Определение № 5758 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4562/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, подадена чрез адв.Т.Т., срещу решение № 302 от 19.07.2023г., поправено по реда на чл. 247, ал.1 ГПК с решение № 173/29.04.2024г., постановени по въззивно търг.дело № 344/2023г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, ІІ състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260017 от 06.03.2023г. по търг. дело №457/2020г. на ОС-Пловдив, дружеството - касатор е осъдено да плати, на основание чл. 432, ал.1 КЗ, на П. А. Р. обезщетения за неимуществени вреди по 75 000 лева, причинени от смъртта на внуците й Ш. Е. Ш. и Д. Е. Ш., загинали при ПТП на 24.12.2017г., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019г. до окончателното плащане и в частта, с която дружеството е осъдено да плати, на основание чл. 432 КЗ, на Л. А. Р. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сестра му Н. А. Р., загинала при същото ПТП, за разликата над 5 000 лева до 50 000 лева. Решението на Пловдивския апелативен съд, като необжалвано от страните е влязло в сила в частта, с която застрахователното дружество е осъдено, на основание чл. 432 КЗ, да плати на П. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер 150 000 лева, причинени от смъртта на дъщеря й Н. Р., загинала при ПТП на 24.12.2017г., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019г. до окончателното плащане; в частта, с която дружеството е осъдено да плати, на основание чл. 432 КЗ, на Л. Р. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сестра му Н. Р. в размер 5 000 лева, както и в отхвърлителните части. Касаторът поддържа неправилност и необоснованост на решението в атакуваните осъдителни части. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основания за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага съображения, че в противоречие със съдебната практика на ВКС - ТР № 88/1962г. на ОСГК на ВС и ППВС № 17/1963г., както и с решение № 350/17.10.2010г. по гр.д.№ 1382/2010г. на ІV ГО, решение № 159/24.11.2010г. по търг.дело № 1117/2009г. на ІІ ТО и др., съставът на АС-Пловдив е приел, че не причинната връзка, а вината е водещият елемент при преценката за наличие или липса на принос от страна на пострадалите. Счита, че в противоречие с решение № 15/30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г. на ІV ГО и решение № 212/01.02.2012г. по търг.д.№ 1106/2010г. на ІІ ТО на ВКС, въззивният състав не е обсъдил в пълнота всички факти и обстоятелства по делото и не е отразил в мотивите си кои от тях приема за установени и кои не и защо. Поддържа също, че в противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постановените след същото, по реда на чл. 290 ГПК, решения на касационна инстанция, АС-Пловдив е приел, че е налице изключителност на връзката между ищцата и внуците й, съответно между ищеца и сестра му. Касаторът формулира въпроса: Следва ли съдилищата да съобразяват нормативно посочените в § 96, ал.1 от ПЗР към ЗИД на КЗ лимити при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на широкия кръг правоимащи. За този въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В отговор на касационната жалба на застрахователното дружество, ищците П. Р. и Л. Р., чрез процесуалния си представител, изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК третото лице помагач Б. С. П. не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира следното: Разгледани са преки искове по чл. 432 КЗ, предявени против застрахователно дружество за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди на ищците, причинени от смъртта на Н. А. Р., Ш. Е. Ш. и Д. Е. Ш., загинали при ПТП на 24.12.2017г. Ищцата П. Р. претендира обезщетение в размер 150 000 лева за смъртта на дъщеря си Н. Р. и по 150 000 лева за смъртта на внуците си Ш. и Д.; ищецът Л. Р. претендира обезщетение в размер 50 000 лева от смъртта на сестра си Н. и по 50 000 лева за смъртта на племениците си Ш. и Д.; ищцата А. К. претендира обезщетение в размер 20 000 лева за смъртта на внучка си Н. и по 20 000 лева за смъртта на правнуците си Ш. и Д.. Обезщетенията се претендират ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019г. до окончателното плащане. Първоинстанционният съд е уважил иска на П. Р. за обезщетяване на неимуществените вреди в размер 150 000 лева, причинени от смъртта на дъщеря й и е отхвърлил исковете за обезщетяване на вредите, причинени от смъртта на внуците й; уважил е иска на Л. Р. за сумата 50 000 лева-обезщетяване на неимуществените вреди, причинени от смъртта на сестра му Н. Р. и е отхвърлил исковете за обезщетяване на вредите, причинени от смъртта на племениците му; изцяло е отхвърлил исковете на третата ищца А. К.. Въззивна жалба против първоинстанционното решение в отхвърлителните му части са подали и тримата ищци. Недоволен от решението на ОС-Пловдив е останал и ответникът-застрахователно дружество, който го е обжалвал в следните части: за уважаване на иска на П. Р. за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени от смъртта на дъщеря й за разликата над 100 000 лева до присъдените 150 000 лева и в частта, с която е уважен искът на Л. Р. за обезщетяване на вредите, причинени от смъртта на сестра му за разликата над 5 000 лева до присъдените 50 000 лева. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на П. Р. за плащане на обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на дълщеря й в размер 100 000 лева и в частта, с която е уважен искът на Л. Р. за сумата 5 000 лева–обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сестра му, като необжалвано от страните пред Апелативния съд е влязло в сила. Въззивният съд е установил роднинската връзка между ищците и загиналите при ПТП на 24.12.2017г. Н. Р., Ш. Ш. и Д. Ш., както и че с влязла в сила на 30.03.2022г. присъда по нохд № 428/2019г. на ОС Пловдив Б. С. П. е признат за виновен в това, че на 24.12.2017г. на път ІІІ-375, км 23 (гр.Пещера – [населено място]), при управление на товарен автомобил „Фолксваген ЛТ 35“ с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата – чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП; чл.20, ал.1 ЗДвП; чл.63, ал.2, т.1, пр.І ППЗДвП; чл.68, т.1 ППЗДвП, в следствие на което по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лица-Е. Ш. и Н. Р., както и на двете им деца - Ш. Ш. и Д. Ш.. Установено е наличието на валидно сключена застраховка „ГО“ с ответното дружество за т.а. Фолксваген ЛТ 35 с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П., както и, че на 11.04.2019г. всеки от ищците е сезирал застрахователя с искане за плащане на обезщетение по повод настъпилото застрахователно събитие. Въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния за основателност на иска на П. Р. за обезщетяване на вредите, причинени от смъртта на дъщеря й и е приел, че справедливото обезщетение за тези вреди е в размер 150 000 лева. Според въззивния съд в случая е налице изключението от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., поради което е признал правото на П. Р. да получи обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на внуците Ш. и Д. Ш.. Посочил е, че по делото е установено, че ищцата е страдала изключително силно, както за загубата на дъщеря си, така и на нейните деца, именно поради създадената особено силна близост с тях и до момента не е преодоляла загубата им, за което сочат свидетелските показания и данните за диагнозата й разстройство в адаптацията, налична и към 2022г. и изписаното й медикаментозно лечение. При процесното ПТП, ищцата е загубила голяма част от потомство си, като най-тежкото събитие в живота на човек – да загуби детето си, допълнително е утежнено от едновременната загуба и на внуците; ищцата е имала толкова близка и топла връзка с внуците си, както и с дъщеря си; помагала й при отглеждането на децата, изградила силна емоционална връзка с тях, надхвърляща обичайните отношения при подобен тип роднини; ищцата била близо до внуците си през целия им живот, живели в едно и също населено място, близо едни до други, баба им постоянно била заета с помощ при отглеждането им; загиналите деца са били единствените внучета на П. Р.; те не са имали баба и дядо по бащина линия. Всичко това според съда обуславя много по-голяма близост между нея и внуците й от обичайния случай, при който в живота на внучетата са бабите и дядовците по линия и на двамата родители. При положение, че ищцата е загубила едновременно две поколения низходящи роднини, да й се признае правото на обезщетение само за дъщеря й, но не и за внучетата й, е несправедливо и не отговаря на обществените очаквания в подобни случаи. Предвид изложеното съдът е приел, че справедливият размер на обезщетенията е по 75 000 лева за смъртта на всяко от внуците, като съобразява установените по делото вреди, обстоятелството, че ищцата не е в най-близкия кръг роднини на починалите и че в основна степен й е въздействала загубата на дъщеря й, икономическата конюнктура в страната към датата на събитието и обществените разбирания са справедливост в подобни случаи. Върху сумите е присъдена законната лихва, считано от 11.04.2019г., до окончателното изплащане. За разликата над 75 000 лева до пълния предявен размер от по 150 000 лева исковете са отхвърлени, като в тези отхвърлителни части въззивното решение е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че не следва да редуцира размера на обезщетението, тъй като възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналите деца поради това, че са пътували без поставени предпазни колани, респ. без специализирано детско столче, е неоснователно. Посочил е, че не е установено къде точно са седели децата по време на инцидента и дали са носили предпазни колани (КСМАТЕ и фотоалбума, според който почти цялата задна седалка на автомобила е била заета от голям кашон на телевизор). Според съда неизпълнението на задължението за използване на обезопасителен колан или специализирано детско столче не може да се възложи в тежест на децата, респ. да се счита за форма на съпричиняване на вредоносния резултат. Отделно от това въззивната инстанция е съобразила липсата на категоричен отговор на експертите, изготвили КСМАТЕ, че ако децата са били с колани, респ. с детско столче, е нямало да настъпят фатални последици при така установения механизъм на ПТП. Предвид това възражението е прието за недоказано. По отношение на предявения от Л. Р. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди заради смъртта на сестра му Н. Р., съдът е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът е уважен до 5 000 лева, доколкото застрахователят го е обжалвал само за разликата над тази сума, до пълния предявен размер 50 000 лева. Поради което е приел, че не подлежат на преразглеждане фактите по основанието на иска (настъпване на застрахователното събитие, отговорността на застрахователя на делинквента, правото на ищеца Л. Р. да получи обезщетение като изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.) и че направените от застрахователя възражения в жалбата, че между Л. Р. и сестра му не се установява връзка, надхвърляща обичайната между брат и сестра, не следва да се обсъждат. Намерил е за неоснователно възражението на застрахователя, че следва да се приложи разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на КЗ, според която, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лева, по съображения, че цитираното ограничение противоречи на правото на Европейския съюз и на практиката на СЕС, обективирана в решение на СЕС по дело С-277/12. За да определи справедливия размер на следващото се на ищеца Л. Р. обезщетение, съдът е съобразил установените от гласните доказателства много близки отношения между ищеца и сестра му; неочакваната смърт на баща им през 1998г. изключително ги сближила и след смъртта му двамата разчитали един на друг, помагали си за всичко; съвместното им съжителство до момента, в който Н. Р. е създала свое семейство; след като Н. се задомила, продължили да поддържат ежедневен контакт, брат й бил най-близкият до нея и доверен човек, на когото тя разчитала за финансова и емоционална подкрепа. След смъртта на сестра си, Л. Р. е имал здравословни проблеми, посещавал лекар във връзка с констатирано разстройство на адаптацията с депресивни епизоди и е бил лекуван от това; променил начина си на живот-от общителен, социален човек, станал затворен в себе си; болката и до момента не е отшумяла. Въз основа на изложеното, съдът е приел, че справедливото обезщетение, което следва да бъде присъдено на Л. Р. за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Н. Р. е в размер 50 000 лева и този размер съответства на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, съобразен е с икономическата конюнктура в страната към датата на събитието, индикация за която са приетите в КЗ лимити за отговорността на застрахователите по застраховка ГО. Върху посоченото обезщетение е присъдена законна лихва, считато от 11.04.2019г., до окончателното плащане. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Н. Р., доколкото по делото е установено, че тя е пътувала на предната дясна седалка в л.а. БМВ с поставен предпазен колан в момента на инцидента, който е бил срязан, за да бъде извадено тялото й от автомобила (констатациите на КСМАТЕ). Съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение в атакуваните от застрахователното дружество части не следва да се допуска до касационно обжалване. Въззивното решение е съобразено с трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и с цитираната от жалбоподателя, относно това кои са предпоставките за уважаване на прекия иск по чл.432 КЗ, относно съдържанието на понятието „справедливост” и критериите, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и кога следва да се намали този размер, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, при своевременно направено защитно възражение за съпричиняване от застрахователя. Изводите на въззивния съд кореспондират и с принципното становище на ОСНГТК на ВКС, дадено в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.дело № 1/2016г., че по правило право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969г. (при условие, че са доказали проявлението на вредите), а на братя/сестри и баба/дядо и внуци се признава право на обезщетение само по изключение - когато са доказани необходимите според ТР предпоставки за получаване на обезщетение. Въззивният съд е съобразил установената близост и взаимната обич между ищцата и загиналите й внуци и между ищеца и загиналата му сестра, болките и страданията, които ищците са търпели и ще търпят през целия си живот като последица от смъртта на близките си родстственици. Уважаването на исковете по чл. 432, ал.1 КЗ е резултат от изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата по делото, че има основание да се отстъпи от задължителните указания в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., тъй като родствената връзка между ищцата и внуците й и ищецът и сестра му се характеризира с изключителност, извън обичайната и типична за отношенията между баба и внук и брат и сестра в едно семейство, и че понесените от ищците болки и страдания по повод загубата на близките им са извън нормално присъщите за родствена връзка с подобно съдържание. По отношение на тези решаващи изводи на въззивния съд правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не е поставян, а твърдението, че решението противоречи на съдебна пракитка на ВКС, не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителните указания на т.1 от цитираното ТР № 1/19.02.2010г., правилността на решението, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните доказателства са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на исканото касационното обжалване. Касационният съд няма правомощия да извлича правния въпрос от значение за изхода на спора от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и тези по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е формулиран единствено въпрос: Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно посочените в §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ лимити, при определяне размера на обезщетението за широкия кръг правоимащи. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не и допълнителния такъв. Въззивният съд е отказал да се съобрази с лимита по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ -ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018г., поради противоречие на разпоредбата с правото на Европейския съюз. Позовал се е на тълкуването, дадено от СЕС, че застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторно превозно средство трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претендирани от близките на лица, загинали при ПТП, доколкото това обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по гражданското производство национално право, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност” при използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството при ПТП, само до определена максимална сума, по - малка от посочената в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5 (кодифицирана с Директива 2009/ 103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009 г.). В подобен смисъл, на този в решение по дело С-277/12, са и решение на СЕС от 23.10.2012г., по дело С-300/10, решение от 24.10.2013г. по дело С-22/12, решение от 23.01.2014г. по дело С-371/12. Решенията на съда на Европейския съюз са задължителни за националния съд- чл. 633 от ГПК, при предимство на европейското право, като самостоятелен правен ред, спрямо разпоредбите на националното право. На настоящия състав не е известна, нито се сочи от касатора практика на касационна инстанция, в която предвиденият с разпоредбата на § 96, ал. 3 вр. с ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018г.) лимит да е споделен за приложим. При този изход на делото разноски на касатора не се дължат. Жалбоподателят следва да бъде осъден да плати на ответниците по касация сторените от тях разноски за касационното производство в общ размер 9 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО