Определение № 3202 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 851/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община] срещу решение № 232 от 08.11.2022 г. по в.гр.д.№ 188 от 2022 г. на Шуменския окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 131 от 25.02.2022 г., поправено с решение № 246 от 31.03.2022 г. по гр.д.№ 1559 от 2021 г. на Шуменския районен съд за отхвърляне на предявения от [община] срещу К. М. М. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 11 971,20 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в незаконно изграждане на инженерно-строително съоръжение- дига в м.“Тунесец“ край [населено място].

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие на решението с практика на ВКС по следните въпроси:

1. При констатирани пропуски, допуснати от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да събере нови доказателства, за да допълни делото с нови факти и обстоятелства, чрез които да изясни спора от фактическа страна ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 1 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Чия е тежестта на доказване на авторството, противоправното поведение и причинно-следствената връзка между него и вредите ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр.д.№ 582 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът по касационната жалба К. М. М. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът е получил препис от въззивното решение на 16.11.2022 г., а касационната жалба е подадена на 08.12.2022 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.45 ЗЗД с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че законът презюмира единствено вината на дееца, а останалите три предпоставки за уважаване на иска по чл.45 ЗЗД /противоправно деяние, вреда и причинно- следствена връзка между деянието и вредата/ следва да бъдат доказани от ищеца.

Приел е за безспорно установено от фактическа страна, че [община] е собственик на поземлените имоти, през които преминава река Тунешка, която е със статут на воден обект- публична общинска собственост по смисъла на чл.19, ал.1, т.1 от Закона за водите. За доказано е прието и че в естественото речно легло на тази река е бил изграден бараж от 675 кв.м. пръст, преграждащ реката от бряг до бряг, с дължина около 80 м. и височина около 4,5 м. и че в централната част на насипа е била вградена бетонна тръба с ф.1000, дължина около 5 м. и тегло около 4 320 кг., произведена в [населено място] и спряна от производство през 2007г. От друга страна било установено, че речното корито на река Тунешка под процесната дига е пресъхнало от преди 10-15 г. и през него не преминава вода, освен при валежи от дъжд и сняг. Цялото речно корито и дигата били обрасли с храсти и трева, а бетонната тръба в основата й била затлачена. Мястото, където била изградена дигата, отдавна се използвало за преминаване, включая и с автомобили. През 2019 г. работници на фирма “Н.- АТ“ Е., собственост на ответника, по негово нареждане разчистили района около дигата от растителност и отпушили тръбата, след което изсипали два камиона пръст върху пътя над нея, за да запълнят оформилите се коловози, които затруднявали преминаването на машините на фирмата и на други автомобили.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че процесната дига, ведно с вградената в основата й бетонна тръба, са изградени от ответника. Не било доказано и че извършеното от работници на ответника почистване на съществуващата дига от храсти и отлагания и насипването на пръст върху коловозите на пътя, създаден много преди това от естественото преминаване на хора и превозни средства, е влошило състоянието на речното корито и е ограничило преминаването на водни маси по него в сравнение с времето преди извършването на тези действия от работниците на ответника.

Извършените от работниците на ответника по негово нареждане действия не представляват изграждане на нова дига, нито са имали за цел преграждане на речното корито и компрометирането му, поради което не можели да се квалифицират като нарушение по чл.143 от Закона за водите.

Прието е и че направените от ищеца разходи за премахване на дигата по предписание на контролните органи не са в причинно- следствена връзка с извършените действия от работниците на ответника, предвид факта, че към момента на извършване на тези действия дигата е била вече изградена. Ответникът не отговарял за направените от общината разходи за премахване на дигата, тъй като премахването на дигата е следвало да се извърши за сметка на общината, защото това е нейно задължение: тези разходи са били извършени с оглед изпълнението на задължението на общината по чл.19, ал.1, т.4 от Закона за водите да се грижи за водните обекти в интерес на населението и с грижата на добър стопанин и на задължението на кмета на общината по чл.140, ал.4, чл.138, ал.4, т.5 във връзка с чл.137, ал.1, т.1 от Закона за водите да поддържа проводимостта на коритата на реките- публична общинска собственост, което представлява мярка за постоянна защита от наводнения.

Дори и да се приемело, че при премахването на баража е била отстранена и насипаната от работниците на ответника пръст, от доказателствата по делото не се установявало количеството й, с оглед остойностяване на разходите по премахването й, което било в тежест на ищеца. От друга страна се доказало, че пръстта не е била насипана от ответника, а от негови служители, поради което от ответника не би могло да се търси лична имуществена отговорност за непозволено увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че в този случай евентуално би могла да бъде ангажирана невиновната отговорност на управляваното от ответника дружество по реда на чл.49 ЗЗД, но такава претенция не била предявена и не била предмет на разглеждане.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос /При констатирани пропуски, допуснати от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да събере нови доказателства, за да допълни делото с нови факти и обстоятелства, чрез които напълно да изясни спора от фактическа страна ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС- Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 1 от 2017 на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, посоченото тълкувателно решение няма никакво отношение към настоящото дело, тъй като касае въпроса за обхвата на дейността на въззивния съд в производството по обжалване на определения и разпореждания, а не на решения. По въпроса за правомощията на въззивния съд при обжалване на първоинстанционни решения е приложимо друго тълкувателно решение- Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т.1, 2 и 3 от което е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинставционния съд нарушения и не е длъжен да събира служебно /без поискването от страните/ нови доказателства за изясняване на спора от фактическа страна, освен когато се касае за осигуряване приложението на императивна материалноправна норма или за изпълнение на въведено в закона задължение на съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В този смисъл няма противоречие между горепосоченото тълкувателно решение и обжалваното решение. Напротив, напълно в съответствие с тълкувателното решение и разпоредбите на ГПК за ограничено въззивно обжалване и ограничение при събиране на доказателства от въззивния съд /чл.269 ГПК, чл.266 ГПК/ съдът не е предприел служебно събиране на нови доказателства за изясняване на спора от фактическа страна. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.

Касационното обжалване по този въпрос не следва да бъде допускано и на още едно основание: Въпросът е поставен във връзка с твърдени от касатора процесуални нарушения на въззивния съд при допускане и кредитиране на заключение на съдебно-техническа експертиза за обема на пръстта, която била изсипана от работници на ответника върху дигата. Дори въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения във връзка с допускането, приемането и обсъждането на заключение на експертиза с такава задача, този въпрос е неотносим към настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е свързан с основните мотиви на съда за отхвърляне на иска: Видно от мотивите на въззивното решение, искът е отхвърлен като неоснователен поради липса на два от елементите на фактическия състав на отговорността по чл.45 ЗЗД: противопавно поведение и причинно-следствена връзка между поведението на ответника и вредите на ищеца. Според съда няма противоправно поведение на ответника, тъй като не било доказано, че дигата на реката и вградената в нея тръба са били изградени именно от ответника, а изсипаната от работници на ответника пръст върху оформилите се коловози върху пътя, преминаващ през дигата, не е влошило състоянието на речното корито, не е ограничило преминаването на водни маси по него в сравнение с времето преди извършването на тези действия от работниците на ответника, по съществото си не представляват изграждане на нова дига, нито е имало за цел преграждане на речното корито и компрометирането му, поради което не може да се квалифицира като нарушение по чл.143 от Закона за водите. Доколкото е прието, че изсипването на пръст за подравняване на коловозите на пътя, преминаващ над дигата, не е противоправно действие, без значение за основателността на иска е какво точно е количеството пръст, изсипана от работниците на ответника на това място.

2. По втория поставен въпрос /Чия е тежестта на доказване на авторството, противоправното поведение и причинно-следствената връзка между него и вредите ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр.д.№ 582 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с това решение на ВКС, а и с останалата практика на ВКС, в обжалваното решение е прието, че законът презюмира единствено вината на дееца, а останалите три предпоставки за уважаване на иска по чл.45 ЗЗД /противоправно деяние, вреда и причинно- следствена връзка между деянието и вредата/ следва да бъдат доказани от ищеца.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение