Определение № 3071 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 900/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. С. Х., чрез адв. Д. Г., срещу въззивно решение № 292/01.11.2022 г. по в.гр.д. № 245/2022 г. на Окръжен съд – Смолян в частта му, с която е потвърдено решение № 124 от 23.05.2022 г. по гр.д. № 1082/2021 г. на Районен съд – Смолян, с което е уважен предявеният на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД иск за разваляне договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 15, т. І, рег. № 190, нот. д. № 12/2018 г. на нотариус при РС-Смолян поради неизпълнение от страна на купувачите и е признато за установено по отношение на Д. Л. К. и Е. С. Х., че Л. М. К. и А. И. К. са собственици на основание договор за доброволна делба на недвижими имоти от 28.12.2017 г. на втори жилищен етаж с административен адрес [населено място], [улица], подробно индивидуализиран в решението, ведно с 1/2 ид.ч. от тавана с реално ползване на югозападната част и съответните ид.ч. от правото на собственост върху общите части на жилищната сграда, ведно с 1/2 ид.ч. от поземления имот. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени предявените от Л. М. К. и А. И. К. срещу Д. Л. К. и Е. С. Х. субективно съединени искове по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба.

Касаторът счита, че решението е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск и нередовна искова молба, както и че е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се посочват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

2. Следва ли въззивният съд да провери правилността на първоинстанционното решение в рамките на всички релевирани оплаквания във въззивната жалба?

3. Може ли съдът да разгледа и да се произнесе по иск на непредявено основание и служебно да установи нова фактическа обстановка, различна от твърдяната от страните?

4. Необходима предпоставка ли е наличието на обратно писмо за разкриване привидност на правната сделка? Твърденията на страните и гласни доказателства допустими ли са само доколкото по делото има начало на писмено доказателство, правещо вероятно твърдението за симулация?

5. За оборване на доказателствената сила на удостоверените в нотариалния акт изявления на страните относно цената необходимо ли е да бъдат налични предпоставките по чл. 165, ал. 2 ГПК и при условие, че е представен документ, изходящ от противната страна, който да служи за начало на писмено доказателство?

6. Кога презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена?

7. Какви са основанията за упражняване на давностно владение върху имот и какъв е видът на действията при упражняване на фактическа власт върху имота?

8. Следва ли съдът да обоснове дали владението върху реална част може да доведе до придобиване на идеална част от имота?

Касаторът твърди, че въззивното решение е в противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 36/2018 г. по гр.д. № 3244/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 88/2016 г. по гр.д. № 4229/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 222/2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 338/2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 16/2016 г. по гр.д. № 6670/2014 г. на ВКС, І г.о.; решение № 79/2012 г. по гр.д. № 791/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 99/2014 г. по гр.д. № 2343/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 473/2013 г. по гр.д. № 1395/2011 г. на ВКС; решение № 9/2019 г. по гр.д. № 2285/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 578/2010 г. по гр.д. № 1188/2009 г. на ВКС; решение № 140/2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на ВКС; решение № 140/2010 г. по гр.д. № 1070/2009 г.; решение № 577/2010 г. по гр.д. № 1053/2009 г. на ВКС; решение № 131/2017 г. по гр.д. № 4406/2016 г.

Ответниците по касационната жалба вземат становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 87, ал. 3 ЗЗД.

По делото е установено, че ответниците са живеели на семейни начала в периода от 2001 г. до 2018 г., като в този период са родени децата им. Първоначално двамата ответници живеели в стая от приземен етаж в къща, намираща се в [населено място], [улица], собственост на Л. К. и С. К.. В периода от 2006 г. до 2010 г. двамата ответници живеели в Гърция, а след това се завърнали в [населено място] и заживели на втория етаж от къщата, който бил завършен в груб строеж около 2007/2008 г. според събраните свидетелски показания.

Установява се още, че с договор за доброволна делба от 28.12.2017 г. ищците Кисьови получили в дял спорното жилище със застроена площ 128,68 кв. м. с адрес [населено място], [улица] - втори етаж, ведно с принадлежащите му две югозападни избени помещения от подизбения етажа; югозападния гараж, югозападната изба и западната изба от избения етаж; 1/2 ид. част от тавана с реално ползване на югозападната част и 1/2 ид. част от общите части на сградата с идентификатор 67653.917.212.1, както и 1/2 ид. част от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор 67653.917.212 с площ от 731 кв. м. по КККР на [населено място], участващ в УПИ Х., кв. * по плана на [населено място], както и сграда с идентификатор * със застроена площ от 13 кв. м., представляваща жилищна сграда – пристройка на един етаж, построена в същия имот. С нотариален акт за продажба на недвижим имот от 16.01.2018 г., ищците Кисьови прехвърлили на ответниците Д. К. и Е. Х. собствеността на втория жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 67653.917.212. 1. 2, ведно с 1/2 ид. част от тавана с реално ползване на югозападната част и съответните идеални части от общите части на сградата с идентификатор 67653.917.212. 1, за сумата от 9 000 лв. В нотариалния акт е отразено, че продажната цена е заплатена в брой преди подписване на нотариалния акт, в деня на подписването на договора, като данъчната оценка на имота към момента на сделката е била 17 921, 60 лв.

По делото е изяснено, че след 2018 г. отношенията между ответниците се влошили, като спрямо К. са издадени две заповеди за защита от домашно насилие и той временно е отстранен от съвместно обитаваното процесно жилище, а с решение от 2018 г. родителските права върху децата са предоставени на майката.

По спорния въпрос дали по договора за покупко-продажба от 16.01.2018 г. е извършено плащане от купувачите Х. и К. съдът е приел, че такова не се доказва. Според съда нотариалният акт в частта, съдържаща изявлението на купувачите, че са платили цената, респ. че същата е получена от продавачите, е частен свидетелстващ документ, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт, но законът дава възможност това признание да се прецени с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая по делото не са ангажирани твърдения и доказателства за начина и момента на предаване на сумата от 9000 лв. от купувачите спрямо продавачите. Съдът е приел, че доколкото договорената продажна цена е почти два пъти по-ниска от данъчната оценка на процесния недвижим имот, сделката не е сключена с цел получаване на насрещна престация от купувачите, а признанието в нотариалния акт за получаване на плащането от купувачите е привидно. Въпреки влошените отношения между двамата ответници въззивният състав е кредитирал съдебното признание на ответника К. за неизгодното обстоятелство, касаещо липсата на плащане и мотивите за разпореждането с имота. От друга страна, не са кредитирани показанията на св. В. Х., майка на ответницата, че е дарила сума в размер на 9000 лв. на своята дъщеря, за да плати продажната цена, като е посочено, че дори това да е вярно, липсват доказателства за предаване на посочената сума на ищците. Затова съдът е приел, че купувачите по договора за покупко-продажба не са изпълнили задължението да платят дължимата продажната цена и затова искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е приет за основателен. Х. е направила предложение за изпълнение в хода на процеса по реда на чл. 87, ал. 3 изр. второ от ЗЗД, но въззивният състав не е приложил разпоредбата, доколкото е преценил, че по отношение бездействието на двамата ответници купувачи да извършат договореното плащане не съществува каквато и да е извинителна причина за забавата, както и че липсва интерес на кредитора от късното изпълнение. След като е уважил предявения иск по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, съдът е уважил и предявения положителен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от страна на двамата ищци за установяване на правото им на собственост спрямо процесния недвижим имот.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

На първо място, не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, а изложените от касатора доводи в тази връзка са неоснователни. Съдът се е произнесъл в рамките на диспозитивното начало, по всеки един от предявените искове. Неправилно касаторът твърди, че ищците не са заявили претенция по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и че исковата молба е нередовна. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че купувачите не са платили цената по сключения договор за покупко-продажба, а в петитума се иска разваляне на процесния договор, в случай, че съдът приеме същия за валиден. Правилно и в логическа последователност съдът се е произнесъл първо по иска за прогласяване нищожността на процесния договор и едва след това е разгледал и останалите искове. По отношение на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД в съдебната практика е прието, че той няма за предмет правото на собственост върху недвижимия имот и сила на пресъдено нещо не се формира върху това право освен ако по същото дело не е предявен и обективно съединен иск за собственост (вещен иск) – в този смисъл е определение № 50244 от 09.12.2022 г. по ч.гр.д. № 3376/2022 г. на ВКС, ІІ г.о. Следователно не е имало пречка съдът да разгледа предявения установителен иск за собственост.

По поставените от касатора въпроси:

Първите два въпроса се свеждат до задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страната, както и събраните по делото доказателства. В изпълнение на това задължение съдът е анализирал писмените доказателства, свидетелските показания и обясненията на единия ответник, съпоставил ги е и е направил своите изводи. Съдът е разгледал и възражението за изтекла придобивна давност в полза на Х. и е изложил аргументи за неговата неоснователност.

Третият въпрос не е коректно зададен и не кореспондира с приетото по делото, тъй като съдът не е разгледал непредявен иск, нито служебно е установил нова фактическа обстановка, различна от твърдяната от страните. Напротив, както вече се посочи, съдът се е произнесъл по предявените искови претенции и е възприел фактическата обстановка въз основа на представените по делото доказателства.

Четвъртият въпрос е неотносим, доколкото предмет на касационното производство не е иск за разкриване привидност на сделката. Иск на това основание не е предявяван, а по заявената претенция по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД първоинстанционното решение е влязло в сила.

По петия въпрос е необходимо да се посочи следното: В съдебната практика е прието, че нотариалният акт в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от продавача, е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Този факт може или да се е осъществил, или да не се е осъществил, затова частните свидетелстващи документи могат да бъдат верни или неверни. Доколкото това изявление съдържа неизгодни за страната факти, релевантни за спорното право, същото има характер на признание, което обаче следва да се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Именно това е направил въззивният състав, като е обсъдил всички доказателства по делото – съдебното признание на ответника К., факта, че в сделката е уговорена продажна цена, почти два пъти по-ниска от данъчната оценка на имота, отношенията между страните към датата на сключване на сделката, изявлението на Х. по време на производството, че е готова да заплати продажната цена. Съдът е стигнал до изводите си след подробен доказателствен анализ, въз основа на приетата по делото фактическа обстановка и при съобразяване с житейската логика. Затова въпросът не обуславя допускане на решението до касационно обжалване.

Шестият и седмият въпрос са поставени общотеоретично и не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите освен това са неотносими към изводите на съда, които се свеждат до това, че ответницата не е демонстрирала намерение за своене и поради това е осъществявала държане, а не владение на процесния имот. Аналогично и осмият въпрос не кореспондира с изводите на съда, нито е обсъждан в мотивите на решението.

Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

При този изход на делото не се дължат разноски на касаторката, но същата дължи заплащане на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касационната жалба поисканите и удостоверените по делото такива за настоящото производство -заплатено адвокатско възнаграждение в размер на по 1000лв- на всеки един от тях.

Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,