Определение № 475 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3668/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №42 от 12.04.2021 г., постановено по в. гр. дело № 58/2021 г., Бургаски апелативен съд е отменил съдебно решение №1300/27.11.20г. по гр.д. № 2174 по описа на окръжен съд Б. за 2020г., В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Р България е осъдена да заплати на Т. Б. Д. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно повдигнато и поддържано спрямо него обвинение по ДП №58/2012г. по описа на О. при ОП-Б. и ДП №231/07г. по описа на ОП-Б. в размер над 15000лв. до присъдените му 20 000лв., ведно със законна лихва за забава от 25.06.20г., до окончателното му изплащане и В ЧАСТТА, осъждаща Прокуратурата на Р България да заплати на горното лице разноски за проведеното гр.д. №2174/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас в размер над 620лв. до присъдените 782,72лв. и вместо това е постановил отхвърляне на предявения от Д. иск за разликата над 15000лв. до присъдените му 20 000лв., ведно със законна лихва за забава от 25.06.20г., до окончателното изплащане. Със същото решение БАпС е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с която искът на Т. Б. Д. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен в размер 15000лв., ведно със законна лихва за забава от 25.06.20г., до окончателното му изплащане; с която искът на Т. Б. Д. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над 20000лв. до претендираните 70000лв., ведно със законна лихва за забава от 25.06.20г., до окончателното му изплащане, както и претенцията за законна лихва за периода 03.06.2020г. до 24.06.2020г.; с която искът на Т. Б. Д. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, е уважен в размер 4050лв., ведно със законна лихва за забава от 25.06.20г., до окончателното изплащане. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. от Апелативна прокуратура – Б., против въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 15000 лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че присъденият размер е необосновано завишен. Искането е за частична отмяна на решението и присъждане на обезщетение, съответно на действително претърпените вреди. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата Т. Б. Д. не е подал писмен отговор. Касационна жалба е подадена и от Т. Б. Д., чрез адв. К., против въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решението на първата инстанция е отхвърлена претенцията му за неимуществени вреди над размер 15000лв. до размер 20000лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска в размер 20000лв. Изложени са доводи, че необосновано съдът е намалил присъдения от първата инстанция размер от 20000лв. на 15000лв. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел, че Държавата отговаря съгласно чл. 2, ал.1, т.3 предл. трето на ЗОДОВ винаги, когато на граждани са причинени вреди от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено, поради това, че извършеното деяние не е престъпление, както е в случая. Наказателното преследване е прекратено от Прокуратурата след допълнително проведено разследване на инцидента именно, защото се установило, че допуснатите от Б. нарушения на закона във връзка с изискванията за спазване на здравословни и безопасни условия на труд не са в причинна връзка с разследвания вредоносен резултат- смъртта на работник Мюкяил И. на строителния обект в С. В., т.е. поведението на изпълняващия тогава длъжността „Експерт здраве и безопасност при работа“ Б. не е било престъпно и не е предпоставило тази смърт. Счел е, че установеното е достатъчно, за да ангажира отговорността на държавата чрез Прокуратурата за осъщественото спрямо ищеца неоснователно наказателно преследване изцяло и въпреки възражението, че продължителността на процеса в съдебна фаза вече не зависело от нея, защото хода й е в компетенциите на съда. Съобразно становището на ВКС, възприето в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. по т. д. № 5/2013 г., ОСГК, съдът е приел, че отговорността на държавата спрямо граждани по чл. 2 ЗОДОВ е ангажирана винаги в лицето на прокуратурата, освен в случаите на искове за обезщетение за вреди по ал. 1, т. 4 и т. 5 от същата норма, когато законът я възлага на съда, т.е. само при: задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Посочил е, че претенциите за обезвреда по настоящото дело се основават на факти извън горепосочените изключения. Относно справедливия размер на дължимото обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от незаконосъобразното наказателно преследване, съдът е приел, че критерият за справедливост, определен в чл.52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява, винаги се свързва с преценката на конкретни обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, характеризиращи реално причинените морални вреди; че такива обстоятелства са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания; че от значение е това в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което прави възможна и съпоставката с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи; че съдът следва да съобрази и икономическите условия, формиращи обществения критерий за справедливост, предвид необходимостта страданията на засегнатото лице да бъдат парично остойностени; че неразумната продължителност на воденото наказателно производство има решаващо значение за негативното отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца; това обстоятелство след изменението на ЗОДОВ с чл.2б нов, обн. с ДВ, бр. 98 от 2012г., законът посочва като самостоятелно основание за отговорност на държавата, независимо от основателността на обвинението, а когато то е и незаконно, вредните последици за обвиняемия се увеличават, което е от значение при глобалното определяне на обезщетението по справедливост в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Според въззивния съд съотнесени към данните по делото, горните обстоятелства обуславят справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца в размер 15 000лв., тъй като наказателното производство е продължило извън обичайното –около седем години и причина за това не е било поведението на ищеца, чието процесуално участие е изцяло съобразено с изискванията на закона; при повдигането на обвинението ищецът е бил на 31-годишна възраст, а при прекратяването му- на 38 годишна възраст; след оправдаването му от първа съдебна инстанция е продължил да е подсъдим само поради подадения от държавното обвинение протест; същият е лице с чисто съдебно минало, ползващо се с добро име и уважение в обществото и безспорно е бил злепоставен по време висящността на делото пред приятелския си кръг и обществеността в малкия град, в който живее; в този период е загубил и част от приятелите си. Съдът е приел, че семейните проблеми и дрязги със съпругата, заради повдигнатото му обвинение, са безспорно част от неблагоприятните последици, придружаващи наказателното преследване, но не са довели до непоправимо разстройство в отношенията на съпрузите. Появилата се в семейството несигурност за бъдещето и евентуално за отглеждането на детето на ищеца, притесненията за здравословното състояние на тежко понасящите предприетото наказателно преследване на сина им родители на Б., както и собствените му притеснения и страх от евентуално лишаване от свобода, съдът отчел като морални вреди с интензитет, съответен на обичайните за аналогични случаи. Съдът е отбелязал също, че в периода на наказателното преследване ищецът не е бил подложен на никакви мерки за неотклонение, запазил е брака си, макар и при преживени тежки сътресения в отношенията със съпругата, поради образуваното срещу него дело(бракът му е сключен на 29.08. 2009г.), родило му се е дете на 05.02.2015г., работил е в „Понсстройинжене-ринг“ преди, по време на обследвания инцидент и след това, от където е уволнен при съкращение през 2016г., т.е. повече от девет години след датата на смъртния случай( м. май 2007г.)- затова съдът не намерил за установена твърдяната причинна връзка между процеса и загубата на работа, като приел, че размерът на обезщетението не следва да включва такава вреда. Посочил е и това, че ищецът не е публична личност и не се събират доказателства за медийно огласяване на наказателното производство срещу него, респективно не се установява широк обществен интерес към делото, нито има данни за преживени от него допълнителни притеснения в тази връзка. Не е установено да е упражнена допълнителна държавна принуда чрез налагане на мерки за неотклонение по време на наказателното дело. Ищецът не е твърдял, нито е ангажирал доказателства за трайно влошено вследствие производството здравословно състояние свое или на лица от семейния му кръг, което допълнително да утежнява преживените страдания, нито за фатални последици спрямо близките му, които да увеличат негативните му преживявания. Отчел е и тежестта на обвинението - наказуемостта на престъплението, за което е било повдигнато обвинението при тогава действащата редакция на приложимата наказателно правна норма, е с лишаване от свобода под 5 години, т.е. престъплението не е считано за тежко и е с форма на вина непредпазливост. Не на последно място съдът е отчел и това, че независимо от поддържаното в рамките на почти 7 години обвинение, срещу ищеца не е била постановена осъдителна присъда. Единствената произнесена такава е била оправдателна. Обосновал е с оглед гореизложеното крайния си извод, че установените причинени на ищеца страдания във връзка с подлагането му на неоснователното наказателно преследване надхвърлят обичайните за аналогични случаи само с оглед твърде голямата продължителност на производство, необоснована от фактическата и правна сложност на предмета на делото. Посочил е и това, че така определеният размер е обоснован и от икономическите условия в страната, обуславящи общественото възприятие за справедливост на база минимална за страната месечна работна заплата в размер на: 310лв. за 2013г., 340лв. за 2014г., 360/380лв. за 2015г., 420 лв. за 2016г., 460лв. за 2017г., 510лв. за 2018г.,560лв.за 2019г. и 610лв. за 2020г., а също и от съдебната практика за близки до разглеждания случаи. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос, уточнен от съда, за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, и излагане на подробни мотиви. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 на Постановление на ВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и материалноправният въпрос, също уточнен от съда на база изложеното от касатора, за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за съдържанието на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обосновава се противоречие на въззивното решение по втория въпрос с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, приложена към изложението. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в т. 11 от ППВС № 4/68 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. В изложението си на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът - Т. Б. Д., сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл по обобщения от съда процесуалноправен въпрос „ Има ли задължение въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2 ЗОДОВ, в решението да обсъди конкретните обстоятелства за определяне размера на обезщетението, следва ли да съобрази размера на минималната или средната за страната работна заплата и длъжен ли е да обоснове защо счита определения от първата инстанция размер за завишен“. Посочва конкретни съдебни актове, на които счита, че въззивното решение противоречи и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие, а изразява оплакване, че съдът непълно и неточно е анализирал доказателствата и е обосновал грешни крайни изводи относно справедливия размер. Така поставеният въпрос обуславя решаващите изводи на съда, поради което и съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Касаторът обаче не е обосновал и доказал наличието на поддържаното специално основание по т.1 на чл.280 ГПК. Въззивният съд не се произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, значението им за този размер, така и това, че в случая липсват доказателства за наличието на изключително особен интензитет на претърпените вреди извън обичайно присъщите страдания за едно лице, обвинено незаконно в извършването на престъпление. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай и икономическата конюнктура в страната към този момент. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, което е видно и от представената от самите касатори съдебна практика. В този смисъл няма противоречие на правните разрешения на съда с тези, дадени във формираната по въпроса трайна практика. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи е по естеството си касационно оплакване по чл.281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на жалбата. Не е налице и основание по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е валидно и допустимо и не се констатира наличието на такъв съществен порок, който да е установим без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Липсва основание обжалваният въззивен акт да бъде квалифициран като постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете жалби. Съобразно изхода, разноските за настоящата инстанция следва да се понесат от страните така, както са ги сторили в производството. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,