Т.е. съобразил е, че в разглеждания случай е достатъчно непаричното вземане по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – което не се изразява в парична стойност, да произтича от твърденията в исковата молба /а и самият касатор сочи, че производството по предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с предмет процесния договор за покупко-продажба е спряно/. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора-ответник, с които се обосновава очевидна неправилност, са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 255.66 евро /равностойни на 500 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,