Определение № 284 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2272/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „А. А. П.” ЕООД (в несъстоятелност) със седалище в [населено място] срещу решение № 1012 от 02.05.2019 г., постановено по в. т. д. № 6198/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е обезсилено решение № 5474 от 24.07.2017 г. по т. д. № 1681/2015 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която са отхвърлени предявените от „А. А. П.” ЕООД (н.) против „Обединена българска банка” АД евентуално съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.170 ЗЗД и искане с правно основание чл.179, ал.1 ЗЗД за признаване несъществуването на ипотечно право на ответника поради недействителност на договорна ипотека, учредена върху апартамент № 2.1 с площ от кадастрален идентификатор № 68134.1937.593.3.13 в жилищна сграда, намираща се в [населено място], Район „В.”, УПИ -У1-593 от кв. 208, кв. Б., м. „Г. глава”, обективирана в нотариален акт № 145, том І, рег. № 03387, дело № 136/2012 г. на нотариус М. К. с рег. № 200, и за заличаване на ипотеката, като е прекратено производството по делото поради недопустимост на исковете; Осъдено е „А. А. П.” ЕООД (н.) да заплати на „Обединена българска банка” АД юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 100 лв. Решенията са постановени при участие на „К. Ви Ес И.” ЕООД като подпомагаща страна на страната на ответника. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата прави искане за отмяна на решението и за връщане на делото на въззивния съд за произнасяне по съществото на правния спор. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Обединена българска банка” АД - [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Подпомагащата страна „К. Ви Ес И.” ЕООД със съдебен адрес в [населено място] не заявява становище по жалбата. Препис от касационната жалба е връчен и на синдика на „А. А. П.” ЕООД (н.) - адв. М. Ш., която е депозирала становище, че няма правен интерес от участие в делото, тъй като решението по спора няма да се отрази на масата на несъстоятелността и не е в интерес на кредиторите на несъстоятелността. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по т. д. № 1681/2015 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявени от „А. А. П.” ЕООД против „Обединена българска банка” АД установителни искове за признаване несъществуването на ипотечно право в полза на банката - ответник върху описан в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 145, н. д. № 136/2012 г. на нотариус М. К. обект, представляващ апартамент № 2.1 в жилищна сграда, индивидуализирана в нотариалния акт и в исковата молба, поради невъзникване на ипотечното право, евентуално - поради произтичаща от недействителни договорни клаузи неустановеност на ипотекирания имот и на размера на обезпеченото вземане, съединени с искане по чл.179 ЗЗД за заличаване на ипотеката. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.170 ЗЗД и ги е преценил като допустими, но след анализ на фактите и доказателствата по делото е достигнал до извод за тяхната неоснователност и ги е отхвърлил. Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е обезсилил решението на първоинстанционния съд и е прекратил производството по делото поради недопустимост на исковете. За да се произнесе по допустимостта на исковете, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че след завеждане на делото е открито производство по несъстоятелност на „А. А. П.” ЕООД (н.), в което е предявено и прието вземане на ответника „Обединена българска банка” АД по договор за банков кредит № 187/19.08.2008 г., във връзка с който е сключен договорът за ипотека по нотариален акт № 145/2012 г.; В производството по несъстоятелност е прието и вземане на „М. Ш.” АД, придобито на основание сключен с „Обединена българска банка” АД договор за цесия от 19.02.2015 г., част от което е обезпечено с договорна ипотека по нотариален акт № 145/2012 г. върху описания в исковата молба апартамент; С постановление за възлагане на недвижими имоти от 15.04.2015 г. по изп. д. № 20138590400198 на ЧСИ С. С. апартаментът, обект на учредената ипотека, е възложен на „К. Ви Ес И.” ЕООД. След съвкупна преценка на посочените обстоятелства въззивният съд е направил извод, че за ищеца липсва правен интерес от установяване несъществуването на ипотечното право на ответника „Обединена българска банка” АД върху описания в исковата молба обект, тъй като при евентуално уважаване на исковете произтичащите от решението права не биха могли да бъдат реализирани в производството по несъстоятелност. Изводът за липса на правен интерес е мотивиран със съображения, че имотът, обект на учредената ипотека, е възложен с влязло в сила постановление на ЧСИ на трето лице, различно от ответника - първоначален кредитор, преди откриване на производството по несъстоятелност и не е част от масата на несъстоятелността на дружеството - ищец; изтекъл е срокът по чл.649, ал.1 ТЗ за атакуване на възлагателното постановление с цел връщане на имота в масата на несъстоятелността; След като имотът не е в масата на несъстоятелността и вземането на ответника не е включено в списъка на приетите вземания като обезпечено с ипотека върху имота, правата по ипотеката не могат да бъдат реализирани и липсва правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо, че ипотечното право върху имота не съществува. При преценката на правния интерес въззивният съд е взел предвид и изразеното от синдика на „А. А. П.” ЕООД (н.) становище, че доколкото имотът, обект на ипотеката, е прехвърлен преди откриване на производството по несъстоятелност и не е част от масата на несъстоятелността на длъжника, решението по исковете няма да се отрази на масата на несъстоятелността и няма да е в интерес на кредиторите на несъстоятелността. В зависимост от извода за липса на правен интерес въззивният съд е отрекъл допустимостта на предявените искове и след обезсилване на първоинстанционното решение е прекратил образуваното по повод на тях производство. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси: „ 1. Има ли право обявеният в несъстоятелност длъжник да участва самостоятелно в производство по иск за обявяване на нищожност на ипотека, в което да се представлява от своя органен представител; 2. Следва ли правният интерес за водене на дело от обявен в несъстоятелност длъжник да бъде преценяван единствено в контекста на правните последици на решението по отношение на масата на несъстоятелността; 3. Какъв е обхватът на прекратяването на правомощията на органите на управление на длъжника предвид решението по чл.711 ТЗ и прекратяват ли се правомощията им да се разпореждат с право (имущество) на дружеството, което не е част от масата на несъстоятелността”. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 745/16.10.2007 г. по т. д. № 380/2007 г. на ВКС, ІІ т. о. За другите два въпроса се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че по тях няма изрична правна уредба и формирана съдебна практика. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (чл.280, ал.1 ГПК) е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Преценени от гледна точка на постановките в цитираното тълкувателно решение, формулираните от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд и за постановения с обжалваното решение правен резултат от делото. Първият и третият въпроси изобщо не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили неговия извод за недопустимост на предявените от касатора установителни искове. Въззивният съд е мотивирал недопустимостта на исковете с липсата на правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуването на ипотечното право на ответника, изхождайки от безспорните между страните факти, че ищецът - сега касатор, е в производство по несъстоятелност, че имотът, обект на учредената в полза на ответника ипотека, не е част от масата на несъстоятелността (чл.614 ТЗ), тъй като е придобит валидно от трето лице преди откриване на производството по несъстоятелност чрез възлагане в рамките на производство за принудително изпълнение и е изтекъл срокът по чл.649 ТЗ за евентуално оспорване на възлагането с цел връщане на имота в масата на несъстоятелността. При произнасянето си въззивният съд е съобразил и същественото за спора обстоятелство, че в производството по несъстоятелност ответникът „Обединена българска банка” АД не е предявил вземането си към длъжника като обезпечено с договорна ипотека върху описания в исковата молба обект, предвид извършеното по-рано прехвърляне на вземането, заедно с обезпечението, на друг кредитор. Преценката за липса на правен интерес е предпоставена от отсъствието на правна възможност за реализиране на ипотечното право от страна на ответника по исковете, а не от признаване или отричане на правото на ищеца да участва самостоятелно чрез своя органен представител в производство по иск за обявяване нищожност на договорна ипотека (в каквато насока са зададените въпроси). Съобразяването от въззивния съд на становището на синдика, че дори исковете да бъдат уважени, решението по тях няма да се отрази на масата на несъстоятелността и на интересите на кредиторите на несъстоятелността, няма решаващо значение за формиране на извода на въззивния съд за липса на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на исковете. Поради това виждането на касатора, че въпросите са значими за изхода на делото, доколкото съдът е игнорирал правомощията на органните му представители и е зачел становището на синдика, не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По отношение на първия и третия въпроси не са изпълнени и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК допълнителни изисквания. В разпоредбите на чл.635 ТЗ и чл.658 ТЗ са уредени изчерпателно правомощията на органите на длъжника в откритото производство по несъстоятелност и на назначения в производството по несъстоятелност синдик във връзка с управлението и представителството на длъжника и разпореждането с имуществените му права, включени в масата на несъстоятелността. По приложението на посочените разпоредби съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, в която е възприето разрешението, че съгласно чл.658, ал.1, т.1, т.2 и т.7 ТЗ, синдикът представлява предприятието на длъжника, управлява текущите му дела и участва в производствата по делата на предприятието на длъжника; Когато длъжникът е обявен в несъстоятелност и са прекратени правомощията на неговите органи на управление, управлението и представителството се осъществяват от синдика, а органните представителни запазват представителните и управителните си функции само за целите, посочени в чл.635, ал.3 ТЗ - извършване лично или чрез упълномощено от тях лице на процесуални действия в производството по несъстоятелност на длъжника, както и в производствата по чл.621а, ал.2, чл.649 и чл.694, които действия не са изрично предоставени на синдика (решение № 118/29.03.2018 г. по т. д. № 2836/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 1628/2016 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.). При наличие на ясна правна уредба, разграничаваща правомощията на синдика и на органните представители на длъжника в производство по несъстоятелност, както и на непротиворечива практика на ВКС по нейното приложение, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по поставените от касатора въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд не е формирал изводи в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. и с цитираното в изложението решение по т. д. № 380/2007 г., което изключва и възможността за достъп до касационно обжалване и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът дали правният интерес за водене на дело от обявен в несъстоятелност длъжник следва да бъде преценяван единствено в контекста на правните последици на решението по отношение на масата на несъстоятелността е хипотетичен, което е достатъчно да се отрече характеристиката му на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е извел липсата на правен интерес от конкретни факти по делото, съвкупността от които е обусловила преценката му, че успешното провеждане на предявените отрицателни установителни искове няма да рефлектира благоприятно върху правната сфера на ищеца - касатор, по отношение на когото е открито производство по несъстоятелност. Правният интерес не е преценяван от гледна точка на хипотезата на чл.735, ал.3 ТЗ, с която касаторът аргументира допустимостта на исковете. Същевременно, дори в последващ момент да се осъществят предпоставките по чл.735, ал.3 ТЗ, като се имат предвид установените от въззивния съд факти, че ответникът не е предявил ипотечното си право в производството по несъстоятелност и че обектът на договорната ипотека е придобит от трето лице преди откриване на производството по несъстоятелност, евентуалното положително решение по исковете не би рефлектирало по никакъв начин върху отношенията между ответника и дружеството - касатор, възникнали по повод учредяването на ипотеката. Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, обусловена от наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” - въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи за неправилност /необоснованост/ на изводите на въззивния съд, че правен интерес от исковете би бил налице, единствено ако правата по решението могат да бъдат реализирани в производството по несъстоятелност, и че правата по решението не биха рефлектирали върху масата на несъстоятелността. Поддържаните доводи предполагат проверка на обосноваността и на законосъобразността на изводите в решението, с които е мотивирано отричането на правния интерес, а извършването на такава проверка е възможно само по реда на чл.290 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 6198/2017 г. на Софийски апелативен съд. Разноски и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са поискани с отговора по чл.287, ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,