Определение № 2108 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3634/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 213 от 25.05.2023 г. по в. гр. д. № 217/2023 г. на Плевенския окръжен съд е отменено решение № 1/03.01.2023 г. по гр. д. № 199/2021 г. на Никополския районен съд и е отхвърлен предявеният от Е. А. С. и З. Д. С. срещу М. М. А. и Г. М. А. /вярното име е А./ иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на площ от 200 кв. м., представляваща реална част от ПИ с идентификатор ** по КККР на [населено място] и построените в тази част сгради и **.

Предмет на правния спор е собствеността на реална част с площ от 200 кв. м. от УПИ * в [населено място], която в кадастралната карта е заснета като част от съседен имот с идентификатор **. Въззивният съд е уважил възражението на ответниците за придобиване на тази реална част по давност и затова е отхвърлил предявения срещу тях иск по чл.108 ЗС.

Прието е, че ищците, както и ответниците, са съпрузи. Ищецът Е. А. С. и ответникът М. М. А. имат общ наследодател М. А. Т., който е бил дядо на ищеца и баща на ответника. Общият наследодател е бил собственик на имот в [населено място], съставляващ парцели * и * в кв.10, намиращи се на стръмен терен и излаз на две улици, съответно във високата и в ниската част на терена. С изменение на регулационния план от 1969 г. от имота на наследодателя са обособени три нови парцела - *; * и ***, като първият парцел е разположен както във високата, така и в ниската част на имота; вторият - само във високата, а третият - в ниската.

Наследодателят се разпоредил с трите парцела по следния начин: на неустановена дата прехвърлил парцел * на сина си Н. Т.; през 1969 г. продал парцел * на своя зет А. С., съпруг на дъщеря му Ф. С. и баща на ищеца Е. С., а през 1977 г. прехвърлил парцел * на сина си М. А. А., ответник по предявения иск. Ищецът Е. С. и съпругата му са станали собственици на парцел * през 1992 г. въз основа на договор за издръжка и гледане, сключен с неговите родители.

Прието е, че при изготвяне на кадастралната карта не е съобразена регулационната граница между УПИ * и УПИ *. Няма поставена ограда по тази регулационна граница. Нанесени са два имота - имот ** на ищците и имот на ответниците. Спорните 200 кв. м. по регулационния план попадат в УПИ * на ищците, а по кадастралната карта - в имот ** на ответниците. Тази спорна площ от 200 кв. м. се намира в ниската част на бившия имот на общия наследодател и граничи с УПИ * на ответниците, който също е в ниската част. Тези 200 кв. м. са отделени с подпорна стена от останалата част на УПИ ***, собственост на ищците, която се намира във високата част на предишния общ имот.

Прието е, че с влязло в сила съдебно решение № 2600356/07.10.2021 г. по приложеното гр. д. № 534/2020 г. на Никополския районен съд, образувано между същите страни, е отхвърлен като неоснователен предявеният Е. А. С. и З. Д. С. срещу М. М. А. и Г. М. А. иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване грешка в кадастралната карта на [населено място] относно границите между поземлен имот № * и поземлен имот № **.

Прието е, че според заключението на вещото лице спорната част от УПИ *, попадаща в поземлен имот с идентификатор , отразена на комбинирана скица № 1 в зелен щрих, не отговаря на нормативните изисквания за образуване на урегулиран поземлен имот. Останалата част от УПИ *, съставляваща ПИ **** по кадастралната карта, има 16 м. лице към улицата, но няма площ от 300 кв. м.

Като се е позовал на т. 4. и т. 5 на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е разделил производството по предявения от Е. А. С. и З. Д. С. иск, като по първоначално образуваното гр. д. № 534/2020 г. е разгледал иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, а по гр. д. № 199/2021 г. е разгледал иск за собственост по чл.108 ЗС на спорната реална част от имот. Освен това първоинстанционният съд неправилно е приел, че производството по иска с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР е обуславящо по отношение производството по иска за собственост на същия имот и след разделянето е спрял производството за собственост по гр. д. № 199/20231 г. до приключване на производството по чл.54, ал.2 ЗКИР.

За да отхвърли предявения иск за собственост на спорните 200 кв. м. въззивният съд се е позовал на свидетелските показания за осъществявано върху тях владение от ответниците в период повече от 10 г. преди предявяването на исковата молба. От 1977 г. до сега двамата ответници са осъществили както обективния, така и субективния елемент на владението по чл.68 ЗС, тъй като непрекъснато и несмущавано са ползвали спорната част от имота на ищците със съзнанието, че им принадлежи - използвали са и обработвали двора, построили са гараж и са преустроили съществуваща лятна кухня и стопанска сграда в едноетажна жилищна сграда. Имотна граница между парцел *, собственост на ответниците, и спорната част от парцел * - собственост на ищците, никога не е изграждана съобразно дворищната регулация и/или правата на страните по сделките, с които са придобили собственост. Не съществува каквато и да е индиция от прехвърлянето на парцел * на родителите на ищеца през 1969 г. до смъртта на общия наследодател през 1977 г. купувачите да са заявили претенция да им бъде предадено владението на по-ниската част от имота, намираща се под подпорната стена, а тя е продължила да се владее от наследодателя. От 1977 г., когато общият наследодател е прехвърлил имота на ответниците, до смъртта на майката на ищеца през 2017 г., никой не е оспорвал правото на ответниците А. да владеят като своя спорната част от 200 кв., представляваща по регулационния план част от парцела на ищците С.. Поради липса на материализирани регулационни и имотни граници при изготвянето на одобрената кадастрална карта поземлените имоти са заснети съгласно фактическото им състояние, като поземленият имот с идентификатор на ответниците е записан с площ от 623 кв. м, включващи спорната част от 200 кв. м., а поземленият имот с идентификатор на ищците е записан с площ 262 кв. м. Като кадастрална граница между двата имота е отразена съществуващата бетонна стена, изградена в парцел * поради денивелацията на терена и представляваща естествена реална граница между дворните места, владени от страните по делото.

Прието е, че след като с влязло в сила съдебно решение № 260036/07.10.2021 г. по гр. д. № 534/2020 г. на Районен съд-Никопол е отхвърлен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за грешка в кадастралния план относно същия имот, въззивният съд е обвързан от силата на пресъдено нещо, че при изработването на кадастралната карта за имотите на спорещите страни не е допусната грешка или непълнота.

Прието е, че през периода от 1977 г. до изменението на чл.59 ЗТСУ / ДВ, бр.34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г.,/ процесната реална част не е могла да бъде придобита по давност. След това изменение обаче, както и при действието на ЗУТ, давност може да тече. Според техническата експертиза спорната площ от 200 кв. м., защрихована в зелено, не отговаря на изискванията на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ за създаване на урегулиран имот за ниско строителство, тъй като няма необходимата площ от 300 кв. м. Според експертизата не отговаря на изискванията на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ и имотът с идентификатор **, тъй като има лице от 16м. ( при необходим минумум от 14м), но няма необходимата площ от 300 кв. м., тъй като е в размер на 262 км. Според въззивния съд обаче в случая е приложимо правилото на чл.19, ал.3 ЗУТ, съгласно което най-малките размери на урегулираните имоти за ниско застрояване могат да бъдат намалявани най- много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни страни, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване. Минималният размер на урегулиран имот с предназначение за ниско застрояване в градовете е 14 м. и 300 м. площ. Следователно 1/5 от минималната площ е 60 кв. м., която, ако се извади от 300 кв. м., остава минимално допустим размер от 240 кв. м., съгласно чл.19, ал.3 ЗУТ, а в случая площта на имот с идентификатор е 262 кв. м., т. е. повече от допустимия минимален размер. Добавен е и друг аргумент - подпорната стена, намиращата се напречно в УПИ II- 362, разделя парцела на две отделни обособени части. Връзката между двете части е затруднена поради денивелацията на терена и подпорната стена и обратно - ниската част е теренно и функционално свързана с УПИ- и между нея и този парцел никога не е материализирана имотна граница, тъй като винаги е ползвана като едно цяло дворно място от общия наследодател, а след това от ответниците по предявения иск за собственост. Прието е също, че за съда е служебно известен факт поради аналогични дела за поземлени имоти в [населено място], че с оглед специфичните теренни условия на този град винаги са съществували експертни технически решения за оформяне на урегулирани имоти в т. нар. „стар град“ с технически характеристики в рамките на допустимото изключение, какъвто е и процесният случай. Аргумент за това е и обстоятелството, че макар в представените скици, изготвени въз основа на кадастралната карта, да са посочени нотариалните актове, от които спорещите страни черпят права на собственици, същите не са съобразени при изготвянето на кадастралната карта, а последната отразява само фактическото заснемане на място. Следователно, съгласно чл.200, ал. 2 ЗУТ и чл.19, ал.3, вр. ал.1 ЗУТ, основателно е възражението на ответниците за придобиване по давност на 200 кв. м. от парцел *, стр. 100 по плана на [населено място]-стар град от 1982 г, защрихована в зелено на комбинираната скица към заключението на техническата експертиза, отразена по одобрената кадастрална карта от 2006 г. като част от поземлен имот с идентификатор , а от останалата част от парцел * с площ 262 кв. м. и лице 16 м., отразена по одобрената кадастрална карта като самостоятелен поземлен имот с идентификатор ****, може да се обособи урегулиран поземлен имот.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Е. А. С. и З. Д. С..

Жалбоподателите считат, че въззивното решение противоречи са разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ и практиката на ВКС по нейното прилагане. Освен това в нарушение на чл.155 ГПК съдът едва с решението си обявил факти, които са му служебно известни.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. При какви условия по съдебен ред е възможно в хипотезата на чл.200 ЗУТ да се признае придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот в границите на селищното образувание, без за тази реална част да са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ;

2. Следва ли да бъде осъществена процедура по чл.17 ЗУТ /респ. чл.15ЗУТ/ по отношение на част от имот, присъединявана към съседен имот, за да се приеме, че по съдебен ред е налице основание за прилагане на изключението по ал.2 на чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реално определената част от поземлен имот, присъединяван към съседния;

3. В кои случаи постановеното съдебно решение по спор за собственост на реална част от поземлен имот може да замести несключения окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху придаваемите части от съседния имот, предвидени с предварителния договор по чл.15, ал.3 ЗУТ /респ. чл.17, ал.3 ЗУТ/;

4. Следва ли тази реална част от имот да се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ /респ. чл.15, ал.3 ЗУТ/, за да се приеме, че е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ, или е достатъчно фактическото присъединяване по силата на упражнено давностно владение;

5. Заключението на общински експертен съвет по смисъла на чл.19, ал.3 ЗУТ абсолютна предпоставка ли е за прилагане на изключението, визирано в същата норма с оглед уважаване на предявено по съдебен ред възражение за придобиване по давност на реална част от поземления имот при условията на чл.200, ал.1 и ал.2 ЗУТ; Допустимо ли е съдът да замести становището на общинския експертен съвет в тази хипотеза;

6. Може ли да бъде придобита по давност реална част от УПИ в хипотезата на чл.200, ал.2 ЗУТ, при условие, че реалната част е от урегулирания поземлен имот с приложена регулация;

7. Какви са предпоставките за придобиване по давност на реална част от парцел /УПИ/ съобразно чл.59 ЗТСУ /отм./ и чл.200 ЗУТ;

8. Допустимо ли е на давността по чл.200, ал.2 ЗУТ да се позовава собственик на УПИ, който при действието на ЗУТ е завладял реална част от съседен УПИ и е осъществил владение повече от 10 години;

9. Допустимо ли е съдът в мотивите на решението си да се

позовава и мотивира акта на служебно известни му факти;

10. Следва ли служебно известните факти на съда да се сведат до знанието на страните със самото решение; Ако отговорът е отрицателен, то тогава как, по какъв начин и с какъв акт следва да се сведат до знанието на страните;

11. Следва ли съдът да се произнася по въпроси, за които не е сезиран от страните по делото нито пред първата, нито пред въззивната инстанция.

Отделно се поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, предвид обсъденото от съда техническо решение за намаляване на определените по чл.19, ал.1 ЗУТ най-малки размери на лице и повърхност на УПИ единствено въз основа на служебно известен на съда факт.

Ответниците в производството М. М. А. и Г. М. А. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество, тъй като въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос № 8, който е обобщаващ и съдържа в себе си всички предходни въпроси, свързани с прилагането на чл.200, ал.2 ЗУТ. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. Д№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е включен в предмета на делото и въззивният съд се е произнесъл по него. Налице е и специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на произнасянето с практиката на ВКС по прилагането на чл.200 ЗУТ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,