Определение № 1612 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2740/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Надежда Естейт“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 571 от 30.09.2024 г. по в. т. д. № 501/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение от 04.04.2024 г. по т. д. № 86/2023 г. на Софийския градски съд, VI-18 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Р. Н. М., действащ като ЕТ „Румекс - Р. М.“, [населено място], иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 евро, представляваща неустойка за разваляне на договора по чл. 35 от предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу строителство. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ответникът не е неизправна по обвързващия страните предварителен договор, като сочи, че към него е отправена нотариална покана при спазване на изискванията на договора и в дадения срок от страна на едноличния търговец не е получен никакъв отговор. Поддържа, че ответникът не е доказал ищецът да е в забава или да е неизправна страна по договора, както и той самият да е имал право да развали предварителния договор. В касационната жалба са изложени доводи, че ищецът е упражнил надлежно правото да развали договора, както и че ответникът е отказвал каквото и да е съдействие на свидетелката арх. К. за приключване на процедурите и за реализацията на проекта в най-кратки срокове. Касаторът поддържа, че въззивният съд е тълкувал предварителния договор, без да се придържа към критериите на чл. 20 ЗЗД, като е достигнал до различни изводи от тези на първоинстанционния съд. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационният жалбоподател поставя въпроса „Представлява ли обективираното в покана изявление за разваляне на договора валидно основание за разваляне на същия преди срокът за дружеството изпълнител да е започнал да тече, доколкото дружеството е изпълнило задълженията си и има готовност да продължи по-нататъшната работа по договора?“ Твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, без да сочи актове на касационната инстанция, на които произнасянето на Софийски апелативен съд по формулирания въпрос не съответства. Релевира доводи, че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е приложил правилно материалния закон. Ответникът Р. М., действащ като ЕТ „Румекс – Р. М.“, е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че видно от нотариален акт № 197/2003 г. на нотариус В. Г. ответникът Р. Н. М., действащ като ЕТ „Румекс- Р. М.“, е собственик на парцел II от кв. 87, отреден за аптека и офиси, находящ се в [населено място], [улица]- ъгъла с ул. „Екзарх Стефан“. Установил е, че с предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу строителство от 21.05.2018 г. ответникът едноличен търговец в качеството му на учредител се е задължил да учреди право на строеж в полза на приемателя „Надежда Естейт“ ООД за изграждането на жилищна сграда в урегулиран поземлен имот с идентификатор 68134.1384.2018 по КККР на [населено място] с площ от 892 кв. м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, съгласно издадена виза за инвестиционно проектиране, срещу уговорено обезщетение, като е запазил за себе си и съответните идеални части от правото на строеж за съответстващото договорно обезщетение. Посочил е, че срещу отстъпеното право на строеж ищецът се задължава от свое име и за своя сметка да възложи проектирането и извърши изграждането на сградата. Съдът е констатирал, че съгласно договора страните са се задължили да сключат окончателен договор в нотариална форма за учредяване право на строеж върху имота в 14-дневен срок от датата на одобряване на работен /технически/ проект за сградата и влизане в сила на разрешение за строеж при условията на договора, но не по-късно от 30.11.2018 г. Въззивният съд е отразил, че изпълнението на задълженията на страните, респ. строителството съобразно договора следва да се извърши на етапи както следва: 1) изработка на идеен проект в срок от 45 дни от датата на подписване на предварителен договор; 2) изработка на технически/работен проект в срок от 90 дни от датата на съгласуване на идейния проект; 3) срокът за съгласуване и приемане на идейния и на технически/работен проект от ответника е седем дни от получаване на поканата и екземпляр от съответния проект; 4) внасянето за одобряване на технически/работен проект е в срок 1 месец от изготвяне на доклад за оценка на съответствието на проектите; 5) нотариалното учредяване на право на строеж е в срок 30 дни от датата на одобряване на технически/работен проект и влизане в сила на разрешение за строеж, като най-малко пет дни преди нотариалното изповядване приемателят предоставя на учредителя проект на нотариалния акт за съгласуване. Констатирал е, че според чл. 35 от договора при едностранно прекратяване на договора по вина на учредителя /ответника/, същият дължи на приемателя /ищеца/ неустойка в размер на 50 000 евро и заплащане на всички направени разходи до момента на прекратяването, а според чл. 36 в случай, че приемателят, поради негово виновно поведение или вина на изпълнителите не започне строителните работи най-късно до 6 месеца, считано от датата на получаване на строителна линия, учредителят има право да развали едностранно договора с едномесечно предизвестие, като се възстанови учреденото право на строеж, като приемателят заплаща неустойка в размер на 50 000 евро. Въз основа на представените по делото писмени доказателства решаващият състав е приел, че процесният УПИ е с начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, като ответникът е упълномощил М. М. В., в качеството му на управител на „ММВ Инженеринг“ ЕООД, и М. К. К., в качеството й на управител на „Аркиграф“ ООД, да го представляват като консултанти и проектанти пред общинските и държавните институции във връзка с подаване и получаване на книжа и в процедури във връзка с промяна на кадастралната карта, ПУП-ИПРЗ, получаване и издаване виза за проектиране, разрешения за строеж и одобряване на инвестиционни проекти за собствения на ответника процесен имот; с договор за изпълнение на проучвателни и проектни работи от 2.06.2018 г. възложителят „Надежда Естейт“ ЕООД е възложил на изпълнителя „Аркиграф“ ООД изготвяне на ПУП-ИПРЗ и проектна документация за обект жилищна сграда в процесния имот. В решението е посочено, че с нотариална покана с рег. № 14048/2.12.2021 г., връчена на 15.12.2021 г. лично на управителя на ищеца, ответникът е заявил, че прекратява действието на процесния договор от 21.05.2018 г. поради виновно неизпълнение на задълженията на ищеца, който е поканен да заплати неустойка в размер на 50 000 евро по чл. 36 от договора в 7-дневен срок от получаване на поканата. Установено е, че с нотариална покана с рег. № 23143/12.08.2022 г., връчена на адреса на ответника по ТР на 19.10.2022 г. и на адреса му по договора в [населено място] – на 30.09.2022 г., последният е поканен от ищеца в 7-дневен срок от връчването на поканата да окаже съдействие по съгласуване на идейния проект на бъдещата сграда, като при неизпълнение в този срок договорът ще се счита за развален по вина на ответника. Въззивният съд е посочил, че по делото липсва спор и се установява от доказателствата, че между страните е бил сключен процесният предварителен договор от 21.05.2018 г. с описаното по-горе съдържание. След анализ на клаузата на чл. 35 от договора, на която се основава претенцията на ищеца, и като е съобразил неоспорените констатации на първоинстанционния съд, решаващият състав на САС е заключил, че се касае до уговорена неустойка за разваляне на договора. Софийски апелативен съд е посочил, че за процесния договор от 21.05.2018 г. е приложимо извънсъдебното разваляне, като е извършил преценка дали отправеното от ответника изявление за разваляне на договора с представената нотариална покана с рег. № 14048/02.12.2021 г. е породило желаните правни последици. След тълкуване на клаузите на договора съдът е счел, че се касае до договор с комплексен характер, а именно до предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу строителство, включващ и изработка, който предвижда изграждане на висока жилищна сграда. Подчертал е, че изграждането на такава не е било допустимо според ПУП, действащ към момента на сключване на договора, и договорът не е предвиждал изрично действия по промяна на ПУП, съответно не е възложил подобно задължение на някоя от страните. Посочил е, че според ЗУТ застрояване се допуска, само ако е предвидено с влязъл в сила подробен устройствен план, а самото инвестиционно проектиране в трите му фази се извършва само в съответствие с предвижданията на действащия ПУП. По тази причина не е споделил приетото от първоинстанционния съд, че е възможно изработване на идеен проект по смисъла на чл. 139, ал. 1, т. 1 ЗУТ, който да не е съобразен с действащия ПУП. При това положение съставът на САС е формирал извод, че страните неформално са се съгласили да бъдат извършени действия по промяна на ПУП и едва след това да се пристъпи към етапите по изпълнение на процесния договор, като всички уговорени срокове да се съобразят спрямо влизането в сила на изменението на ПУП, разрешаващо реализирането на желаното високоетажно жилищно застрояване. В решението е прието, че според чл. 20 от договора единственият етап, срокът за изпълнение на който тече от сключване на договора, е първият етап - този за изготвяне на идеен проект /45 дни от подписване на договора/, като е очевидно, че в рамките на този срок е обективно невъзможно изпълнението на етапа „изготвяне на идеен проект“ без влязло в сила изменение на ПУП. Поради това и с оглед горните съображения съдът е счел, че този срок тече от влизане в сила на изменение на ПУП, предвиждащо уговореното от страните високо жилищно застрояване. Като е съобразил събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че с влязла в сила на 27.07.2020 г. заповед е одобрено изменение на плана за регулация и на плана за застрояване, според което процесният имот се отрежда за магазини и жилищно строителство и за свободно малкоетажно застрояване. Счел е обаче, че предвиденото малкоетажно застрояване също не съответства на уговореното в процесния договор, поради което се е наложило иницииране на последващо изменение на ПУП, а именно от ниско във високо с височина 22,5 м. и с преход в етажността, за което е издадена заповед за одобряване от 29.08.2022 г., за която няма данни да е влязла в сила. Съдът е посочил, че необходимостта от двукратно изменение на ПУП е изяснена в показанията на свидетелката К., които следва да се кредитират с оглед съответствието им със законовата регулация, и се свързва със забраната за изменение на ПУП за имоти, какъвто е и процесният, в срок от 5 години от влизането им в сила по отношение на характера на застрояване. В атакуваното решение е формиран извод, че едва от влизането в сила на заповедта от 29.08.2022 г. може да се приеме, че е отпаднала правната пречка за реализирането на стопанската цел на процесния договор, поради което 45-дневният срок по чл. 20, т. 1 от договора относно изработването на идейния проект следва да тече именно от този момент, до когато ищецът не е в неизпълнение, а още по-малко - виновно такова. Изразено е разбиране, че ако той не е в неизпълнение на първия етап, то не може да бъде и в неизпълнение на следващите етапи, които са зависими от реализирането на първия етап. Ето защо съдът е счел, че към момента на отправяне от ответника на изявлението за разваляне на процесния договор с нотариална покана с рег. № 14048/2.12.2021 г., връчена на 15.12.2021 г., ищецът не е бил във виновно неизпълнение на договора, поради което в полза на ответника не е възникнало потестативно право на разваляне на договора към този момент и изявлението не е довело до разваляне на същия. При това положение, съдът е разгледал въпроса дали в полза на ищеца е било породено право да развали договора поради неизпълнение от ответника. Посочил е, че според изявлението, отправено с нотариална покана с рег. № 23143/12.08.2022 г., същото е основано на твърдяно неизпълнение на задължението на ответника да окаже съдействие по съгласуване на изготвения идеен проект на бъдещата сграда. Като е съобразил, че съгласно договора срокът за съгласуване на идейния проект от ответника е 7 дни от получаване на поканата и екземпляр от същия проект, съдът е приел, че по делото не са ангажирани доказателства към момента на отправяне на нотариалната покана или към момента на връчване на исковата молба /към която е приложена поканата/ ищецът да е предоставил на ответника екземпляр от идеен проект, изготвен в изпълнение на процесния договор. По тези съображения е приел, че към релевантния момент на връчване на изявлението за разваляне ответникът не е бил в неизпълнение на договора, поради което и право на разваляне за ищеца не се е породило, а следователно - самото изявление не е породило правни последици. За ирелевантно е счетено прилагането на копие от идеен проект към допълнителната искова молба, доколкото с тази молба не е направено ново изявление за разваляне на договора, а и отправянето на подобно материалноправно изявление е извън представителната власт на процесуалния представител на ищеца, която обхваща само процесуалните действия по делото. Доколкото това изявление не е развалило договора, съдът е счел, че претендираната от ищеца неустойка по чл. 35 е недължима и предявеният иск е неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касационния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът, въведен с изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК на касатора, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е неясно формулиран и няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В обжалваното въззивно решение е прието, че за ищеца не е било породено потестативното право да развали договора поради неизпълнението му от страна на ответника, поради което и изявлението му, отправено с нотариална покана от 12.08.2022 г. и основано на неизпълнение на задължението на ответника да окаже съдействие по съгласуване на изготвения идеен проект на бъдещата сграда, няма правен ефект. Формулираният въпрос не е съобразен с решаващите аргументи на съда за отсъствието на неизпълнение по причина, за която длъжникът /ответникът/ отговаря, което да е източник на правото на ищеца да развали договора. По отношение на поставения въпрос не е обоснована и въведената допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като касаторът не сочи практика на ВКС, на която въззивният акт да противоречи. Същевременно, въззивният акт е съобразен с практиката на ВКС относно принадлежността на потестативното право за разваляне на двустранен договор, намерила израз в решение № 231 от 25.03.2010 г. по т. д. № 226/2009 г., II т. о., решение № 203 от 30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г., II т. о., решение № 257 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 508/2009 г., I г. о., решение № 63 от 21.06.2013 г. по т. д. № 1133/2011 г., I т. о., решение № 35 от 06.03.2013 г. по т. д. № 74/2012 г., II т. о. и др. В посочените съдебни актове е прието, че правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната страна. За да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора/ с изискване за писмена форма когато договорът е в писмена форма, вкл. и възможността развалянето на договора да се реализира с исковата молба/, е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение, или чрез безусловно изявление за разваляне при невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност, при безполезност на изпълнението, или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. Като е приел, че тъй като към релевантния момент на връчване на изявлението за разваляне ответникът не е бил в неизпълнение на договора, ищецът не е бил носител на потестативното право да развали обвързващия страните договор, съдът изцяло се е придържал към практиката на ВКС по релевантния въпрос относно предпоставките за пораждане на това право. Настоящият състав намира, че в случая не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Доводите на касатора, че съдът неправилно е приел, че изявлението на ищеца за разваляне на договора не е породило действие, както и за неправилно приложение на материалния закон – чл. 87, ал. 1 ЗЗД насочват към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и предполагат извършване на проверка за правилността на въззивния акт, която не би могла да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК. Що се отнася до твърденията на касатора за разминаването в мотивите на първоинстанционния и въззивния съд, то те също не обосновават очевидна неправилност на въззивния акт. По изложените съображения за липсата на предпоставки за достъп до касация касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. С оглед горния резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение