Определение № 1203 от 28.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3695/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 448/24.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 486/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 4509/18.10.2013 г. по гр. дело № 9273/2013 г. на Варненския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от Д. К. А. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 8/07.05.2013 г. на управителя на дружеството-касатор, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – поради спиране на работата за повече от 15 дни, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „монтажник електрически елементи” при дружеството-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 725.14 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа през периода 09.05.2013 г. – 09.11.2013 г.; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавните такси по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) когато първоинстанционният съд е присъдил обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето на оставане без работа – до момента на приключване на съдебното дирене, може ли ищецът да претендира пред втората инстанция присъждане на обезщетението за остатъка от време – до изтичането на шестмесечния период, или дължимото обезщетение за това оставащо време е предмет на друг иск; 2) в кой момент следва да бъде извършено уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – докато трае престоят (спирането на работата за повече от 15 дни) или след него; и 3) към кой момент следва да се преценява законосъобразността на извършеното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – към момента на връчването на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение или към следващ момент – връчването на заповедта за прекратяването му. По отношение и на трите правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. К. А., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да уважи предявените по делото искове, въззивният съд е приел за установено, че на 02.04.2013 г. на ищеца е отправено и той е получил писмено предизвестие от работодателя-ответник за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ с едномесечно предизвестие, считано от 02.05.2013 г.; както и че 08.04.2013 г. ищецът е получил ново писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор на същото основание, считано от 09.05.2013 г. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че не съществува пречка работодателят в срока на предизвестието да оттегли първоначалното такова и да отправи ново до работника. Изложил е и съображения, че уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ предпоставя обективно спиране на работата за повече от 15 работни дни – временно преустановяване на дейността на предприятието или на отделно негово звено, продължило повече от 15 работни дни, което се предшества от вземане на решение от работодателя за това, както и че е необходимо работникът фактически да е бил в престой, поради който да не е работил. В тази връзка въззивният съд е приел за установено, че от страна на работодателя е издадена заповед № 3/08.03.2013 г., с която е наредено от 11.03.2013 г. до 01.04.2013 г. работниците и служителите от цех „М.” – общо 14 души, сред които и ищецът, да излязат в престой за 16 работни дни. Въз основа на заключенията на вещото лице по делото, въззивният съд е приел за установено и че през този период 11.03.2013 г. - 01.04.2013 г. цех „М.” не е работил. Приел е за установено и че в рамките на част от този 16-дневен период, а именно от 01.04.2013 г. до 05.04.2013 г. ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че в КТ не е уредена изрично хипотезата дали това време на отпуск по болест се изключва или не от времето на престоя на работника, както и че този въпрос е решаван противоречиво в съдебната практика, но в случая той не е от решаващо значение по делото. Окръжният съд е изложил и съображения, че в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ е необходимо уволнението да бъде извършено докато трае престоят, а не след като дейността, в която е бил зает работникът, е възстановена и реално престоят е бил прекратен, като в тази връзка съдът се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 393/13.07.2011 г. по гр. дело № 781/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Също в тази връзка, въззивният съд, въз основа същите заключения на съдебно-счетоводната експертиза, е приел за установено, че от 02.04.2013 г. в цех „М.” са започнали работа четирима от работниците в него, а от 25.04.2013 г. и през месец май в цеха са работили петима работници. Предвид така приетото за установено от него, окръжният съд е намерил, че както към датата на отправяне на предизвестието, така и към датата на прекратяване на трудовото правоотношение цехът, в който ищецът е работил, е бил с възобновена дейност, т.е. – уволнението му е извършено към дата, към която не е налице фактическото основание за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото в предизвестието правно основание – спиране на работата в звеното, в което той е работил, за повече от 15 работни дни. По тези съображения възивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че уволнението на ищеца се явява незаконно. Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, двата изведени от касатора правни въпроса по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ са разрешени от окръжния съд в противоречие с цитираното от самия него, решение № 393/13.07.2011 г. по гр. дело № 781/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е приета за правилна съдебната практика, съгласно която при прекратяване на трудовия договор с предизвестие, включително в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, същият се прекратява с изтичането на срока на предизвестието и към този момент следва да се преценява законосъобразността на уволнението. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 94/28.04.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че във всички случаи, когато трудовият договор се прекратява с писмено предизвестие, независимо от конкретното основание за това по чл. 328 или чл. 326 от КТ и независимо как е наименован писменият акт, с който е отправено предизвестието, съгласно изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, конститутивното действие по прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с изтичането на срока на предизвестието. За да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел и че с протоколно определение от 21.08.2013 г. първоинстанционният съд по реда на чл. 214 от ГПК е допуснал изменение на размера на този иск, като същият е увеличен на сумата 2 725.14 лв. Приел е също, че от записванията в трудовата книжка на ищеца, както и от представената пред въззивната инстанция актуална справка от НАП, се установява, че след процесното уволнение и „понастоящем” (т.е. към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция) ищецът не е започвал работа по трудово правоотношение. Окръжният съд е приел и че районният съд е присъдил обезщетение в размер 2 270.95 лв. за периода от 09.05.2013 г. до датата на последното проведено пред него заседание – 04.10.2013 г., както и че „понастоящем” (т.е. към приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция) процесният шестмесечен срок е изтекъл – на 09.05.2013 г., с оглед на което е намерил, че обезщетението следва да бъде присъдено в пълния му претендиран размер от 2 725.14 лв. С горните мотиви към обжалваното решение – в частта по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора правен въпрос в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са: решение № 215/08.07.2010 г. по гр. дело № 116/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 268/24.03.2010 г. по гр. дело № 1004/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1014/23.12.2009 г. по гр. дело № 221/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 63/05.04.2013 г. по гр. дело № 558/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 326/03.08.2010 г. по гр. дело № 1498/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр. С оглед на това, не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по първия правен въпрос в изложението на жалбоподателя. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два изведени от жалбоподателя правни въпроса, които са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: 1) в кой момент следва да бъде извършено уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – докато трае престоят (спирането на работата за повече от 15 дни) или след него; и 2) към кой момент следва да се преценява законосъобразността на извършеното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ – към момента на връчването на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение или към следващ момент – връчването на заповедта за прекратяването му. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 104.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение