Определение № 690 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 28.11.2019г. по гр.д.№1209/2019г. на ОС Пловдив, в частта му, с която са отхвърлени искове с правно основаниечл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – В. И. Й., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението в частта му, с която са отхвърлени предявените искове е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил частично пръвоинстанционното решение, е осъдил Прокуратура на РБ да заплати на В. И. сумата 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 206, ал.1, предложение първо НК- за това, че е присвоила чужда движима вещ-лек автомобил, по което е била постановена оправдателна присъда по В. н. о. х. дело № 5737/ 2017 г. на СГС н.о., IV въззивен състав и е отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 20000 лева като е отхвърлил и иска за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - разноски за осъществена адвокатска защита в съдебната фаза на наказателното производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 10.12.2018 г. до окончателното й изплащане, като е потвърдил решението в останалата му част. На основание чл.280, ал.3 ГПК касационната жалба следва да се остави без разглеждане по отношение на решението в частта му, с която е отхвърлен иска на В. И. срещу Прокуратура на РБ за сумата 1600лева –обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Установено е по делото, че ищцата-жалбоподател в настоящето производство, е привлечена като обвиняема с постановление от 23.11.2016г., проведен й е разпит на 13.12.2016г., като с писмено мнение на разследващ полицай от 25.07.2017г. ДП е приключило с мнение за предаване на лицето на съд. Констатирано е, че обвинителният акт е внесен в съда на 09.08.2017г., осъдителната присъда на първа инстанция е постановена на 20.10.2017г., а оправдателната присъда на втората инстанция- на 10.01.2018 г. Констатирано е, че на обвиняемата е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“, без по отношение на лицето да са прилагани каквито и да е други ограничения от страна на разследващите и, че самото разследване в досъдебната фаза е приключило в сравнително кратки и съвсем разумни срокове. Прието е, че продължителността на досъдебното производство се е дължало изцяло на обективни причини, свързани със събиране на доказателства - разпити на свидетели, включително и на пострадалата, която се е намирала в чужбина до завръщането й в страната, изслушване на две експертизи, изискване на справки и т.н. Констатирано е, че в съдебната фаза делото в първа инстанция е приключило в две съдебни заседания, насрочени през един месец, а във втората инстанция - само в едно, като продължителността не е свързана с неоснователни отлагания от страна на съда. Във връзка с оценката на неимуществените вреди и тяхната причинна връзка с обвинението повдигнато на ищцата в настоящата инстанция е приета СПЕ, която сочи на повишена тревожност, потиснатост, безсъние, страх, промяна на теглото, липса на апетит, отчаяност, усещания на унижение, обида. Изпитване на неудовлетвореност от случилото се, което е накърнило нейната личност. Като не се установява тежка житейска дезадаптация като последица от преживяното. Като крайния извод на експерта е че случилото се провокирало неприятни, неудоволствени изживявания, създало е емоционален дискомфорт, при което ищцата е била способна да се справя според капацитета на личността си. С оглед на изложените съображения въззивният съд е счел, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да е 5 000 лева, което адекватно би съотвествало на вътрешните неимуществени страдания на ищцата, които са в пряк резултат на воденото срещу нея наказателно дело. Съдът е приел, за неоснователно искането на ищцата за присъждане на обезщетение за забава от датата на привличането й като обвиняема по досъдебното производство – 23.11.2016г. РС Пловдив и е присъдил лихвата за забава от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 10.01.2018г., като е съобразил задължителното тълкуване на закона дадено в т.4 от ТР № 3/22.04.2004г. по гр.д. №3/2004г. на ОСГК на ВКС и не подлежи на корекция. В изложение по чл.284, ал.3ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния се представител поддържа, че решението, в частта му с която е отхвърлен иск справно основание чл.2 ЗОДОВ е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени мотиви, при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвада се имат предвид при определяне на същото, следва ли при иск по чл.2 ЗОДОВ да бъде взето предвид, че страната не е дала повод с поведението си да бъде повдигнато обвинение и че то е резултат от груба професионална небрежност на прокуратурата, както и следва ли да бъде отчетена убедеността на страната, че е невинна при определяне размера на дължимото се обезщетение, следва ли за начален момент за начисляване на мораторна лихва върху обезщетението за вреди от незаконно наказателно преследване да се определя различен момент от този посочен в чл.84, ал.3 ЗЗД и допустимо ли е да се начисли такава от датата на привличане на лицето като обвиняем, както и има ли право защитника на подсъдим, който го представлява безплатно в наказателни процес да получи обезщетение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. в дело по чл.2 ЗОДОВ. Представя множество решение на състави на въззивни съдилища и на състави на ВКС по приложението на чл.2 ЗОДОВ. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че решението в частта му отнасно отхвърлената част от иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В същата, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 04.02.2013г., по гр. д. № 85/2012г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. е посочено, че обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В този смисъл са и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2 011г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ изисква да се отчитат всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване. В Постановление № 4/23.12.1968 г. на ПВС на РБ примерно са изброени обстоятелствата от значение при определяне размера на обезщетението за неиимуществени вреди от деликт, като се посочваи, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. По исковете с правно осн. чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдебната практика е установила, че други такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, не само по искове с правно осн. чл. 2 ЗОДОВ, за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. „Справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В случая въззивният съд е взел предвид всички относими обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. В съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е дал отговор и на въпрса следва ли за начален момент за начисляване на мораторна лихва върху обезщетението за вреди от незаконно наказателно преследване да се определя различен момент от този посочен в чл.84, ал.3 ЗЗД и допустимо ли е да се начисли такава от датата на привличане на лицето като обвиняем. В същата се приема, че обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се дължи ведно със законна лихва (обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД), считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, каквато дата е определена и в обжалваното решение.. Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване зада бъде коригирана същата. Що се касае до въпроса има ли право защитник на подсъдим, който го представлява безплатно в наказателни процес, да получи обезщетение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. в дело по чл.2 ЗОДОВ, то същият е относим към преценката за основателност на иска за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване, в която част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, поради което не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК по този въпрос. Предвид изложените съображения, съдът