Определение № 1777 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4162/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Ф. и М. Х. Р. срещу решение № 260485 от 08.02.2022 г. по в.гр.д.№ 13959 от 2020 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-В състав, с което е потвърдено решение № 29195 от 31.01.2020 г. по гр.д.№ 41664 от 2016 г. на Софийския районен съд, 151 състав за отхвърляне на следните искове:

• предявеният от Г. Р. Ф. и М. Х. Р. против Е. А. В. и П. А. В. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците /при равни квоти по Ѕ ид.ч./ върху апартамент № 58, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание договор за продажба на наследство от 07.10.2011 г.;

• предявеният от Г. Р. Ф. и М. Х. Р. против Е. А. В., П. А. В. и Десислава С. Л. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците /при равни квоти по Ѕ ид.ч./ върху апартамент № 28, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание договор за продажба на наследство от 07.10.2011 г. и

• предявеният от Г. Р. Ф. и М. Х. Р. против П. А. В. иск по чл.32, ал.2 ЗС за разпределение ползването на двата горепосочени апартамента.

Обжалва се решението и в частта му, с която по същество е потвърдено определение № 20199795 от 16.09.2020 г. по гр.д.№ 41664 от 2016 г. на Софийския районен съд по чл.248 ГПК.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя се следния въпрос: Може ли да се приеме, че при обжалване на част от решение, за което страната няма правен интерес да го обжалва, но въпреки това го е обжалвала, то необжалваната част на решението влиза в сила от датата на постановяването му, когато то е постановено вследствие на процесуалното действие при признание на иска ?

В писмени отговори от 01.07.2022 г. и 06.07.2002 г. ответниците Е. А. В., П. А. В. и Десислава С. Л. оспорват касационната жалба и молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Процесуалният представител на Е. В. и П. В. претендира за разноски по чл.38 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Съгласно чл.280, ал.3, т.2 ГПК решението в частта му, касаеща иска по чл.32, ал.2 ЗС за разпределение ползването на процесните два апартамента, не подлежи на касационно обжалване. Поради това в тази част касационната жалба на Г. Ф. и М. Р. следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК за двата спорни имота, въззивнният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Двата процесни апартамента /ап.№ 58 в [населено място], ж.к.“О., бл.119 и ап.№ 28 в [населено място],[жк], бл.4/ са били собственост на А. К. В.. Последният е починал на 14.09.2010 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си М. С. В. и двете си деца и ответници по делото Е. А. В. и П. А. В.. С нотариално завещание от 18.05.2010 г. А. В. е завещал на съпругата си М. С. В. цялото си имущество. С договор за продажба на наследство от 07.10.2011 г., вписан в Агенцията по вписванията на 29.12.2015 г., М. С. В. е продала наследството си от А. К. В. на ищците по делото Г. Р. Ф. и М. Х. Р..

С решение № I-49 от 21.03.2011 г. по гр.д.№ 45788 от 2009 г. на СРС, 49 състав, влязло в сила на 31.10.2014 г., по предявен от А. В. иск по чл.87, ал.2 ЗЗД, е развален договорът от 30.12.2005 г., с който А. К. В. е прехвърлил на Т. В. П. и Е. С. П. срещу задължение за издръжка и гледане процесните два апартамента. Исковата молба по това дело е била вписана на 09.12.2009 г., а решението- на 09.12.2014 г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел исковете за собственост за неоснователни поради следното: Към момента на съставяне на завещанието /18.05.2010 г./ и на откриване на наследството /14.09.2010 г./ процесните имоти не са били собственост на наследодателя А. В., тъй като той още през 2005 г. ги е прехвърлил на трети лица срещу задължение за издръжка и гледане. След като към датата на съставянето на завещанието тези имоти не са били негова собственост, предполага се, че завещателят не е имал воля да завещае на съпругата си М. В. процесните имоти и съответно, че М. В. не е продала тези имоти на ищците по силата на договора за продажба на наследство от 07.10.2011 г. Постановеното по гр.д.№ 45788 от 2009 г. на СРС, 49 състав разваляне на договора за прехвърляне на имотите срещу задължение за издръжка и гледане има обратно действие, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 122 от 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС, но това обратно действие се отнася само до заличаването на облигационната връзка по повод договора като създал я юридически факт. То не може да има за последица повторно откриване на наследството. Самото право да се развали договорът се включвало в наследството и по силата на наследствено правоприемство преминавало в съответните квоти върху наследниците. В този смисъл съдът е цитирал определение № 431 от 18.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2898 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Въззивният съд е приел, че предявените установителни искове за собственост са неоснователни и на още едно основание: тъй като договорът за продажба на наследство, на който се позовават ищците, е нищожен. Приел е, че нотариалното действие по заверката на подписа на М. В. на пълномощното от 05.08.2001 г., с което М. В. упълномощава П. Д. Ш. и Р. Л. Р. да я представляват при сключване на договора за продажба на наследството на А. В., е нищожно на основание чл.578, ал.4 ГПК. В конкретния случай спазването на формата на упълномощаването била от значение за спазването на формата на договора за продажба на наследството. Това било така, защото съгласно чл.37 ЗЗД, упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, следва да бъде извършено в същата форма. Неспазването на изискването за формата на пълномощното водело до недействителност на сделката, която е сключена въз основа на него, макар тя да е надлежно оформена. В този смисъл съдът се е позовал на решение № 27 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 102 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о.

Що се отнася до ответницата Десислава Л. съдът е приел, че съгласно чл.212, ал.3 ЗЗД договорът за продажба на наследство от 07.10.2011 г. не може да й се противопостави, тъй като е бил вписан след вписване на договора, по силата на който Десислава Л. е придобила ап.№ 28: договорът за продажба на наследство е вписан на 29.12.2015 г., а ответницата Десислава Л. е закупила ап.№ 28 с нотариален акт № 154 от 17.03.2015 г., вписан на същата дата.

Предвид тези мотиви на съда касационното обжалване на решението в частта му, касаеща исковете по чл.124, ал.1 ГПК, не следва да се допуска поради следното:

В изложението към жалбата си касаторите са поставили само един въпрос: Може ли да се приеме, че при обжалване на част от решение, за което страната няма правен интерес да го обжалва, но въпреки това го е обжалвала, то необжалваната част на решението влиза в сила от датата на постановяването му, когато то е постановено вследствие на процесуалното действие при признание на иска ? Този въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС- не е обусловил изводите на съда в обжалваното въззивно решение. Кога е влязло в сила решението по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора от 30.12.2015 г. за прехвърляне на процесните недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане няма никакво отношение към мотивите на съда за отхвърляне на предявените искове за собственост. Както бе посочено по-горе, мотивите на съда за отхвърляне на исковете са, че въпреки обратното действие на решението за разваляне на договора за прехвърляне на имотите, не може да се приеме, че към датата на изготвяне на нотариалното завещание и към датата на откриване на наследството на А. В. процесните имоти са били част от наследството му и той е имал воля да ги завещае на съпругата си; че ищците не са придобили вещни права върху имотите, тъй като договорът за продажба на наследството на А. В. от 07.10.2011 г., сключен от съпругата му М. В. в тяхна полза, е нищожен и че на основание чл.212, ал.3 ЗЗД договорът за продажба на наследството от 07.10.2011 г., вписан на 29.12.2015 г., не може да се противопостави на ответницата Десислава Л., която е придобила един от спорните имоти с нотариален акт от 17.03.2015 г., вписан преди вписването на договора за продажба на наследството.

Независимо от горното следва да се посочи, че няма никакво значение коя дата ще бъде приета за дата на влизане в сила на решението от 21.03.2011 г. по иска по чл.87, ал.3 ЗЗД- 31.10.2014 г. /когато е влязло в сила определението за прекратяване на въззивното производство по това дело/ или 18.05.2011 г. /когато е изтекъл 14-дневния срок за обжалването на първоинстанционното решение по това дело/, защото и в двата случая решението ще е влязло в сила след датата на нотариалното завещание /18.05.2010 г./ и след датата на смъртта на А. В. /14.09.2010 г./.

Извън горепосочения въпрос, касаторите не са поставили други правни въпроси от значение за делото, а както е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСКГТК на ВКС настоящият състав на ВКС няма право служебно да поставя и разглежда въпроси, различни от поставените от касаторите /може само да доуточнява поставените от тях въпроси/.

Поради всичко гореизложено не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението по исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК: Няма вероятност решението по тези искове да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението по исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН, ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По отношение на частта от въззивното решение, с която по същество е потвърдено определение № 20199795 от 16.09.2020 г. по гр.д.№ 41664 от 2016 г. на Софийския районен съд, 151 състав по чл.248 ГПК- в частта за разноските, в жалбата си касаторите също не са поставили правен въпрос, поради което не са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в тази част.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат на адв.В. К., процесуален представител на ответниците по жалбата Е. В. и П. В. адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата, което съгласно чл.9, ал.3 и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, редакция преди изм.с ДВ бр.88 от 2022 г., възлиза на 1 495,82 лв. Тъй като обаче се претендират само 1 000 лв. /2 пъти по 500 лв./, толкова следва да бъдат присъдени.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение