Определение № 636 от 04.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3294/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Администрация на Министерски съвет на РБългария срещу решение № 168/01.03.2021 г. по гр.дело № 3660/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3775/26.06.2020 г. по гр.дело № 6438/2015 г. на Софийски градски съд, в частта с която е осъден жалбоподателят да заплати на основание чл.59,ал.1 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване в периода 01.06.2012 г. – 01.06.2015 г. на собствения на ищците недвижим имот, реална част с площ от 2163 кв.м., от поземлен имот с идентификатор (№), целият с площ от 6497 кв.м. по КК на [населено място], който попада в почивна станция на Министерски съвет както следва: на С. К. К. сумата 32384.25 лв., заедно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане, на Е. К. Д. сумата 32384.25 лв., заедно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане, на Д. Д. Т. сумата 21589.50 лв., заедно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане, на М. С. Т. сумата 21589.50 лв., заедно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане, на Н. С. Т. сумата 21589.50 лв., заедно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените правни въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят. В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Отправянето на писмена покана предпоставка ли е за основателност на претенцията съгласно чл.31,ал.2 ЗС, в случаите когато е налице съсобственост между държавата и частни физически лица, и следва ли съдът да се позове на това, че не са предприети действия по упражняване на това тяхно право в случая, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Длъжен ли е съдът да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – не? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. В изложението се поддържа и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Ответниците по касационната жалба С. К., Е. Д., Д. Т., М. С. и Н. Т., всички чрез адв. Н. Ч. в писмен отговор са мотивирали становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание члл.59,ал.1 ЗЗД. Прието е, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен иск с равно основание чл.59,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата 237 238 лв., представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на собствения им имот в [населено място], попадащ в границите на поземлен имот с идентификатор (№), заграден за почивна станция на Министерски съвет. Посочено е, че се твърди, че ищците са собственици на 2500 кв.м. реална част от поземления имот, който е предоставен на ответника, че се претендира обезщетение за невъзможността да ползват собствения си имот в размер на наемната цена за периода от 01.06.2012 г. – 01.06.2015 г. Посочено е още, че ответникът е оспорил предявения иск с възражението за липса на право на собственост в лицето на ищците. Съдът е приел, че ищците установяват правото си на собственост върху процесния имот от 2163 кв.м., като влязлото в сила решение по ревандикационния иск обвързва ответника. Преценено е за неоснователно оплакването, че ищците били съсобственици на имота заедно с държавата. Приел е, че правото на собственост на ищците е възникнало на основание реституция по ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ,ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за реален имот, за който е отменено отчуждаването. Изведен е извод, че липсва основание за възникване на съсобственост и поради това нормата на чл.31,ал.2 ЗС, на която ответникът се позовава е неприложима. Съдът е преценил за неоснователно и възражението на ответника, че до нанасянето на имота на ищците в кадастралната карта имотът не бил индивидуализиран. Прието е, че индивидуализацията на имота не е елемент от фактическия състав на чл.59 ЗЗД. Прието е още, че приложимостта на нормата е предпоставена от установяване на обстоятелствата, че ищците не са могли да ползват и получават добиви от собствения си имот, защото същият е ползван от ответника през съответния период, че тези обстоятелства се установяват по делото. Въззивният съд е приел за безспорно, че имотът е включен в терена на почивна база на МС, предоставена на ответника през процесния период. Посочено е, че при прилагане на метода „приходна стойност”, за който са използвани пазарни аналози за определяне продажна цена на имота заключението на приетата съдебно-техническа експертиза установява, че наемната цена на процесния имот за исковия период е в размер на 129537 лв. Прието е, че с решение от 04.08.2014 г. по гр.дело № 422/2014 г. на Софийски градски съд ответникът е осъден да заплати на ищците общо 51482 лв. обезщетение за лишаването им от ползване на имота от 2500 кв.м. за периода 07.11.2009 г. – 07.11.2010 г. Приети са за необосновани оплакванията на ищците във въззивната жалба, че в предходни производства определената наемна цена на имота била по-висока. Според въззивния съд определената за друг период наемна цена не обвързва страните и съда, че за процесния период наемът би бил същия. Съдът е приел, че заключението на съдебно-техническата експертиза е определило обосновано размера на наемната цена на процесния имот. Преценено е за неоснователно искането на ищците обезщетението за лишаване от ползване да се определи въз основа на цените, при които [община] отдава под наем общински имоти. Посочил е, че Наредбата е приложима за отдаване под наем на общински имоти, какъвто процесният не е. Позовал се е на заключението на СТЕ, според което наредбата се прилага за терени с относително малка площ за поставяне на търговски обекти. За големи терени, отдавани в цялост Наредбата не се прилага, а се изготвя пазарна оценка. Прието е, че съдебната практика по дела за обезщетения за ползване на вещ без основание безпротиворечиво изхожда от пазарната наемна цена на вещта при определяне размера на обезщетенията. С оглед на това е изведен извод за неоснователност на искането на ищците обезщетението да се определи по вариант 5.1.1 от допълнителното заключение, по който наемната цена е изчислена на база Наредбата на [община] за определяне размера на общинските такси и цени. При тези съображения, поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. С въззивното решение в обжалваната част въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД. Въпросът поставен от жалбоподателя касае друга хипотеза – наличие на предпоставките за основателност на иск с различна правна квалификация – чл.31,ал.2 ЗС, какъвто не е настоящият случай. В мотивите на решението е прието, че ищците са собственици на реален имот с площ от 2163 кв.м., че влязлото в сила решение по ревандикационен иск обвързва ответника и, че в случая не се касае за съсобствен имот и нормата на чл.31,ал.2 ЗС е неприложима. Както се посочи по-горе съдът е приел, че правото на собственост на ищците върху процесния имот е възникнало на основание реституция по ЗВСНОНИ по ЗТСУ и… за реален имот, за който е отменено отчуждаването. С оглед на изложеното съдът приема, че поставения въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 94/28.03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в множество решения, постановени от състави по чл.290 ГПК, според която и зискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Съдебният състав е посочил, че в решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето аналогично разрешение, което е доразвито, а именно: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните, относими към правния спор и е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора. Посоченото е намерило израз в мотивите на въззивното решение в обжалваната част. Тъй като правният въпрос не е разрешен в отклонение от цитираната практика на ВКС основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос не е установено. В касационната жалба е заявено искане от жалбоподателя за спиране на производството по настоящото дело на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК, тъй като пред ВКС се обжалва решение № 295/23.04.2020 г. на Апелативен съд [населено място] по гр.дело № 212/2018 г. Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение има значение за правилното решаване на настоящия спор, тъй като в производството пред Апелативен съд [населено място] се иска тълкуване на решение № 55/05.10.2018 г. по същото дело относно обстоятелството попада ли процесната сграда и в настоящото производство в реституирания имот или не попада. По същество аргументите на жалбоподателите за спиране на производството по настоящото дело на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК са, че в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Искането следва да се остави без уважение. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.8 от т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, което не е изгубило сила и при приложение на сега действащия ГПК Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. "б" "г" и "д" ГПК – сега чл.229,ал.1,т.4 и т.5 ГПК. С оглед на тази практика съдът намира, че молбата на жалбоподателя за спиране производството по настоящото дело на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК до постановяване на влязло в сила решение по тълкуване на решение № 55/05.10.2019 г. по гр.дело № 212/2018 г. на Апелативен съд [населено място] следва да се остави без уважение. С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3,вр.чл.81 ГПК в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 3530 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение