Определение № 1266 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3187/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГО ГРИЛ“ ООД, чрез адв. П. М. и адв. С. К., срещу въззивно решение № 95 от 21.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 59/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1023 от 26.09.2023 г., постановено по гр. д. № 203/2023 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, за обявяване на недействителността на клауза по т. 3 от допълнително споразумение от 30.11.2022 г. към трудов договор № *** г., сключен между „ГО ГРИЛ“ ООД и И. А. Е., с която е уговорен срок за изпитване от шест месеца в полза на работодателя; за признаване за незаконно и отмяна на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на уволнението на И. А. Е., извършено със заповед № 1151 от 10.01.2023 г. на работодателя „ГО ГРИЛ“ ООД, на основание чл. 71, ал. 1 КТ; за възстановяването на ищцата, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър екип“ в отдел „Мениджмънт“ в ответното дружество. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „Недействителен ли е трудов договор по чл. 70, ал. 5 КТ, в който е включена за първи път клауза за изпитване за длъжност, при положение, че страните са уговорили изрично това за първи път и за предишната заемана длъжност не е уговарян срок за изпитване, тоест не е налице повторно уговорен срок за изпитване или т. нар. „верижно“ уговаряне на срок за изпитване, не е налице пълна идентичност между страните по правоотношение, както и пълно съвпадение на работното място и трудовите функции?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 336 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 4651/2017 г. на IV г.о., решение № 344 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1407/2010 г. на III г.о., определение № 732 от 02.07.2009 г. по гр. д. № 881/2009 г. на III г.о.; 2/ „Допустимо ли е уговаряне на клауза със срок за изпитване, предвид забраната по чл. 70, ал. 5 КТ, в случай че срок за изпитване се въвежда едва за първи път при сключване на допълнително споразумение за нова позиция, която е йерархически по-нископоставена от предходно заеманата позиция? Доколко при тази преценка съдът следва да сравнява реално изпълняваните функции и реално извършваните дейности? Има ли касателство при преценката за недействителност, наличието или липсата на йерархическа обусловеност с предишната такава? Следва ли съдът да направи преценката като отчете кумулативното наличие на критериите по чл. 70, ал. 5 КТ или само наличието на единия от тях е достатъчно условие за приемане на недействителност?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, изведена в определение № 336 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 4651/2017 г. на IV г.о., решение № 344 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1407/2010 г. на III г.о. и решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811/2014 г. на IV г.о.; 3/ „Налице ли е заобикаляне на закона и нарушение по чл. 74, ал. 1 КТ, когато едно лице се преназначи на по-ниска в йерарихично отношение позиция, за което е уговорен срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ, при положение, че то никога не е било изпитвано за по-високата в йерархично отношение длъжност, която е заемало и реално страните са се съгласили, че е необходима такава проверка на годността на служителя за новата работа, обективирана в изразеното съгласие за новия договор със срок на изпитване?“ – сочи се противоречие с приетото в определение № 732 от 02.07.2009 г. по гр. д. № 881/2009 г. на III г.о.; 4/ „Само наличието на пълна идентичност на всички трудови функции между новата и старата /предходна/ длъжност при преназначаване с уговорен срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ ли обуславя забраната по чл. 70, ал. 5 КТ, или е достатъчно наличие на сходство на трудовите функции на двете позиции?“ – касаторът се позовава на противоречие с приетото в определение № 1782 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 4776/2023 г. на III г.о.; 5/ „Допустимо ли е определяне на срок за изпитване по смисъла на чл. 70, ал. 1 от КТ, когато лицето е било назначено за нова длъжност, за заемането на която е бил определен нов срок за изпитване, при положение, че вече е бил преминат успешно такъв срок, но за напълно различна длъжност и работа в същото предприятие?“ – сочи се противоречие с решение № 344 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1407/2010 г. на III г.о. на ВКС; 6/ „Нищожна ли е клауза със срок за изпитване, предвид забраната по чл. 70, ал. 5 КТ, когато срокът за изпитване се въвежда едва за първи път при сключване на допълнително споразумение и то за друга позиция, която е йерархически по-нископоставена от предходно заеманата позиция?“ – твърди се наличието на противоречие с приетото в решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811/2014 г. на IV г.о.; 7/ „Следва ли съдът при преценка за нарушение на чл. 70, ал. 5 КТ да прави механично сравняване на задълженията по длъжностната характеристика, наименованието на длъжността, позицията в структурата на предприятието и сравнението на шифъра и кода по НКПД, както и отдела, в който е позицията, за извършването на преценка за идентичност или различие за трудовите функции на служителя по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ? Доколко сходството в длъжностите е основание за преценка на нарушение на разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ?“ – касаторът се позовава на противоречие с определение № 50278 от 07.07.2023 г. по гр. д. № 1089/2022 г. на IV г.о.; 8/ „Налице ли е процесуално нарушение от съда, когато за да обоснове изначално формираната си предубедена позиция, че работодателят е действал недобросъвестно и е налице недействителност на клаузата за изпитване в договор, реално е подменил доброволната воля на страните по писмено съглашение за промяна на длъжността и трудовите функции и уговаряне на нов срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ, при липса на предпоставки за нарушение на чл. 70, ал. 5 КТ?“ – твърди се противоречие с приетото в определение № 336 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 4651/2017 г. на IV г.о.; 9/ „Какъв е обхватът на служебното начало по чл. 6 ГПК и допустимо ли е съдът при извършване на служебната квалификация на правния спор и определянето на правилната за конкретния случай правна норма да излезе извън предметния обхват на процеса и обстоятелствата и твърденията, очертани от страните и представлява ли произнасяне по непредявен иск, ако решението се основава именно на служебно въведеното основание, което не е въведено от страните в делото?“ – сочи се противоречие с противоречие с решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2854/2014 г. на I г.о. на ВКС; 10/ „Налице ли е нарушаване на забраната по чл. 70, ал. 5 КТ, при хипотеза на уговаряне на срок на изпитване за нова позиция за първи път, и при условие, че не е налице повторно уговаряне на срок за изпитване или „верижно“ уговорен срок за изпитване при назначаване на по-ниска в йерархическо отношение позиция в предприятието?“; 11/ „Допустимо ли е съдът да разглежда и изследва йерархическа зависимост между две различни позиции, които едно лице е заемало по различни трудови правоотношения в едно и също предприятие, с един и същ работодател, при приложението на нормата на чл. 70, ал. 5 КТ, която изисква заемане на една и съща работа и на основата единствено на този извод за заемане на йерархически по-високата длъжност да достигне до краен и решаващ извод, че служителят не може да бъде изпитван за по-нископоставената в йерархично отношение длъжност?“ – по последните два въпроса се твърди наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – И. А. Е., не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че между ищцата И. А. Е. и ответника „ГО ГРИЛ“ ООД е възникнало валидно трудово правоотношение по безсрочен трудов договор от 29.06.2018 г., на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, с уговорен между страните и в полза на работодателя срок за изпитване, за длъжността „Продавач, павилион“; с допълнително споразумение към трудовия договор, считано от 01.06.2019 г. ищцата е преназначена на длъжността „Специалист с контролни функции, търговия“; с второ допълнително споразумение от дата 29.11.2021 г. е изменено трудовото правоотношение по отношение изпълняваната от ищцата трудова функция, като същата е преназначена да изпълнява длъжността „Регионален мениджър“ в отдел „Мениджмънт“, считано от 01.12.2021 г., без уговорен срок за изпитване; след една календарна година, на 30.11.2022 г., с трето допълнително споразумение, страните се споразумяват и ищцата приема да изпълнява, считано от 01.12.2022 г., длъжността „Мениджър екип“ в отдел „Мениджмънт“, с уговорен срок за изпитване в полза на работодателя от 6 /шест/ месеца. Съобразил е също така показанията на разпитаните по делото свидетели, както и представените длъжностни характеристики, за всяка една от заеманите от ищцата длъжности, от които е посочил основните длъжностни задължения и отговорности, присъщи за всяка длъжност. Посочил е още, че трудовото правоотношение на ищцата за длъжността „Мениджър екип“ е прекратено съд заповед на работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ и считано от 11.01.2023 г., или само 40 дни след сключването на последното допълнително споразумение от 30.11.2022 г. От правна страна въззивният състав е формирал извод, че уволнението на ищцата е незаконно поради установена по надлежния ред недействителност на клаузата за срок за изпитване от 6 месеца, уговорена в полза на работодателя за изпълнение на длъжността „Мениджър екип“ в отдел „Мениджмънт“ в посоченото допълнително споразумение, като заобикаляща закона съгласно чл. 74, ал. 1, във връзка с чл. 70, ал. 1 и ал. 5 КТ. Посочил е, че И. Е. основава претенцията си за прогласяване недействителност на клаузата за срок за изпитване с довод, че работодателят заобикаля закона като чрез привидно позволени действия постига забранен резултат, тъй като работодателят е знаел, че ищцата е годна да изпълнява новата длъжност „Мениджър екип“ поради факта, че регионалният мениджър отговаря за състоянието, имиджа и политиката на дейността на търговското дружество за целия регион или за неколкократно повече обекти, докато мениджър екип отговаря само за два обекта – една малка част от обектите, за които отговаря регионалният мениджър и че това всъщност е разликата в длъжностните характеристики на двете длъжности. Коментирал е и тезата на работодателя, че двете длъжности са коренно различни, нямат връзка помежду си и трудовите функции се различават по обем и по съдържание, по характеристики и по своето естество, като едната е на йерархическо по-високо ниво /регионалният мениджър/. От събраните по делото доказателства въззивната инстанция е установила, че двете длъжности „Регионален мениджър“ и „Мениджър екип“, фигурират в един и същ отдел на работодателя, отдел „Мениджмънт“, за разлика от предходните две длъжности, изпълнявани от ищцата. Изложила е съображения, че работодателят не е представил доказателства за структурата и функциите, които се изпълняват непосредствено от този отдел, какво е разделението на труда, как са структурирани длъжностите и техните функции, има ли взаимозаменяемост на служителите, има ли дублиране на функции. Въпреки това е констатирала, че двете длъжности, предвид вписаните трудови функции, предполагат решаването на общи и важни за дружеството задачи от всякакво естество по отношение на работния процес. При съпоставка на функциите, изпълнявани от „Мениджър екип“ и „Регионален мениджър“ и с оглед установените от разпитаните свидетели факти, въззивният съд е обосновал извод, че в основните си и същински трудови функции, функциите на длъжността „Мениджър екип“, относими за цялостната организация на работния процес в процесните два павилиона за бързо хранене на Автомагистрала Тракия /в които е работила ищцата/ съответстват и се включват в обема на трудовите функции, изпълнявани на регионално ниво от регионалния мениджър. Приел е, че регионалният мениджър може успешно и без каквито и да било затруднения да изпълнява функциите на мениджър екип, но не и обратното, доколкото функциите на регионалния мениджър, макар и преобладаващо да са контролни и представителни, позволят той да има цялостен и непосредствен поглед върху цялостната работата на всички обекти в региона, за който отговаря. Изложил е съображения, че изпълнявайки тази длъжност близо една календарна година, за заемането на която работодателят не се е възползвал от правото си да уговори срок за изпитване, предвид натрупания вече от ищцата И. Е. професионален опит и знания и умения на предишните две длъжности, достатъчен според работодателя за да може ищцата без срок за изпитване успешно да заеме най-високата в йерархията трудова функция, както и предвид натрупания за тази една календарна година допълнителен професионален и практически опит, в съвкупност са дали достатъчно правно и фактическо основание на ищцата да започне изпълнение на идентични или сходни трудови функции за длъжността „Мениджър екип“, осъществявани на ниво два павилиона за бързо хранене, вместо на ниво цял регион и в значително ограничен по обем и обхват производствен процес, контролни и изпълнителски функции и представителство. Във връзка с изложеното е намерил, че решението на работодателя да преназначи ищцата на по-ниска в йерархическо отношение трудова функция на позиция „мениджър екип“, като в нарушение на закона повторно уговори срок за изпитване, е довело до заобикаляне на закона относно уговорката за срок за изпитване. Посочил е, че целта на работодателя е била чрез формално уговорен срок за изпитване да се прекрати съществуващото безсрочно трудовото правоотношение без мотиви, без предизвестие и без да се позволи на работника да се защити при едно евентуално уволнение на основание чл. 71, ал. 1 КТ, както е сторено в случая. Като основен спорен въпрос по делото въззивният състав е отбелязал въпросът дали е налице идентичност или сходство в трудовите функции, изпълнявани на двете длъжности; има ли пълно или частично покриване на трудовите функции по двете длъжности и дали фактът, че работникът е изпълнявал по-високата в йерахично отношение функция, не му позволява да изпълнява успешно по-нисшата функция, за да се налага безусловно уговарянето на срок за изпитване на работника и за тази последно заемана длъжност. По този въпрос е установил, че водеща по отношение обема на работа, по структура и по видове функции е длъжността на регионален мениджър, основните задължения по която са свързани с изграждане на престижа на фирмата и на продуктите в региона, както и непосредствения производствен процес от момента на наемането на персонала, неговото обучение и контролиране до завършване на целия производствен процес. Констатирал е, че мениджър екип има същите контролни, управленски, изпълнителски и други функции, но на много по-ниско във вертикално отношение ниво, в случая по отношение само до работата в два конкретно посочени павилиона за бързо хранене от целия регион. Споделил е становището, че функциите на регионалния мениджър намират приложение и се изпълняват от мениджър екип на конкретното местно ниво. В тази връзка е изложил съображения, че ако един служител бъде преназначен от длъжността „Мениджър екип“ на длъжност „Регионален Мениджър“ би имало основателен резон работодателят да поиска включване на клаузата със срок за изпитване, доколкото макар и да има идентичност на изпълняваните функции на двете длъжности, за регионалния мениджър изискванията за заемането на длъжността са значително по-големи; обратното, ако изпълняващият длъжността „регионален мениджър“ се преназначи на длъжност „мениджър екип“, поставянето на такова условие е недопустимо и заобикаля закона по смисъла на чл. 74, ал. 1 КТ, доколкото важи принципът „този който може повече, може и по-малкото“, тоест регионалният мениджър с притежаваните от него знания, умения и придобит професионален опит на тази изпълнявана длъжност, може безпроблемно и без особени усилия да изпълнява същите трудови функции, но в значително по-ограничен обем и обхват и съдържание. При тези фактически и правни изводи е обобщил, че характерът и естеството на трудовите функции и задължения, изискванията за заемане на длъжността, както и основните отговорности съвпадат в основните си и съществени елементи и дейности, както и че за да може успешно регионалният мениджър да изпълнява своите функции, той трябва да познава в детайли функциите на мениджър екип, защото стои в йерархично отношение над него и с много повече от него по обем отговорности и задължения. Предвид взаимната свързаност и преплитане на трудовите функции на двете длъжности, както и факта че регионалният мениджър може да замества и то успешно да изпълнява функциите на мениджър екип, но не и обратното, въззивната инстанция е приела, че в случая законът не предвижда уговаряне на срок за изпитване дори и със съгласието и без противопоставянето на работника. Формирала е извод, че след като работодателят е приел ищцата да изпълнява длъжността „Регионален мениджър“ без да уговори срок за изпитване, то той е приел, че тя може да изпълнява без затруднения тази по-висока в йерархично отношение длъжност, поради което незаконосъобразно е при преназначаването ѝ на по-ниска и то свързана с първата длъжност, „Мениджър екип“, с идентични или близки трудови функции, да се поставя такова изискване. Въззивният съд не е споделил доводите на ответното дружество, за разлика в основните и съществени задължения на трудовите функции на двете длъжности, до степен на липса на идентичност в тях. Като съществено в случая е посочил, че се касае за свързани длъжности, предвидени за един същ отдел „Мениджмънт“, на които се изпълняват идентични трудови функции, но в различен обем. Установил е още, че трудовите функции на мениджър екип не са непознати, не са неизвестни или непонятни за регионалния мениджър, доколкото последният реално ги е изпълнява под една или друга форма, но в много по-голям обем и в по-голям обхват и в рамките на един цял регион. Застъпил е и становището, че проверката на годността на работника да изпълнява длъжността мениджър екип, вече е проверена от работодателя при изпълнение на трудовите функции като регионален мениджър, и след като се изпълняват същите трудови функции, но в по-ограничен обем, естество и характер, то няма основание за повторна проверка на качествата на работника да изпълнява същите трудови функции. Като неотносим към предмета на спора е посочил въпроса дали ищцата се е справяла или не на заеманата от нея длъжност, доколкото ако работодателят е считал, че работникът не притежава качества за ефективно изпълнение на възложената работа, той е можел да прекрати трудовото правоотношение на друго правно основание. Предвид изложеното, въззивната инстанция е намерила, че правилно и в съответствие със закона първоинстанционният съд е приел недействителност на клаузата по допълнителното споразумение на ищцата по чл. 70, ал. 1 КТ със срок за изпитване на длъжността „Мениджър екип“ и я е прогласил за такава. Предвид нищожността на клаузата въззивният състав е приел, че работодателят е уволнил ищцата на основание, което не е предвидено в закона за прекратяване на ТПО при безсрочен трудов договор без уговорен срок за изпитване, и правилно уволнението е отменено като незаконно, респективно ишцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи, втори (в първата си част), трети, пети, шести, десети и единадесети въпрос, са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Въпросите са зададени чрез въвеждане на твърдения от страна на жалбоподателя, че в случая не е налице повторно уговорен срок за изпитване; че не е налице пълна идентичност между страните по правоотношението, както и пълно съвпадане на работното място и трудовите функции; че срок за изпитване се въвежда едва за първи път при допълнително споразумение за нова, йерархически по-нископоставена позиция от предходно заеманата такава, за която лицето никога не е било изпитвано. Тези твърдения са изрично и мотивирано отречени от състава на въззивния съд, който след анализ на доказателствата по делото и при съпоставка на функциите по сравняваните две длъжности, заемани последователно от ищцата, е приел, че характерът и естеството на трудовите функции и задължения, изискванията за заемане на длъжността, както и основните отговорности съвпадат в основните си и съществени елементи и дейности; че се касае за свързани длъжности, предвидени за един същ отдел, на които се изпълняват идентични трудови функции, но в различен обем; че предвид взаимната свързаност и преплитане на трудовите функции на двете длъжности, законът не предвижда уговаряне на срок за изпитване дори и със съгласието и без противопоставянето на работника; че проверката на годността на работника да изпълнява длъжността „Мениджър екип“, вече е проверена от работодателя при изпълнение на трудовите функции като „Регионален мениджър“, и след като се изпълняват същите трудови функции, но в по-ограничен обем, естество и характер, то няма основание за повторна проверка на качествата на работника да изпълнява същите трудови функции. Следователно, тези въпроси не отговарят на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, очертани в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответстват на изводите в обжалваното решение и са некоректно поставени, доколкото въззивният съд е застъпил обратното становище спрямо твърденията, от които същите се извеждат. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и твърдяното противоречие със съдебната практика, цитирана в изложението. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория (във втората му част) и четвърти въпрос в изложението, които обобщено касаят въпроса за преценката на съда относно приложението на чл. 70, ал. 1 и ал. 5 КТ. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По наведения въпрос е формирана последователна практика на ВКС, съгласно която в чл. 70 КТ законодателят изрично е допуснал възможността да се уговори клауза за срок за изпитване, включително и по вече съществуващо трудово правоотношение между страните, независимо дали то е срочно или безсрочно, ако съществено е променена трудовата функция на работника или служителя – аргумент от чл. 70, ал. 5 КТ. По взаимно съгласие на страните може да се изменя съдържанието на трудовия договор / чл. 119 КТ /, като предмет на изменение може да бъде всяка договорна клауза, включително и тази за изпитване. Изпитването на работника е с оглед възможността му да се справи с променените трудови задължения, съответно да се установи дали новата длъжност е подходяща за него. При преценка за идентичност на трудовите задължения се изхожда от естеството на работа, от свойствените задължения за длъжността – има ли съществена разлика в трудовите функции; едни и същи трудови задължения могат да имат различно съдържание, отнесени към различни трудови функции, в зависимост от спецификата на съответната длъжност, от предмета на дейност, и от организацията на предприятието; за да се различават новите длъжности от старите, различията трябва да са съществени (в този смисъл приетото в решение № 53 от 19.03.2014 г. по гр. д. № 2907/2013 г. на IV г.о. на ВКС). В процесния случай въззивният съд е съобразил изложените разяснения, поради което не е налице допълнителната предпоставка на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с тази практика, направеният извод за недействителност на процесната договорна клауза с оглед съвпадението на характера и естеството на трудовите функции и задължения, изискванията за заемането на длъжността, както и основните отговорности, е изведен след съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства и установени правнорелевантни факти, в това число след съпоставка на функциите по длъжностните характеристики, както и свидетелските показания. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 70 КТ, то по наведения въпрос не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулираните от касатора осми и девети процесуалноправни въпроси са привързани към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение. Въпросите се извеждат от становището на жалбоподателя, че при формиране на крайния си извод за основателност на исковите претенции, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, подменяйки волята на страните в сключеното между тях допълнително споразумение; нарушил е служебното начало, като е дал погрешна квалификация на исковата претенция, съответно е излязъл извън предметния обхват на процеса, произнасяйки се по непредявен иск. Във връзка с тези оплаквания следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и въз основа на тях е определил и правната квалификация на предявените искове. Решението не е недопустимо като постановено по непредявен иск. Отделно от горното, въпросът за правната квалификация на иска е относим към преценката за правилност на решението, а не за неговата допустимост, като тази проверка се извършва във втората фаза на касационното производство. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Преценката за правилност и обоснованост обаче, както се посочи в мотивите по-горе, се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по касационната жалба и съответно не е поискала присъждането на разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,