Определение № 965 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1847/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Етажната собственост на жилищна сграда с административен адрес бул. "Васил Левски" № 111 срещу въззивно решение № 774 от 09.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 8569/2022 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20032560 от 28.04.2022 г. по гр. д. № 8061/2019 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „ЧАР“ ЕООД иск с правна квалификация чл.75 ЗС за осъждане на ответника да възстанови отнетото от ищеца владение върху помощно помещение за колички с площ от 10,40 кв. м, находящо се вляво на стълбищната площадка на вх. А на жилищната сграда на етажната собственост, представляващо обща част по предназначение. Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за покупко-продажба от 12.12.2016 г., обективиран в нот. акт № 119/2016 г., ответникът „ЧАР“ ЕООД е придобил собствеността върху магазин № 3 за хранителни стоки, находящ се в гр. София, бул. "Васил Левски" № 111, със застроена площ от 205,41 кв. м, състоящ се от търговска зала, две складови помещения и санитарен възел, при граници: север- вход на жилищна сграда и помещение за колички, запад-вход на жилищна сграда и двор, изток- бул. "Васил Левски", юг- бул. "Екзарх Йосиф". В процесното помещение са съхранявани вещи на някои от етажните собственици. С уведомление - покана от 20.08.2018 г. ответното дружество е поканило етажната собственост в рамките на 7 дни да освободи помещението от находящите се в него вещи и да предаде ключовете от него. Посочена е дата 28.08.2018 г., на която помещението ще бъде опразнено при липса на доброволност от страна на ищеца. От свидетелските показания е установено, че представители на ответното дружество са установили фактическа власт върху процесното помещение на 13.09.2018 г., като са изнесени вещите, съхранявани в помещението. От заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи е установено, че процесното помещение представлява част от притежавания от ответното дружество магазин № 3, а не обща част на вх. А. Това положение съответства и на архитектурния проект от 1953 г., действащ към момента на продажбата от 2016 г. Процесното помещение, както е описано в исковата молба, и помещението за колички, което граничи с магазина, не са идентични. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че в производството по предявен иск по чл. 75 ЗС ищецът следва да установи само два факта – на владението и на нарушението. В него други права на страните върху имота не подлежат на изследване, поради което обстоятелството кой е собственик на спорния недвижим имот е ирелевантно по делото. В този смисъл, дори и да е действал в качеството си на действителен собственик на вещта, поведението на ответника подлежи на санкциониране по реда на чл. 75 ЗС, ако с него е било нарушено владението на ищеца, т.е. ако към момента на извършване на тези действия владението върху вещта е било упражнявано от ищеца, а не от ответника. В случая съдът е приел, че етажните собственици не са доказали защитимо владение на процесното помещение, като обща част на етажната собственост в сградата, което да е противопоставимо на това на етажен собственик, какъвто в случая се явява ответникът. Действията, чиято защита се претендира в настоящото производство, не са владелчески, въпреки формалното заявление в тази насока, защото не са несъмнени и явни и по-скоро следва да се приемат за търпими от предходните и настоящи собственици на помещението за колички. Този извод е обоснован от обстоятелството, че достъпът до него е бил технически възможен за обитателите на сградата от стълбите през магазина. До настоящия момент не е имало възражение от страна на предходните собственици, което обстоятелство е установено от свидетелските показания на един от управителите на дружеството „Форт Нокс“ ООД - И. К. Това не прави предприетите от ответното дружество действия неправомерни или без основание. В кой момент собственикът или владелецът ще реши да прекрати търпимите действия, респ. да се ползва от помещението, представляващо част от имота му, е изцяло в неговата преценка. Когато търпими действия бъдат прекратени с едностранно изявление на собственика или владелеца, те не се ползват със защита по чл. 75 ЗС, защото не представляват упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), т.е. не представляват владение или държане, които се ползват със защитата на исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС. Доколкото в случая не е установен фактът на владението, респ. държането, както и на нарушението му, предявеният иск е приет за неоснователен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при формиране на своите крайни изводи в решението да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения във въззивната жалба; 2. Следва ли докладът по чл. 146, ал. 1 ГПК да съдържа всички обстоятелства, посочени в разпоредбата, или е достатъчно само да бъде направена правна квалификация; 3. Допустимо ли е при предявени и приети за разглеждане като обективно съединени искове по чл. 75 ЗС и чл. 109 ЗС съдът да откаже в решението си да се произнесе по иска по чл. 109 ЗС, като приеме, че същият е част от иска по чл. 75 ЗС, и следва ли въззивният съд, при направено възражение в тази насока във въззивната жалба, да разгледа това възражение; 4. За да приеме, че действията на ищеца не са владелчески, а търпими, достатъчно ли е въззивният съд да приеме, че „не са несъмнени и явни“, без да изследва елементите на владението - corpus и animus, за които има твърдения и проведено доказване в рамките на производството; 5. При обективно съединяване на искове по чл. 75 ЗС и по чл. 109 ЗС и спор относно собствеността на недвижимия имот, допустимо ли е без разглеждане и решаване на въпроса за собствеността да се приемат определени действия за търпими. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата „ЧАР“ ЕООД е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос е по приложението на чл. 266, ал. 3, във вр. с чл. 146 ГПК относно дейността на въззивната инстанция по събирането на доказателства, несъбрани пред първата инстанция поради нарушения, свързани с доклада по делото. Съгласно дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при наличие на направено от страната позоваване във въззивната жалба или отговора. Дори да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В хипотеза на дадена от първата инстанция неправлна квалификация на предявения иск, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота и неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма /т. 3/. В случая с въззивната жалба на касатора не са направени доказателствени искания, като в проведеното от въззивния съд открито съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателя изрично е заявил, че няма доказателствени искания, поради което и въззивната инстанция не се е произнасяла по такива искания, респ. не е дала разрешение на този въпрос. Не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два поставени въпроса. Третият и свързаният се него пети въпрос са формулирани според защитната теза на жалбоподателя и не кореспондират на приетите за установени от въззивния съд по делото факти, респ. на изложените от него съображения за отхвърляне на предявения иск, посочени по-горе, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. За да отговаря на очертаните по-горе изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Във връзка с тези въпроси в допълнение следва да се отбележи, че при липса на произнасяне от съда по някой от обективно съединените искове не е налице порок на решението, който да може да се отстрани по пътя на обжалването, доколкото в чл. 250 ГПК е предвиден друг ред на защита. Отговорът на четвъртия въпрос предполага преценка на доказателствата по делото и по съществото си представлява оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това следва да се посочи, че от касатора не са изложени и релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 4800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,